Monday, December 14, 2015

По пътя в Турция, юли 2005-та

Още едни загубени и намерени разкази, отпреди.. 10 години ..

Memories of Turkey

Tри следобяд е , а влакът ни вече шести час се носи на север по релсите към Хамбург.  Навън нещата са пролетно-летни, в севернонемския вариант на това, много зелено, много равно и със слънце от време на време.  А трябва да бъдем в градче на източното средиземноморски турско крайбрежие след около 12 часа. Немските влакове са безшумни, няма го онова онасящо тракане, което да ти напомня, че се движиш, нещата просто се случват – бързо придвижване от гара на гара, спиране, немски пътници тихичко слизат от влака, идват нови, потегляме, repeat.

It’s three o’clock in the afternoon, and train’s been going south for six hours, down the rails to Hamburg. It’s the beginning of the summer, it’s northern German version at least – it’s all green, flat and the sun comes out once in a while. In twelve hours we are supposed to be in a little town on the southeastern Mediterranean coast of Turkey. The German trains are silent, the sound of the rails, which constantly reminds you that you are traveling isn’t there, and things just happen, like you are watching TV and you are not really there – fast movement from one station to the other, stop, German people quietly leave the train, others take their place, then we leave again, repeat ad infinitum..

Кацане , през прозореца на самолета видях от едната страна високи планини в залезни цветове, от другата страна беше морето, летището е някъде по средата. Излизаме от самолета, а навън е топло! , за първи път от края на септември миналата година. Поемам дълбоко дъх, Турция! Как попаднах тук?
Летището в Анталия е нещо като НДК, нещо като шопинг мол, голямо , остъклено, климатизирано и ефективно. Турските митничари не си дават зор, а аз и Катарина трябва да сме на автобуса за Бозязъ след около час.

We’re landing, on one side of the plane I see mountains covered in green, on the other side is the great blue sea, the airport is somewhere in the middle.  We get out of the plane, down the staircase and into the bus, and it’s warm!!, my first warm day since September last year (flashback to the last days of summer in Sofia 2004) I take a deep breath and I switch in to summer mode. How the hell did I get here? The airport is huge and it looks like a shopping mall, like the NDK building in Sofia, it’s big, made of glass and steel, and it’s where all the tourists start their invasion of the Turkish beaches. The customs people are kind of slow, no need to hurry, besides that me and Katharina have to be on this bus to Bozyazi in about an hour.
В такси съм, качихме се в него след като попитах хора застанали зад гишето на някаква туристическа агенция, грижеща се за ордите туристи , пристигащи от летището къде е otogar ,  автогарата… хората зад гишето бяха руснаци, говоря руски за първи път доста време, лингвистичен шок с елементи на изненада, после пък таксиджията не говори английски, съответно за мое учудване проговарям и немски. Движим се по голям и осветен булевард, наоколо нещата странно ми напомнят на някой булевард в София – крайпътни магазини и остъклени сгради, тъпи билбордове и реклами, всичко на турски разбира се.

We are in a taxi, on our way to the bus station – the otogar. I went up to some people from a tourist agency at the entrance of the airport and asked them what is the fastest way to get to the otogar.. The guys there were Russians and didn’t speak a word of English, well I had to start speaking Russian again, after a few years of not doing it, the taxi driver didn’t speak English either, so for my surprise I started giving him instructions in German.. Welcome to Turkey.  Our taxi is going down this boulevard and the things I see outside strangely remind me of some place in Sofia, the same shops on the side of the road and office buildings, dumb billboards and advertisements, just like home, well it’s all in Turkish.
Отогара, около един час след тръгването на автобуса, който искахме да хванем. Следващите два рейса са пълни, купуваме билети за този в 10 сутринта, някъде след около 12 часа. Седим на перона и се опитваме да се събудим и измислим какво да правим, наоколо е пълно с турски хора – мъже с ризи и дълги панталони, жени със забрадки, деца, полицаи, продавачи на чай, всички са някак си различни, но и леко познати. Умората напредва, а аз минавам на режим оцеляване в неясно географско място, след неадекватна справка с Lonely Planet пътеводителя отново сме в такси и пътуваме към неизвестен хостел в центъра на града.

The otogar, one hour after our bus to Bozyazi has left.  The next buses are full, so we have to buy tickets for the one at 10 in the morning. We are sitting at the sidewalk trying to wake up and start figuring out where we could spend the night.. we are surrounded by Turkish people, and it’s my first glimpse of life here.. All men wear shirts and long trousers despite the heat, women with headscarves, children running around, policemen with guns and moustaches and people selling tea  (chai), and it all looks kind of familiar. Survival mode kicks in as I realize how tired I am and how far away I am from any place I know, I pick up the Lonely Planet Turkey guide and select a random hostel that I show to a random taxi driver, and off we go back to the city.

Стара възрожденска къща, с бели стени, вторият етаж издаден над първия, черни дървени подпорни греди, голяма дървена порта, вътрешен двор със смокиня и каменни плочки, килими и дървени стълби водещи към горни етажи.. къде съм? Трявна? Созопол???.. турски хостел, в който попаднахме по погрешка, посочил съм грешното име от пътеводителя на таксиджията. Катарина е във възторг от вида на мястото, аз се чувствам странно неадекватно, нали съм в Турция, защо всичко изглежда сякаш съм някъде в България?

An old Bulgarian 19th century house, white walls, the second floor is protruding above the first floor, it’s all made of dark wood, there is a big wooden gate (oh just like home), the garden has a fig tree and stone-covered floor, colorful carpets cover the walls and a wooden staircase that takes you upstairs… … where the hell am I? Triavna?? Sozopol?? . no man, it’s an expensiveTurkish hostel , in which we ended up by mistake, I figured I gave the wrong instructions to the taxi driver. Katharina is super excited by the looks of the place , and I feel really weird, it’s like I’m in one of those 19th century towns back home, like I’m visiting my grandparents and I’m on a down that old street in Triavna… welcome to Bulgaria.. erm, Turkey.  Oh well I guess we’ll stay, after all our expenses are covered by the university ..
(You have to be Bulgarian or well at least visited these old places in Bulgaria to feel the way I felt there, for me this architecture and house interior is one of the symbols of Bulgaria, I always thought it’s a unique thing that one can only see in my country, in these 18th and 19thcentury towns and villages.. I never even thought these places exist in Turkey too.. well we were the same country for 5 centuries, I guess that explains a lot)
(мързи ме тази част да я пиша и на български, четете на английски моля, ако не разбирате.. ами кажете и ще я преведа някой ден)

