Friday, January 04, 2008

по ръба, 31ви декември 2007

Малко снимки, фотото още е в новогодишна ваканция, обещавам да пусна и останалите тея дни :




Затрупай ме, затрупай всичко с метър сняг, затвори всички проходи и премки, изолирай ме от света и нека седмица да нe мога да слеза от планината. Остави ме без ток и телефон, без радио и бензин за генератори, и нека единствената топлина, която ни остане след като изгорим и последните дърва е наща вътрешната, в чувалите вечер в малките прашни хижарски стаички. Нека и последния помен от незима да изчезне под пелени от безкрайно бяло, нека и последната партина с труд пробита през миналогодишните преспи остане само спомен по подметките на обувките и изморените ни крака. Затвори проходите на юг, по които така леко и слънчево се добрахме преди дни, по пътя край реката и водопадите, затрупай гората от север към селото в ниското с толкова много сняг, че дори и ските ми да се уплашат и да не искат да се спуснат оттам...

Измъкнахме се, по границата между севера и юга , по ръба на зимата и между облаците и слънцето, по билото на Балкана и гръбнака на Земята ни, на пръсти преминахме незабеляни до сърцето на планината, допуснаха ни да се докоснем до най-дълбоко скритите й тайни, скрити онези дни , когато всичко е застинало и е в очакване на нещо голямо и силно – бурята, която за една нощ преобразява света. Седим на склона над хижа Тъжа и гледаме надолу към Русалийския проход и Триглав, от ляво – едно море от облаци закрило долините до безкрая, от дясно друго море, плискащо се в южните склнове на Балкана и заливащо долините, от които се качихме тук преди няколко дена. И чудо , на фона на залязващото невъзможно червено слънце една огромна река от облаци лази по прохода и тече от юг на север, носена от напористия вятър. Като поток от течен азот прелива от едната страна на Балкана към другата, и не просто стои там като някоя обикновенна софийска мъглица, ами тече с пълна сила, като пълноводна река опитваща да избяга от тясното си корито след пороен пролетен тъжд, напира да пробие планинските върхове и да се влее в Севера. Седим , малки и загубени като песъчинки в една безкрайна бяла пустиня, кацнали на снежни острови между двете морета и се радваме, че сме живи и че сме успели да се доберем до този безраен миг и до това невъзможно място. Колко сме малки на фона на всичко около нас, колко загубени сме между разстоянията между стълбовете на зимната маркировка, колко лесно можем да изчезнам завинаги в мъглите на билото, ако ни видят докато се промъкваме покрай долините, да протегнат пипалата си нагоре по склона и да ни уловят. Всяка стъпка довела и върнала ни дотук и обратно е подарък, а чаят на метеоролозите на Ботев е като елексир сварен от отдавна забравени мъдреци дълбоко в сърцето на планината.Замръзналото ми лице не спира да се усмихва, замръзналите ми очи попиват гледките на моретата от облаци като че за първи път виждат света, а наоколо има прекалено много източници на светлина и топлина , за да си помисля и за секунда да не се качвам нагоре, въпреки прецаканите ми ски и колани, които трябва да влача нагоре по баирите, вместо те мен да ме носят...

Една малка къщичка на ръба на билото е надвиснала над морето от мъгла и ни вика към себе си с поредицата от колци, водещи към нея – елате , елате при мен и останете на брега на морето ни, останете да видите как деня си тръгва , как всичко потъва в огньовете на залеза и се запалва, после бавно избледнява и угасва в нощта, а после избухват милионите звезди.. Ние обаче продължаваме напред и надолу, чака ни хижата и долната земя с многото хора, които няма как да знаят, че малко над мъглата се случва една друга планета, един паралелен свят случващ се само на петимата души дръзнали да потопят сетивата и телата си в него, да го изпитат и възприемат, поемат и запомнят, имало ли е залези преди някой да има очи да ги види?

Продължаваме да се промъкваме по границите, между нощта и деня, между севера и юга, мъглата и празното небе , между горе и долу и между двете години, между световете помежду ни, които поне за осем часа са се слели в едно огромно бяло пространство запълнено с това което се случва Сега... колко стъпки по студения сняг ни трябват, за да достигнем това истинско състояние, в което спираме да си мислим, че вътрешното гласче, което по цял ден ни говори сме ние, че всъщност не свърщваме с границите на тялото си и мислите си , че продължаваме навън и навътре, дотам докъдето могат да стигнат сетивата и усещанията ни, безкрайни и оплетени в едно.

Надолу , а деня почти свършва, вятъра е издухал и последния спомен от топлина, а до хижата има още съвсем малко, остава последното спускане надолу по колците до гората, вековните букове обградили като стражи билото от долината. Последно закопчаване на ските, побутвам се с щеките и политам на големи и мазни завои надолу по пудрата към мъглата, свободно падане към догодина, олеквам и отново се сещам защо влачих тежките ски по целия път до тук и обратно. Няколко завоя по-късно съм потънал в лепкавата бяла мъгла, оплела се в клоните на буковете, спускам се надолу към шума от реката и се губя между клоните, обръщам се назад и някъде горе всичко гори, залеза е достигнал кулминацията си и сякаш ни изпраща по пътя ни към хижата. С последни сили изкачвам хълма към тъжната Тъжа, а мъглата се движи по дерето разделящо ме от склона, по който тъкмо слязох. Къде ли са другите, идат ли, или мрака ги е застигнал? Ето ги , отговаря ми тя и се дърпа за малко, отваря пророче в себе си през което виждам три малки и толкова близки фигурки да слизат надолу към границата на гората. После мъглата отново пада и дърпа финалната завеса на 31ви декември, финални надписи и аплодисменти в залата, с широко отворени очи излизам от залата и влизам в опушената хижа, здравейте.. ако само знаехте какво ми се случи току що..



3 Comments:

Blogger яна пункина said...

завидях ти. софия ми застяга от твоята история.

9:39 PM  
Blogger Mitko said...

София.. една дездънна черна дупка, пълна с нищо и никой..

3:28 PM  
Blogger 4ebura6ka said...

за пръв път минахме по Ръба...между Севера и Юга преди 3 години на 3 март. Бяхме трима. Искахме да дадем всичко от себе си на този ден, на този празник, да почетем паметта на героите с този поход. Долу вече беше пролет и първите дъждовни капки нежно капеха в онази сутрин на онзи ден, който промени всичко...завинаги.
И сега този текст ме връща назад, спомянм си как вървяхме в безмълвие...пред нас, Мъглата, зад нас, Вятъра, и онова странно далечно виене...Пътят към Ботев не може да се сравни с нищо друго. А когато на 4-ти се спуснахме към Тъжа, и аз се чуствах точно по същия начин - в пълната и шумна хижа бях само телом...
Толкова е хубаво това, което си написал !

1:33 PM  

Post a Comment

<< Home