Нещо шуми рано сутрин. Прибоят се разбива в скалите, а вълните заливат залива. Бурята дойде, а вятъра се завъртя от изток. Днес няма да влизаме в морето, днес всички планове и сметки са ненужни, днес някой друг е измислил какво ще правим вместо нас. Питаме нашият капитан ‘Капитане днес къде няма вятър?’, той ни казва – ами ето там , в онзи залив от другата страна, там е завет, докато не обърне посоката и дойде морския. Морския – така викат хората в Созопол на вятъра, който задухва ранния следобед откъм морето, като по часовник някъде към 1-1:30. Другите ветрове също си имат име. Мелтема – това е онзи силен вятъра от север-североизток, който през късното лято издухва туристите от морето и го прочиства за онези дълги есенни топли дни. Северният вятър пък е ‘Поморийския’, той тръгвал от Поморие, през Бургас, и докато стигне до Созопол, вече така се е засилил, че разпенва залива на 'Градина' и вдига вълна в спокойните му води. Вълна, а не вълни, истинските хора от морето знаят, че има само една вълна, а малките вълнички, които ние глупавите сухоземни хора наричаме в множествено число, са просто нейните проявления. С времето свикваш с това – има едно море, една вълна, един вятър ( с различни имена), едно място, на което днес лодката може да иде, за да правиш каквото правиш. А ние какво правим.. днес седим на сушата гледаме Морето, и то нас ни гледа. Особено мене, защото е дошла есенната Буря, с онези многото вълни, по които се опитваме да се пързаляме всеки септември.
Септември е граничен сезон, поредната граница, по която децата на Бурята да се пързаляме – морето още пази лятната топлина, а от север напират студените ветрове, които така го разпенват, че за няколко седмици докарват Океана и в нашето малко Черно море. Вълните са големи и силни, като в Хаваите, като в Португалия, като Австралия. Вятърът се надига някъде в Украйна и поема на югозапад, плъзга е по Черното море и пътьом го повдига и разпенва, засилва го към малкото Созополско заливче, което като фуния се е обърнало точно натам и поема пътувалите стотици километри вълни. Та днес ще се гледаме цял ден с тази вълна, аз ще се правя, че работя ( с един микроскоп се гледаме с едни водорасли), Вълната ще се прави, че плажа е само нейн. Всичко е наред обаче, няма го онова бързане и припряност от града, знам че денят се е подредил вече – следобеда, когато Слънцето почне да залязва над Плажа ( и над Текилата) и се спусне някъде около Комина, Работата ще е свършена и аз ще мога да си взема Бодиборда и да влеза във Водата. Плажът пак ще е празен, пак в ресторантите по крайбрежната алея ще има неразбиращи туристи, келнерът пак ще ме пита ‘ как е днес Вълната, добре ли е ?, аз пак ще влеза във водата, ще се боря в прибоя, ще плувам бързо навътре... и после ще чакам.. Вълната.. насредата на най-бурния залив, поемащ бурята идваща от другия край на Морето има една зона на абсолютно спокойствие, където мога да седя и да гледам Залеза над Комина, докато се издигам и спускам в ритъма на Морето... и така докато не дойде онази перфектната Вълна, която всички деца на бурите чакаме, която ако греба достатъно бързо и силно, ще мога да хвана и да се спусна по нея.. да влеза пак в онези няколко секунди безвремие, в които спокойствието ще избухне в скорост, водата ще стане твърда като писта и ще се чува онзи толкова хубав звук на приплъзване на дъската надолу по ‘вечния склон’ . Перфектния момент, в който Вятъра, Морето, Вълната, Плажа и аз така ще се подредим за секунди, че всички да се усмихнем и забравим за всичко останало, освен за Сега-то. Вечна усмивка...и много адреналин. Честно, никога не съм се смял толкова много сам, като когато онези две огромни вълни минаха през мен, стени от вода, хем силни хем леки... някакъв човек с неопрен седи по средата на залива и се смее на пълен глас. Морето вицове разказва.
Утре е, навън е тихо, само слънцето леко се промъква между пердетата. Ставаме рано, днес Вълната ще си е тръгнала. Капитана казва’ днес можем да отидем на Малсен нос, няма да има вълна’. Пак всичко е толкова ясно и подредено – събуждане, закуска, товарим въздуха в бутилките и аквалангите ( морски дробове) на лодката, слънцето е ярко, небето безкрайно синьо, водата есенно-топла, курса е на юг, към първия нос, после към втория, около подводните рифове, после през големи залив към третия нос, после.. после сме там. Есента под водата е чудно време да се лети с акваланг. Водата се е изчистила след летните премеждия, планктона е уморен и не цъвти, а скалните рифове са загубили част от цветовете си с увяхването на летните водорасли. А аз трябва да измеря есента – да кажа после с цифри какво, къде, как и защо се променило , да дам имена на цветовете на скалите и растенията по тях, да ги запиша, запомня, открия.. хубава работа, стига Морето да ти позволи да стигнеш до него, да си търпелив и лек като ‘Морския вятър’. Ето на, влизаме отдолу, тежката екипировка олеква в безтеглобността на водата, леко потъвам надолу, а цветовете се преместват в посока към синьото. Облаци от балончета летят стремглаво нагоре, а там свети обедното слънце, голям светъл кръг, оказващ посоките. Тук някъде думите свършват, сякаш наистина сме в света на тишината’и няма как с букви и мисли написани да се предаде усещането. Друг един свят , на който сме на гости за малко, за който имена почти нямаме, освен може би хилядите латински, които сме дали на всичкия живот там долу. Летим , летим, летим.. а и тук всичко е предварително ясно, Въздухът е ръководителя на движението, никой не пита искаш ли още да останеш. С всеки дъх и всеки облак мехури Времето се скъсява, всеки дъх е тиктакащ часовник. Излувам нагоре, след снимки и проби и открития нови, пак идват земните цветове на фокус, пак шумно е, пак гласове, пак бързи движения и припряност, живот на повърхността.
Някой пак така хубаво подредил е живота и днес... а утре? Утре ще видим, не зависи от нас, но пък не ни и трябва, нека онези в Града да му милят.