It’s 7:30 in the morning and I wake by the noise of three different alarm clocks going off- mine, James’ , Goktuc’s and well.. the snoring of Baris. I’m in a room with 4 other guys and it’s the small hotel by the beach where my marine biology summer school is taking place.  I make it downstairs somehow, I get a glass of dark and bitter black Turkish tea and after the first sips my eyes start to open and I’m awake. One by one the rest of the 20 people from the program come out of their rooms, they are mostly Turkish, there are two Croatians, one English, one Italian, one Danish, and I. The deep blue sea is calling us and we are soon on the beach waiting for those zodiac boats to take us onboard our ship where we would spend the day sampling the sea and scuba diving. The crew is all Turkish and friendly, the people in charge of the school are nice and open and it’s nothing like those mid-January soft bottom sampling of the Baltic Sea expeditions we had in Kiel. The ship slowly cruises past breathtaking sights of mountains ending up directly in the blue waters of the Mediterranean. We cast our nets into the sea and it’s all so simple and manual, it’s like we are fishermen and we are doing what people have been doing ever since they invented the boat and the net, no high-tech equipment or specially trained seamen with rubber boots and helmets, it’s just us and the sea. What comes onboard is nothing like I’ve ever seen before and slowly a new world of marine life reveals, what have I been doing all those years studying marine biology in those cold and unwelcoming seas in the north of Europe? I should have been here instead. And then the real wonders start, we put on our wetsuits, our masks and snorkels and fins and we are off skin diving. The water is so transparent and clear, diving in and swimming to the bottom is like flying and it’s all so full of fish, it’s like swimming in a  rainbow cloud (I can only wish I see the real tropical seas some day).  And the sun, oh that Mediterranean Sun, by 10 am it’s so strong and bright that we all want to go swim in the sea or just stay in the shades and not move from there. The Turkish guys tell us in August the air temperature is around 40 C and the water is more than 35 C…Every evening we come back to the shore praising the Gods there’s night and the Sun goes on the other side of the Earth, letting our burned skin and tired bodies rest from all that nature out there…
Some of the  people from the group are on the coast, trying to spot the Mediterranean monk seals as they swim out of one of the caves on the rocky coast of the protected area. 40 out of the total population of 400 monk seals in the whole Mediterranean live in this reservation. When my turn for seal spotting comes we manage craw into one of their resting caves, installing some cameras to take biometric date of the creatures. I guess I’m lucky to have seen this place, I hope it helped the Turkish guys get to know the monk seals better too.
It’s 6 pm and we’re back to the hotel, what awaits us there is another adventure in the wonderful world of Turkish cuisine, brought to us by our lovely hosts in the hotel. One has to try this kind of Turkish food at least once in their life. It’s dinner time and  Baris is mumbling stuff in Turkish and English again, James won’t stop talking about Malaysia, Katharina is too sun-burned and tired to tell them to shut up, the Turkish guys are in their own world, but then we all come together and talk about the Sea… 8 days later it’s all just history and a list of emails of new friends I met there.

Под водата съм , жадно дишам от резервоарите с въздух и се опитвам да свикна с безтегловността. Повърхността е някъде на 10 метра над мен, нося се плавно над дъното покрито с поля от морски треви, около мен плуват големи ята от риби, пред мен, на няколко метра са Али и Ника. Май търсим морски костенурки, а аз съм прекалено зает да се оглеждам наоколо и да дишам , за да се сетя да търся. Светлината е много и е странно синя, дори тук на десет метра под водата всичко се вижда ясно. Гледката на полята от посейдония, ятата от рибки плуващи в синята светлина между дъното и повърхността, шума от балончетата при всяко издишване, неадекватните ми опити да се ориентирам в тази нова действителност, толкова нереална и толкова интересна. Краката ми са перки и плуват напред, малко тромаво и непохватно, а Али е като риба, като тюлен носещ се съвсем естествено напред и напред. Въздуха ми свършва доста прогресивно, издишал съм около половината бутилка, чудя се какъв ли беше този водолазен знак с ръце , който се показва на другите когато достигнеш до 50 бара налягане в бутилката. Спокойно човече, защо дишаш толкова силно, можеш и по-полека, спести си ценния въздух, остани малко повече тук долу, така, точно така, поеми дълбоко , задръж.. задръж, сега изпусни въздуха, балончета профучават покрай ушите ми , забави още малко, сега бавно поеми още един дъх, не толкова дълбоко.. и отново и отново..

I’m underwater and I’m taking deep breaths from the air tanks, trying to get used to being weightless. The surface is some 10 meters above me and I’m floating gently over the fields of seagrass on the bottom of the Mediterranean, schools of fish are swimming around me, Ali and Nika are a few meters in front. We are searching for sea turtles, and I’m too busy trying to remember to keep breathing to really look around.  The lights are bright and in a strange shade of blue, the one you can only see ten meters below sea surface. The fields of Poseidonia, the schools of fish swimming in the blue light between the bottom and the surface, the constant noise of bubbles from my regulator as they slowly ascend above dancing with the sunrays, and me trying to navigate in this strange reality, it’s all so weird and beautiful. My legs turn into fins and I’m slowly propelling forward.  Our boss, Ali, is like a fish, like a Mediterranean monk seal,  he moves forward so naturally and effortlessly with his one meter long deep diver fins.   I look at the air gauges and half of my air is already gone , I’m wondering what was this hand signal you have to show to your dive buddies when you have 50 bars left. Calm down, why are you breathing so fast, you can do with less, take a deep breath, in , in , now hold it.. hold it, exhale slowly, let those bubbles fly past your ears, slow down , become one with the flow of the things down here, now take another deep breath , no , not so deep, now hold it…

Рейсът се движи по един прав път през безкрайна и плоска равнина. Сърцето на Анатолия, а аз съм напълно сам , на път към Кападокия. Да пътуваш сам е единствения истински начин да усетиш пътуването. Когато се отделиш от ежедневието си, оставиш всички материални връзки с живота си зад себе си и събереш всичко, от което смяташ че имаш нужда в една раница, тогава усещаш едно ново измерение на Свободата. И колкото по-далече си от ‘дома’ и колкото по-странно и различно е около теб, толкова по-силно я усещаш, тялото и ума ти се съпротивляват, нещо в теб крещи ,’.. това не е нормално, аз не трябва да съм тук, не искам да съм сам, къде са всички онези предмети и детайли , които определят ‘живота’ ми всеки ден? Искам обратно, къде са приятелите ми..’ никога не съм чувал този глас толкова силно, колкото когато бях в този рейс, пълен с турци, летящ през сърцето на Анатолия, през долините, в които преди десетина хиляди години се е зародила цивилизацията, хората са престанали да бъдат пътуващи номади и са спрели, поне повечето от тях.. някои още не искат да спрат. Усещането е сладко, макар и кратко, опитвам се да определя колко време трябва да мина преди да свикна отново с тази свобода и да се отпусна по течението на случки, които заливат пътуващия по света.

The bus is going down a road crossing an endless flat valley. It’s the heart of Central Anatolia and I am on the road again, on my way to Kapadokia. Traveling alone is the only way to feel what it really means to travel.It’s  you get out of this everyday thing called ‘life, leave all material things and people back ‘home’ and stuff all you need in a backpack, well then you start to feel this strange new dimension of Freedom.  And the further away you are from ‘home’ and the stranger the reality around you gets, the stronger this feeling for Freedom becomes. There is this time in the beginning of this Freedom when body and mind fight back, as if they are not ready to take it yet.  I was sitting on this bus I could hear this voice in my head shouting,  this ain’t normal man, I shouldn’t be here, I don’t want to be here, I don’t want to be alone, away from all the objects and routines that make up my life back ‘home’, I wanna be with the people I know in that same old place..I’m alone and I am in this unknown place… And slowly this voice fades away , I quiet it down and open up to what’s around me , to what’s now and here.The invisible threads that tie me down to my sedentary life go away one by one. What’s left in the end is the real me, the things that really matter and the whole damn world waiting for me to discover it.  And I never really  heard this internal dialogue so loudly as back then , on that bus full of Turkish people, on the road in the middle of Anatolia, surrounded by places where ten thousand years ago our civilization started. That’s where and when people stopped being nomads and settled down, well not all of them, it seems.

Няколко часа по-късно влизаме в Konya,  древен турски град в средата на това древно плато. Чета в пътеводителя, че това е основно религиозно средище на турските мюсюлмани, родния град на създателя на школата на суфистите, турската Мека. Големи и нови булеварди пресичат града, в далечината виждам огромни джамии със високи минарета, а всичко е толкова подредено и чисто, представите ми за турски град отново са променени. Гарата е голяма, странно напомня на джамия с големите си просторни зали, с хората носещи традиционните дълги дрехи, с жените със забрадки и фереджета. Аз съм един от тримата туристи с раници там, всички ме поглеждат минавайки покрай мен, очевидно е , че съм чужденец и турист, забавлявам се от факта , че никой не знае откъде съм, С влизането в залата с билетните гишета ме посреща турски чичко с риза и вратовръзка, , за къде си, за Kападокия? Hablas espanol amigo? От Италия ли си?? А.. от България!!? Комшу, мераба!, ела да си купиш билет от нас... и преди да се ориентирам в обстановката съм влязъл в поредната турска система, имам билет за явно популярната туристическа дестинация ( другата такава е Олимпус, градче на Средиземно море известно с дървени къщи построени за туристите на брега на морето, добре организирано псевдохипи изживяване с лагерни огньове и море).

A few hours later the bus enters Konya, the ancient Turkish city in the middle of this valley. I’m reading my lonely planet book, and it says this is one of the sacred cities for the Turkish Muslims, it’s the hometown of the founder of the Sufi school, it’s the Turkish Mecca.  Big and new boulevards are crossing the city and I could see the minarets of huge mosques somewhere in the distance, my ideas of the Turkish reality turned out to be very very wrong, once again. This place is modern man, and it looks better than many places in Europe. The otogar is big and spacious and it reminds me of a mosque with its big halls and men wearing traditional  clothes and women with headscarves and veils. I’m one of the three foreigners with backpacks here and it’s feels strange when everyone looks at you as they walk by. It’s the anonymity of these places that makes them so interesting, no one really knows you and you  know no one, you are what people see and think of you when they meet  you there and then. A Turkish guy with moustaches and a suit approaches me as I enter the ticket counters hall, Hablas espanol amigo?.. are you Italian then?.. no.. You are Bulgarian!!? Mahraba komshu!! ( hello neighbor, in Turkish.. and Bulgarian), Where are you going to ? Kapadokia or Olimpus? Kapadokia! There’s a bus leaving in half an hour, come, I will sell you a ticket. And once again I become part of some tourist scheme, I have a ticket for a place where everyone foreign wants to go to, it’s the place of weird landscapes and stone pyramids. My other options were Olympus, a pretty town down on the Mediterranean with wooden houses in trees built for tourists, campfires and pseudo-hippie experiences for American backpackers…. or I could just hit the road and go to some ‘normal’ place in Turkey, but no time and money for that now.

Отново автобус, до мен седи турчин видимо на моите години, огромен тип с приятелска физиономия. Аз чета пътеводителя ‘ турците са много любезни и приятелски настроени, ако пътувате сам с рейс е нормално човека седящ до вас да ви предложи чай или нещо за ядене по време на някоя от спирките на рейса.. Внимание!! На някои от нашите читатели е било предложено кафе или храна с приспивателни, след което са били ограбвани !!!’ ... lonely planet are a bunch of fucking paranoids,  човека до мен няма да ме упои и ограби, но нали това се е случило един път на някой заблуден американец , тръгнал да открива близкия изток и по някакво лошо стечение на обстоятелствата попаднал на единствения върлуващ кюрдски обирджия-упойвач в Mала Азия, та сега това го пише с големи букви в книгата. И наистина , приятелски настроения ми съсед ми купува шоколадче и ми го подарява, аз му благодаря някак си и си го прибирам , не искам да го ям точно сега..  не вярвайте на всичко, което пише в книгите.         

I’m in a bus again, I’m sitting next to a Turkish guy who looks like he’s my age, and he’s big and friendly and speaks no English. I’m reading the guidebook “ Turkish people are quite friendly and hospitable, if you go by bus alone it’s common that the person sitting next to you could offer to buy you some chai or food during some of the breaks on the road… Attention!!! Some of our readers have been offered coffee or food with mixed with sleeping pills, after which they were being robbed ..” “Lonely planet are a bunch of fucking paranoids”(The Hitchhikers’ Guide to the Galaxy), the guy sitting next me won’t drug me and rob me, but hey, it happened to some American idiot who decided to go on a vacation in the Middle East and by accident ended up sitting next to the last Kurdish backpacker-sleeping-pills-in your-chai-robber left in Anatolia, so now every poor soul traveling in Turkey and reading these books is paranoid about friendly people on buses.. And yes, the guy sitting next to me bought me a chocolate, I tried to say thank you, and yes, I didn’t eat it right away, you never know what’s in there… Don’t believe in everything books say..
Село Гьореме, Кападокия, или (село Пирин , Гоце Делчевско), а наоколо сцени от пустинен град от 4-ти епизод на Star Wars. Къде попаднах...  Търся си хостел, избирам един от многото и тръгвам натам, срещам момче и момиче с американски вид, те ме питат дали си търся хостел и ме насочват към един наблизо, който бил евтин, имал басейн и стая с изглед и много легла на покрива на сградата. Питат ме откъде съм, България,  хм, а пък аз си мислих, че си ирландец, заради акцента, но пък не приличаше на ирландец, по-скоро на латиноамериканец.. мой ред да говоря глупости – вие откъде сте, американци сте нали?.. ааа.. не , от Австралия сме.. извинете, не исках да ви засегна , просто нямате типичния австралийски акцент. Впоследствие разбирам ,че момчето от няколко години е на път, последните няколко месеца е работил някъде в Турция и сега е по пътя отново, тръгнал е към Сирия, оттам щял да мине в Йордания, след което Египет, целта му е да стигне до Червено море, където иска да се гмурка в кораловите рифове.. веднага си спомням историите на Джеймс от лятното училище за гмурканията му в Червено море, още един маршрут в списъка с пътувания.. Добре де, нали това е Близкия Изток, как така ще пътуваш сам през всички тези страни?? По-късно се зачитам в любимия lonely planet, изданието за близкия изток,  и установявам , че единствените проблеми, които сам мъж пътуващ през Йордания и Сирия могат да бъдат породени от това, че местните хора са прекалено гостоприемни и любезни, или от прекалено евтината и вкусна храна, или пък от невероятно хубавите места, които могат да доведат до срив в представите ти за красиво място.. добре, значи и там ще се ходи някой ден.

I’m in Göreme village, Kapadokia (or Pirin village, Gotse Delchev, Bulgaria) and around me are scenes from the desert in the 4th episode of Star Wars. I’m looking for a hostel, I pick one that has a nice description and as I start looking for it I meet an American looking guy and girl, they ask me if I’m looking for a hostel and tell me there's a good an cheap one nearby, it has a nice rooftop dormitory with views, a swimming pool and a Scottish owner. They ask me where I’m from.. Bulgaria, wow, really, so you are not too far away fro home then, we thought you were Irish, because of the accent (me – Irish accent??), well but you don’t look Irish,.. more South American… It’s my turn to make stupid guesses: and where are you from, are you guys Americans?.. oh no man, we’re Australians.. oh, I’m sorry , you just didn’t sound Australian .. Later I found out that the guy has been traveling for the last few years, he’s been working some place in Turkey recently, saving money for his next trip.  He was on his way to Eastern Turkey, after which he was going to Syria and Jordan, his final destination was Egypt, he said he wanted to reach the Red Sea coast and go scuba diving in the coral reefs there.. I remembered the stories that James from the summer school in Bozyazi told me about his diving experiences in the Red sea, the route from Turkey to there is now on my travel wish list for the future.
But still, that’s the Middle East, the place with all those Muslim people killing each other, with the Arab terrorists and kidnappers , and this Australian dude is going alone??? Later I checked the… lonely planet middle east edition and it turned out that the most dangerous thing in Syria and Jordan is that the locals are too hospitable and friendly, the food is too nice and cheap and there are way too many beautiful places to visit. An Australian in Turkey convinced a Bulgarian it’s safe and nice to go travel in the Middle East…

 Гьореме.. типично турско село, типично българско родопско село също така, дядовци с магарета, баби със шалвари и забрадки , деца с велосипеди, къщи с астми, селската кръчма, в която мъжете пият чай и играят табла, по дворовете се обработва реколтата от градината, по улиците кучета и котки се гонят с кокошки, а времето сякаш е спряло. Малката подробност е, че това село е разположено по средата на един много много странен лунен пейзаж, скалните пирамиди сякаш са израснали между две съседни къщи, а периферното ти зрение непрекъснато се сблъсква с далечни видения за каньони и огромни пространства бели варовикови скали и врязани в тях долини.. някъде в далечината се вижда и силуета не 4500 метров вулкан. Другата подробност е , че селото е превърнато в туристическа атракция за the lonely planet backpackers, до бабите със шалварите и техните магарета има табели водещи към някой от стотината хостели, центъра на селото е завзет от магазини за килими и други сувенири, централната улица е задръстена от ресторанти и офиси на туристически агенции, предлагащи екскурзии, разходки с велосипеди из долините на Кападокия,  полети с балон по изгрев слънце, в селската кръчма дядовците пиещи чай делят маса с .. испански хипита пиещи чай. И странното е, че някак си тези два паралелни свята съществуват заедно в пълна хармония, без да си пречат и противоречат, тълпите американци и австралийци с раници се разминават с каручките и магаретата по тесните улици. Паралелни вселени, две реалности вплетени в едно и също място, сигурно съм един от малкото хора , които знаят достатъчно и за двата тези свята, за да ги възприемат и оценят колко сюрреалистична е тази комбинация ( все пак кой от американците с раници е прекарал повече от няколко часа в истинско балканско село, или сякаш някой от местните дядовци са излизали някога от Турция с раници). И всичко това в средата на този неземен пейзаж, добре дошли в света на Филип К. Дик .

 Göreme is a typical Turkish village, (or…well a typical Eastern Rhodope mountains Bulgarian village ) – old men and their donkeys, old women wearing baggy shalvar pants and headscarves, children on bikes, houses with vineyards, the village pub with all the old men sitting around old tables, sipping chai and playing card games and backgammon, people taking care of their harvest in their house gardens, and streets full of cats, dogs, hens, goats, sheep and horses…well not quite typical afer all,right in the middle of it all is the strange moon landscape, a rock pyramid that seems to have grown right between two of the houses, another rock formation that someone turned into a house some centuries ago, and on the edge of the village start all those grand canyons and  spaces filled with strange limestone formations and erosion valleys.. somewhere in the distance looms the figure of a 4500 meters tall snow-covered volcano. To make things even more surreal, the whole village has been turned into one big backpackers’ tourist attraction. Right next to the old ladies wearing shalvars and walking their donkeys on the way to the fields you see crowds of American and Australian backpackers on their way to the next lonely planet adventure, houses have become hostels, the central street of the village is taken over by carpet shops and tourist agencies offering adventures, trips, renting bikes and offering balloon flights over the village at sunset, in the village pub the locals are sipping their tea with... Spanish hippies.  What really struck me is that these two parallel worlds seem to coexist in perfect harmony, it’s as if the locals don’t really care about the crowds of backpackers taking pictures of them and walking thru their gardens in the midst of the limestone valleys, for them it’s all just part of the landscape. For a moment I thought I was probably one of the few people around there that can see these two parallel universes coexisting in one space and time, the village and the backpackers’ paradise, as no one of these people has seen the both sides of the story to really feel it like I do – the American backpackers have never been in a real village Balkan/Bulgarian/Turkish before and it’s all so new and fun for them, the locals have never been out on the road with a backpack and a guide book. Add this to the landscape and it’s another chapter of a weird Philip K. Dick story.

Два дена прекарани в безцелно обикаляне из напечените от слънцето варовикови долини и възвишения, в опити да преодолея нежеланието си да общувам с непознати, след толкова месеци седящ на едно и също място в заспалата Дания отново съм загубил желанието си и силите си да съм отворен към света, колко ли време трябва да ми не преди да се върна от страната на викингите и да спра да бъда сам? На третия ден установявам, че бюджета ми е на привършване, а тепърва ми предстои пътуване до Истанбул , някокодневно оцеляване там , след което още едно пътуване до София, време е да тръгвам, обещавам си да се върна и да продължа на Изток , към  истинската Турция, далеч от туристите и лесните преживявания, а оттам надолу , към Сирия и Йордания, Египет и останалата част от всичкото.

I spent the next two days in aimless wandering thru the sun scorched white limestone valleys of Kapadokia. Saying the place is really amazing won’t mean much,  I hope pictures help a bit here. I was also desperately trying to overcome my unwillingness to communicate with strangers, I guess after all these months of living in sleepy and boring Denmark I just needed some time to regain my desire to meet new people and be open to them… or was I too tired after all and just needed to be left on my own for a while?.. On the third day I realized I’m running out of money and I still had to go to Istanbul, spend at least 2 days there and then take a bus back home to Sofia. It was time to go again, I promised myself I wouldcome back some day and continue East, towards the wild mountains and empty spaces in the Asian corners of Turkey, then to Syria, Jordan, Egypt and then as far as I can go..
Истанбул, десет милиона души от двете страни на Босфора, Европа среща Азия, а тълпите ми идват в повече, особено след 2 седмици прекарани в турски селца.

Istanbul, ten million people living on both sides of the Bosphorus, between Europe and Asia and me. The crowds of people everywhere were just too much for me after spending two weeks in nature and small Turkish villages.

Последна нощ, а утре си отивам

Чай-чай-чай-чай and I’m high on chai, чайките кръжат около осветените нощни минарета на синята джамия, а аз се опитвам да спра да пия чай и да откажа на чайопродавачите, но как да кажа не при вида на тези чайки кръжащи около нощните минарета на синята джамия. Преди това беше чайната с ябълковото наргиле, дервишите и тяхната музика, ритъма на барабана, тум-та-та-та-тум-та-та-тум-тум, струните на другия инструмент, всичко това оплетено в гласа на човека пеещ нещо за Аллах  и дервиша, който се върти в кръг, и чайките, които кръжат около минаретата, сервитьора слага още и още горещи въглени в наргилето, ябълковия дим се издига нагоре , за да се смеси с чайките, чай-чай-чай-чай повтаря човекът на пейките с изглед към джамията, всичко е бавно и приглушено , и всичко сякаш се случва едновременно и заедно с останалите неща – далечните гласове на хората на съседните маси, музиката и този ритъм, вечният въртеж на дервиша, горчивият вкус в устата ми, леко сладникав от бучката захар на дъното на малката стъклена чаша, колко много неща могат да се случат на чаша чай и ябълково наргиле покрай джамията с чайките в нощен Истанбул.
Преди това  е покрива на хостела с гледка към Босфора и Мраморно море и стотиците кораби, чакащи реда си да преминат през канала, капитаните пият чай и гледат залеза заедно с мен, а от 19-те минарета , който се виждат във всички посоки, се носят напевите на записаните имами, призоваващи Аллах; всичко се слива в една обща хармония, далечните гласове и тези от джамията на десетина метра от покрива на хостела ми, залязващото слънце и покривите на къщите наоколо, морето и корабите, капитаните пиещи чай , чайките които кръжат над мен... спомени за покрива на хостела в Гьореме  и гледката към лунните скали наоколо; хълма над селото и гласовете на далечните и близки джамии, залез на слънцето над онази странна земя, като халюцинация на Гауди, след като е изпил много черен чай мислейки си как да построи Саграда Фамилия в Барселона;

Chai-chai-chai-chai and I’m high on chai, and the seagulls ( chaiki in Bulgarian) are circling around the illuminated minarets of the blue mosque, I’m trying to stop drinking all that tea and say no to the chai dealers , but how can I not drink chai when seeing all these chaiki circling the minarets in the lights of the midnight mosque. Moments before that I was sitting in that chai-house, smoking my apple tobacco water pipe, watching the whirling of the dervish, dancing to the rhythm of the drums, tum-ta-tata-tum-ta-ta-tum-tum, the melodies of that string instrument and the voice of the man chanting songs about Allah, the dervish keeps whirling, and the seagulls are circling the minarets, the waiter keeps bringing more charcoals for my minaret-sized water pipe, the apple tobacco smoke rises up towards the chaiki and the light, and it’s all so slow and quiet, as if it is happening at the same time and it’s part of the same thing – the distant voices of the people sitting nearby, the music and the rhythm, the dance of the dervish, the taste of tobacco and bitter black chai, the sweet sugar at the bottom of the little tulip-shaped glass, the chanting of the chai-dealers, chai-chai-chai-chai, and all the things that can happen while drinking chai and smoking narghile by the mosque with the seagulls in Istanbul…
Before that it’s the roof of my hostel with the sights of the Bosphorus and the Marmaris sea and the hundreds of ships waiting for their turn to go through the channel, the captains of the ships sipping their chai and watching the sunset with me; the voices of imams singing the evening prayer from 19 minarets I could see in all directions, first start the minaret next to me, then another one, and one more, and then another one, by the time the first one is finished, 15 more different voices are calling upon Allah all over the city and I am beginning to feel very religious, or is it just the Turkish beer and the sight of the Bosphorus?.. and I remember Goreme and the voices of the mosques in the village flying over the moon-like landscape, and I’m sitting on top of this hill overlooking it all, looking at the sunset and listening to the prayers, thinking it looks like a hallucination that Gaudi might have had after drinking too much black Turkish tea, while designing the Sagrada Familia cathedral in Barcelona.. time to sleep and get ready for tomorrow, time to leave Turkey.

Турско-българската граница, по филм на Костурица

1.7.2005 2 ам
Току-що рейса ни сгази куче, докато изпреварваше турски тир някъде след Велинград, и това след серия от простотии, включваща контрабанда на цигари от група цигани, турски митничар, kойто ми взе 20 евро за изходен печат от страната; шофьора дъни чалга, циганите празнуват успешната контрабанда, аз се опитвам да слушам шпонгъл и да заспя, добре дошли в България, Балканите.
Внезапна светлина през клепачите ми, глас на жена пееща бавна песен, спомен за друг глас , life is just a transition to another existence, път , а някъде в далечината – голяма долина с много светлини, силует на позната планина, мозъкът ми още не е включен... табела София – 14 , май сме тук вече, заспал съм някъде около границата и сега съм си вкъщи. Вкъщи, каквото и да значи това.

Turkish-Bulgarian border crossing, scene from a Kosturica movie
1.07.2005, 2 am
Our bus has just hit a dog on the road, while overtaking some Turkish truck somewhere near Velingrad, a few kilometers after crossing the Turkish-Bulgarian border.. I saw the poor dog running across the street in the lights of our bus, then heard the noise of us hitting it, and I could feel it dying.. and that was just one of the many weird and bad things that happened in the last five hours – a bunch of Bulgarian gypsies smuggling cigarettes across the border, a Turkish customs officer asking for money to let me cross the borer (my last 20 euros), the bus driver is blasting chalga music, they are all celebrating the successful smuggling of cigarettes, and I’m desperately trying not to be there, listening to the new Shpongle album on my headphones, receiving a warm welcome to the Balkan Peninsula, Bulgaria.

Sudden bright light in my eyes, a voice of a woman singing a hypothic song, a memory of something I’ve heard before falling asleep ‘ life’s just a transition to another existence, nothing lasts..’ , a road and the silhouette of a strangely familiar mountain on the horizon, a valley full of lights, a road sign saying Sofia – 14 km, my brain’s trying to wake up and make sense of all that information, I think I’m back, I must have fallen asleep somewhere after we ran over that dog, and now I’m home. Home, whatever that’s supposed to mean.


Мъглата, Киел, есента на 2005-та

Един загубен и току-що намерен разказ от 2005-та година, за една двумесечна мъгла в Северна Германия на брега на Балтийско море в Киел:

Събудих се и и както обикновенно нямах представа колко е часа, дневната светлина се губеше някъде из слоевете лепкава и бяла мъгла, която беше запълнила пространството от прозореца ми до безкрая. Часовника, той поне работеше, беше някъде към 11 часа, последния път когато проверих календара датате беше някъде към края на януари, но това беше отдавна. Протегнах се към ключа на лампата, светна, значи все пак  китайците от съседното общежитие, с които пихме саке вчера са били прави, наистина са оправили ел-мрежата. Е, хубаво, значи поне днес ще има топла храна без да трябва да палим огън пред блока.. писна ми да ям ориз!
            Мъглата, дойде някъде в края на миналата година и с изключение на няколкото дни през ноември, през които слънцето за малко се мерна на хоризонта, изкачи се някъде на 20тина градуса в небето на обяд и после отново се удави в сивото,  не се беше разкарвала. Призрачна картинка, светлината от лампите на отсрещната сграда едва-едва достигаше на стотина метра,  самата сграда я нямаше, някъде отдолу се чуваше глас, който подвикваше нещо на китайски, май нечие име, сигурно пак са се загубили и не знаеха как да се доберат до стаите си... останалото беше просто бяло, наистина, нямаше нищо друго. След първите две седмици без помен от небето започнаха да се дочуват някакви слухове от отдела по метеорология на института за някакво неочаквано явление, някъде на север от Исландия, нещо голямо, което просто не би трябвало да е там, но сателитните снимки не лъжели. Един приятел , Фриц, немец, се опита да ми го обясни отново вчера, ама така и не зацепих,  загубих го някъде из математиката на динамиката на атмосферата.. както и да е .. факта  е, че откакто настана тая мъгла всичко се промени. Първо спряха тока, после разбира се нямаше повече градски транспорт, бил им свършил бензина и не получавали доставки, щото просто нямало повече петрол в рафинериите, а нови кораби не идвали, поне не и в Германия. После някак си се оказа, че сме напълно откъснати от света отвъд мъглата , телефони нямаше, интернет също, радиото и телевизията спряха да предават, никой и не идваше от съседните градове.
Разбира се, можехме да пробваме да вървим пеш, когато започнаха първите сблъсъци с полицията в турския квартал някои  от съседите ми решиха, че е време да се измъкват, тръгнаха пеш на юг. От групата  20тина души, които заминаха, няколко дена по-късно се върнаха двама, имаха доста шашнат вид, като че бяха видели нещо, което не би трябвало да е там , не бяха мното комуникативни ,  от несвързаните им изречения  разбрахме, че няколко часа след като излезли от града и тръгнали по магистралата хората пред тях  просто почнали да изчезват някъде в мъглата, един по един просто се стопявали в голямото бяло... споменаха нещо за ярка червена светлина някъде напред, далечни викове... после захвърили раниците и бягали обратно..  Така че, нямаше къде да ходим. Междувременно един от корабите на института отплава , метеоролозите искаха да изследват феномена отблизо, да стигнат дотам и да проверят за какво става дума in situ. Оттогава така и не чухме нищо от тях , но нали нямаме ток, радиостанциите не работят.. може би днес ще се свържем.... ток.. да, ток.. а дали има топла вода днеска?
Днес беше мой ред да минавам от другата страна на улицата и да взема храна от супермаркета там, съседа ми , които ходи вчера така и не се върна, бяхме останали само с ориза на китайците, готов съм да поема риска за малко нормална храна...
Някъде около нова година, месец след като се оказа, че не е безопасно да се ходи по-далеч от 100тина метра от сградата ( видимостта беше към 5 метра, трябва ти компас да се върнеш обратно..) се случи нещо странно, парашут с пратка храна се приземи през мъглата на полянката пред блока.  Оказа се, че всичко е на китайски, надписа на парашута, надписите на храната, листовките вътре... китайците изглеждаха доста шашната първоначално, но след като прочетоха листовките се засмяха и запрегръщаха. “ К’во пише на тея листовки бе Чин??’ Чин беше единствения китаец в наща зона, който беше прекарал достатъчно време в Германия за да понаучи някой друг език освен китайския.. “ Всичко ОК, правителство праща храна китайски хора, от Китай, пише да стои и чака, те идва” измъчено изломоти той на развален английски. ‘ Ъх?? Кой идва бе Чин, председателя Мао ли??? И кво толкова пише на тея листовки??? ‘Ба ли го , може  и цитати от малката червена книжка да са.. е поне ше има ориз за ядене, няма да се наложи да ходим до магазина’..  Чин така и не ни каза повече, а и на кой му пукаше , след един месец в мъглата вече нищо нямаше значение..
            Опитах се да пусна радиото , чуваше се само влудяващата тишина на празния ефир, нищо, на никоя от честотите. Включих си телефона, разбира се нямаше обхват, точно както и преди да му свърши съвсем батерията, някъде преди много седмици ( последното съобщение, което получих преди да спрат телефоните беше от О2, дължал съм им бил пари, щели били да ми спрат телефона...). Отидох в кухнята, жалка картинка, лудата ми съседка се беше опитала да запали огън на пода, една нощ просто нацепи всички мебели и им драсна клечката, спряхме я навреме преди да ни изпепели и прати в мъглата, седеше отстрани и мърмореше нещо налудничало на естонски,..  Лампата в кухнята някак си все още работеше, ярката неонова светлина ме удари силно в очите, не бях виждал толкова ярко нещо от месеци. Разбира се очите ми отказваха да се адаптират първите няколко минути, сякаш тялото ми се бешене приемаше  идеята за светлина  вече. Седях на пода и се опитвах да спра да се хиля и да гледам директно в неона, после навсякъде виждах дълги бели ленти.. Значи все пак китайците са били прави, не бяха просто препили с оризова ракия ( сами си я дестилираха в мазето миналата седмица). Дълги бели ленти, дори и когато съм със затворени очи, ... шум, добре познато дразнещо електронно звънене на будилник ........леглото, главата ми на възглавницата, отварям едното око, протягам механично ръка към будилника, изклювам го, май пак съм се успал за лекции! Ставам  и както обикновенно нямам представа колко е часа, дневната светлина се губи някъде из слоевете лепкава и бяла мъгла, която е запълнила пространството от прозореца ми до безкрая......

Tuesday, November 25, 2014


Съвършената простота, един бял склон, един километър денивелация - безкраен, с постоянен наклон, покрит с почти перфектен пролетен фирн, релеф без изненади, без резки промени и неизвестности, бяло платно , върху което да се спуснем, вулкан! Антуко! Звучи банално, но няма по-прост  завършен планински терен за спускане със ски от вулканa, вече съм сигурен! Няма го начупения и стръмен релеф на планинската ледникова долина, няма ги стръмните неизвестности на улеите, нито изненадите на горите, затънали в пудра и тишина, друго е , различно. Най-простото и съвършено изражение на човешкото присъствие в планината, което съм изживявал..
Вулканите те грабват отдалече в Чили. Появяват се на хоризонта посред равните пролетно-зелени поля на Ruta 5, и като морски фарове те викат към себе си и ти посочват пътя, по който трябва да поемеш, за да достигнеш снега. И с цялата си човешка глупост, мисля си как може би всичките тектонични и геологични процеси на израстване на тези планини в тази перфектна конична форма, може би се е случила така че да можем ние малките хорицa някой ден да се качим върху склоновете им, да се промъкнем по снежните им гърбове и като обезумели мравки-художници за няколко минути да полетим надолу и да оставим своите подписи, и да дадем ‘смисъл’ и на нашето и на тяхното съществувание..

 Антуко. Довчера - едно неясно име на картата на Чили, описание в пътеводител и няколко снимки в нета. Oт върха на Nevados de Chillan видяхме перфектната му конична форма, някъде на юг.. и всичко придоби реални форми и размери. После 2 дена
път и асфалта към върха. След седмица в планините и сред зимата вече сме в планинската форма, в ритъма на времето и промените му в Чили, краката и гърбовете ни знаят какво е да качим 20 кг на 1 км денивелация, ските ни си спомниха как се правят завои по 100-те вида чилийски сняг, очите ни свикнаха да гледат наобратно - където юга е север, а северя юг. Знаем и какъв е пътя нагоре - по права линия, през пролетен фирн със ските на краката, после със ски ножовете по замръзналия сняг, а последните метри преди върха, където тихоокеанските ветрове непрестанно си играят - задължително с котките.
Поемаме нагоре като на сън - от кабаните с чудното име Antucalhuie, на езика на мапучетата - мястото където водата и небето се срещат,  в покрайнините на селцето Abanico,в края на пътя от Los Angeles към Аржентина, с пикапа на ‘браточката’ - наивен и неразбираем човечец, брата на домакина ни. Движим се с вкус на сутрешно кафе по прашен път нагоре покрай планинска река, проправила пътя си сред остатъците от изригването на вулкана преди стотина години, сред новоизрастнала борова гора и безкрайни количества пепел и новопоявили се планински скали ( и всичките в UNESCO). Пътят ни свършва в подножието на мъничък ски курорт, абсурдно изглеждащо без сняг местенце, където сред черна пепел стърчат побитите колци на ски влекове, леко ръждясали хижички и ресторанти, тук-там задължителното по 18-ти септември чилийско знаме, и пълна тишина.. А пред нас - гръбнака на Антуко, снежната пирамида, извисяваща се още километър и половина нагоре.  Браточката ни пожелава успех сред дивото ( което той очевидно не разбира, но пък му се радва), ние натоварваме ските на и без това тежките си раници и с бодра крачка поемаме нагоре през пепелта към снежната граница.

Като на шега притичваме 200 метра денивелация и се измъкваме от абсурда да сме със ски върху вулканична пепел, с облекчение обуваме ски обувките, лепим коланите почваме да пантим по снега нагоре. Планът е прост - ще се качим още 2-300 метра , където в подножието на стръмните склонове на Антуко ще опънем палатката, след което с леки багажи ще се качим на върха. Времето е на наша страна - почти пълно безветрие и синьо небе. Оставаше само слънцето да се извърти и да напече СЗ склон на вулкана, който искахме да спуснем в перфектен следобеден пролетен фирн , ако може , моля .

Пред нас нагоре по склона бяха поели група ранобудни швейцарци, по описания в пътеводителя маршрут въртяха серпентини на границата между слънцето и снега по западния склон на вулкана - ‘швейцарския маршрут’. Ние решихме да действаме логично - от палатката право нагоре по и без това безрелефния равномерен снежен конус. Тръгваме леко и в такта на бързо качване като че сме тръгнали към хижа Мальовица в пълнолунна петъчна вечер, 300 метра по-нагоре наклона постепенно се увеличава и издебваме точния момент, в който да сложим котките на ските. Продължаваме упорито да въртим серпентина след серпентина по снежен улей помежду две възвишения от черна вулканична шлака, слънцето напичеа силно и приготвя снега за предстоящото ни спускане. Още 300 метра и се озоваваме на височината, на която точно в тази част на годината слънчевата топлина не е достатъчна, за да стопли снега повече, отколкото ледения западен тихоокеански вятър го охлажда, поредната планинска граница, съществуваща само в умовете на нас бедните скиори. Ние сме си научили урока на Chillan и в последния момент намираме малко островче от снежни вулканични камъни, на което да кацнем и да обуем котките. Следват 300 метра неравноделен ритъм на изкачване по стълбата право нагоре, редуваме се със Сашо да правим стъпки и  се промъкваме на пръсти по замръзналия сняг, а върха на вулкана е все по-близо и по-близо. Въздушната ни стълба нагоре става все по-алпийска и ледена, а от време на време покрай нас се търкулва по някой вулканичен камък, освободен от напичащото слънце от леденото си легло, и това още повече ни стимулира да забързаме ръченицата нагоре.  Малко преди билото почвам да се чудя защо си оставих пикела в София, но както винаги, идва най-сладкия момент на качването и с експлозията от гледки след последната крачка към върха, забравям всякакви тревоги и се насочвам към предстоящото и най-хубавото - спускането със ските надолу !

Тишина, нечувана за тези върхове тишина ни чака горе. Вятърът е застинал и сигурно събира сили някъде над океана, оставил е замалко Антуко на мира да си почива и да си мисли, че може би наистина зимата свършва. Ние дишаме и попиваме извънземната гледка да сме горе и да сме заобиколени от планини във всички посоки. От едната страна са безкрайно сините води на  огромно езеро, а от другата - непристъпните алпийски склонове на Sierra Velluda, по която още си мислим че някак си може би утре ще се изкачим. На север виждаме една съвсем ‘българска’ планина - с долини и върхове, с разбираем релеф и ясни посоки и форми. И всичко това - от една купчина черна  и димяща вулканична шлака с диаметър 300 метра, с 10 метра дълбока  димяща дупка- кратер, пещта от която се ражда плътта на земята, от която са излезли всички скали и камънаци около нас ( геолозите бързат да ме поправят, без биогенните скали, образувани от безбройни черупчести организми в древните и нови морета)

 А ние, двамата глупаци със ските, стоим на върха на тази вечност и се хилим, предчувствайки какво безкрайно спускане ни чака. Запознаваме се и с следите на човешкото присъствие наоколо, чилийските андинисти и тук са домъкнали разни кръстове, книги в кутии и изваяни от метал табелки с нечии имена. С учудване откривам и един годежен пръстен поставен върху кръста и дълго се чудя каква ли е историята на човека, оставил го тука, кого ли е обичал, с кого ли се е разделил, накъде са поели след като се е качил тука.  Не изпускам шанса си да се вмъкна в кратера и да разходя пластмасовите си ски обувки в началото на света, да подишам току-що излезли от недрата на земята водни пари, пропивали се през земните слоеве хиляди години, да си взема няколко камъчета и да си повярвам че наистина съм тука.
Време е да караме ски  вече, петте минути заради които беше целия този път и катерене нагоре. Линията на спускане ни е ясна - право надолу към палатката, малката червена точица един км под нас, през добре изпечения пролетен фирн току-що излязъл от фурната на Антукския СИ склон. За момент си мисля да се пусна от самия кратер, с цената на много деруги през горните 50 метра черно-бяла смесица от сняг и вулканична шлака, но Сашо ме убеждава че няма нужда, и че ще ми го брои спускането и така.
Каквото следва е предмет на много безсънни летни нощни разговори на по бира, на сънища и филми, на форумни и хижарски спорове и дискусии, спускането! Аз съм привърженик на карането на един дъх, без спиране за мислене ‘къде съм и откъде да мина’, все неща, за които обикновено имаме много време да мислим докато драпаме нагоре по склона и изучаваме с крака и ски всеки сантиметър от снежната покривка. Върхът ми  е разказал историята си докато съм се качвал нагоре, сега е момента аз да дам всичко от себе си надолу и да осмисля всичките години усмивки по лифтове и писти, замръзнали ръце и мокри ръкавици, избити кантове и ранни ставания по изгрев в софийските мъгли, безкрайни завои през Предела и Ярема, изкачвания и спускания. Сега е момента да се случи всичко. 
Всеки път е различно, не винаги се получава, но този път, този път беше хубаво и почти перфектно. 4 минути безкрайни завои по променлив пролетен фирн, тук-там малко по-мек и лепкав, отколкото ни се иска, но позволяващ големи и бързи завои, в количества и качество рядко срещани по наще ширини, по склон с постоянен наклон и без никакви препятствия и усложнения, танц с гравитацията върху 185 сантиметра перфектни канадски парчета дърво и пластмаса с метални краища. Спирам чак вкъщи - пред палатката, свалям каската и почвам да се хиля като идиот. След малко идва и Сашо, и той неизбежно се хили и се чуди какво ни се случи току-що.

Долу сме и ни остава само да се печем на следобедното слънце, да гледаме Sierra Velluda и долините долу в ниското, да готвим спагети със сто вида сосове в снежната кухня и да се чудим утре ще ходим ли към Велуда, или ще се прибираме към селото, за да посрещаме националния празник на Чили и да хващаме пътя на юг към следващите вулкани и снегове..

Thursday, October 16, 2014

довиждане Chillan

Вкъщи, едно от онези места, на които като попадна и всичко се е подредило и ме чака да дойда и да го изживея. Прекрасната долина Las Trancas в подножието на вулканите Chillan Viejo, Chillan Nuevo, Nevados de Chillan, прекрасната дървена къща с огромните прозорци с невъзможната гледка към планините, прекрасната жена, която ни посреща там и ни пита дали искаме да останем още, и още и още, димящите върхове на вулканите и горещите минерални реки, течащи през долините им, спускания от върхове, завършващи в топли минерални извори, връщащи силиците ни, гледки към безкрайни планини във всички посоки от върха на Nevados, омагьосаните гори с хилядолетни южноамерикански буки обрасли с вековни лишеи, чудно селце от дървени къщи, хостели, ресторанчета и кабани .. и сняг сняг сняг.Как да си тръгнем оттук, след като отне ни седмица път през половината Земя, за да стигнем 'у дома'? И накъде сме поели, с тези тежки сакове , по гари и автостопове. Това е то, съдбата на пътешественика, да си тръгва от местата, на които би останал половин живот, и да търси други такива ..

Та тръгваме си от Las Trancas  и поемаме по стандартната за Чили схема на пътешествия - слизане от планината със 'селския' автобус, до главен град на Ruta 5, прехвърляне на главната автогара, след пореддното такси, на което обясняваме че знаем как да поберем в него два сака по два метра и 30 кила,  обикаляне по гишета на автобусни компании, по едно бързо completo italiano ( хотдог с авокадо(palta), майонеза и домати), 5 луки глоба свръхбагаж, 3 часа cama-coche и магистрала сред безкрайни долини с гледки към вулкани..