заедно
август 2007, някъде дълбоко вътре и високо горе.. писах го август, сега и тука го слагам, преди есента съвсем да е отнесла спомените
Рисувам с пръсти по дланите ти линиите на билата на Пирин, а очите ми поемат по мъгливите пътеки на спомените. Ехото на отдавна изпяти песни и мелодии на гайди се стелят по тихите брегове на езера и се гонят с вихрите на прииждащите вълни от черни облаци, затварят ни в капана на бурята и се сливат с тъмните скали на циркусите наоколо. Близо, толкова близо сме до стихиите, и толкова малки в окото на урагана, не ни остава нищо друго освен да се понесем по вълните на случващото се, да броим светкавиците и да се смеем тичайки надолу. После е нощ, а Млечния път се е надвесил над малкото хълмче между Тодорка и Вихрен, където в малки палатчици се опитваме да се скрием от звездите, а те са толкова много и толкова ярки, заливат ни с тишината си и дават безкрайно много място за мъничките ни вътрешни светлинки. Една след друга те излизат иззад източния склон и продължават пътя си на запад към Перун, ако затвориш очи и спреш за малко времето, а после отново го пуснеш, този път по-бързо, ще видиш огнените дири които оставят те след себе си движейки се, сякаш изеднъж всичкото нощно небе решава да падне и да изпълни всички желания на всички хора, гледащи нагоре в този момент. Заспиване и после отново събуждане, някой до теб също е там, на студената и твърда земя, в топлия чувал, на лицето ти има една блаженна усмивка, сякаш и докато спиш виждаш какво се случва над теб.А небето продължава стремглаво да се върти, от изток се подава ръба на ореола на пълната Луна, светлината й прибира една след друга останалите непаднали звезди, събуждане и огнения й диск тъкмо изплува над Тодорка, после времето отново ускорява и месечината се изтъркулва по дъгата си на запад, бърза да стигне отсрещното било преди Слънцето да я е догонило някъде по изгрев. После е ден и огнената линия на първата слънчева светлина се спуска надолу към долината и лагера с палатките, там мънички човечета се събуждат от дълбокия си сън не знаейки какво се е случило в двата мига между затварянето и отварянето на очите си.
Мъглата се сгъстява и бързо запълва свободните пространства между вековните мури, бели борове и морени, спуска се надолу по склоновете пирински и сякаш се влива на талази в главите ни, тази сутрин е като някоя есенна приказка, от онези в които си спомняш за всичките сурови, красиви и тъмни дни в животите си. Ден за прочистване и губене и намиране, поемаме надолу през просеките в гората да търсим скритите боклуци, оставени от преминалите в бързина туристи, нямали време да спрат и да погледнат за малко поне безкрайно многото частици от Пирина, а раниците са пълни с празни чували. Искам да изчезна в темната мугла и да тръгна в неизвестна посока, някъде към шумовете на далечна река от другата страна на вековната гора, криввам от пътя и поемам по пътека, по която никой не е минавал още от времето, когато за първи път съм стъпил на планинско било и съм видял колко малки сме. Вървя и в един момент съм толкова далеч от всички хора, няма никой никъде. После отново поемам по пътя на боклуците, мълчаливия горски със колосания панталон ни превежда през мъглата, по моста към отсрещния свят. После отново всички изчезват, а аз се загубвам някъде в горите, уж търсейки прекия път, гласове някъде над мен, срещам още трима загубени хора , тръгнали да се търсят из мъглата. Малкото камъче от далечното езеро вече втори ден пътува в джоба ми и събира парченца от пътя, за да стигне до теб. После нещо става и вътрешните мъгли изчезват, отново е лято, зад хоризонта изплуват линиите на далечни склонове назъбени от короните на вековни гори, а слънцето си пробива път между тях и се разбива в горските ти очи. При двата моста времето сякаш е застинало, дори реките преминаваши отдолу внимават като се промъкват между камъните да не шумят, а дебелия зелен мъх покрил всичко, омекотява звуците от стъпките ни. Преминаваме през първия мост, после и през втория, връщаме се на междумостието и не е много ясно дали всичко от нас е преминало назад, или темната мугла не е задържала по малко от всеки от другата страна.
Бурята бушува и хиляди капки се разбиват по покрива на малкото вътрешно пространство на палатката, хиляди ритми на хиляди барабани и отдавна изпяти песни и изиграни хор’а, толкова много, че се сливат в един общ глас, а вятъра е като огън, около който са се събрали всичките неясни планински сили , свирещи по брезента. Вътре е топло и уютно, сякаш не сме на 2000 метра над морето и в средата на урагана, ами на топлия пясък край брега на южен океан и слушаме тишината между разбиващите се в прибоя вълни. Затваряш очи и усещаш топлина по лицето си, през клепачите пробива червената светлина на огън, голям огън изпращащ огнени езици към чистото звездно небе отгоре, а около теб са всички, които трябва да са там, привлечени от топлината и всетлината, наредени в кръг по границата между нощта и светлото. Гласове и смехове, пукот на горящи дървета и звуците на мрака наоколо, всичко става фон за един ритъм, който изплува отнякъде и влиза в ръцете на човека с тарамбуката, тум-татата-тум-тум-та-тутум...гайдата също запява, после идват и гласовете, много гласове, пеят за планината и нейните върхове, ритъма постепенно увлича всички и всичко се оплита в едно, няма граници , а само музика и ритъм. Плетеницата от музики се засилва и понася около огъня, крака пристъпват с неравноделен ритъм из мрака и гонят гайдаря, който препуска по родопски хълмове и равни полета, тарамбуки туби и пляскащи ръце се въртят след тях и търсят точните си места измежду нотите и гласовете, топло е и сякаш всичко останало извън кръга на огъня е спряло да съществува, има ни само тук и сега, в музиката. А бавните и тъжни ви песни така хубаво омагьосват и заплитат в мрежи от Пирински магии.
Залез на слънцето зад западния склон на Тодорка от пътеката от Казаните, отвесните бели скали и дълбоката преспа в основите й, студени пратеници от зимата в лятната жега, разполовеното на две от мугла Конче и хората с рамки пълзящи по въжето, а дивата коза ни се присмива и тича по почти отвесните скали, напред към Вихрен-а , поспира за миг и поглежда нагоре, сякаш знае, че я гледаме с добри очи, хипнотизиращия ритъм на малките стъпки нагоре към поредната премка, танц със гравитацията, тежката раница и скалите по пътеката, а сякаш погледа ти отзад ме избутва нагоре и ми дава сили за още и още, на билото след последните няколко крачки пред очите ни избухват безкрайни гледки към стотици върхове, изведнъж хоризонта се разширява до безкрай и ние ставаме мънички и загубени в безкрайните пространства пред нас, сладък сън на покрива на света, а крилата на хвърчилото се опитват да издърпат летателите още по-нагоре, в 4 сутринта Орион изгрява над морето на Тюленово и ми напомня , че зимата приближава, а в сънищата ми завалява първия сняг за лятото, китарата на Джими Хендрикс се опитва да прогони вкуса на сладка планинска вода, която изпивам след всяка написана за теб тук дума, пръсти омазани с тъмно червения сок на боровинки и шишета пълни със сладки малини за безобразни торти в хижарски тави, скъсани от вятъра и влагата карти на планината и безмислени опити да сглобим света на хартия, за да стигнем до Синаница, и пак очите ти, променящи цвета си според цветовете на , ту сини като езера, ту зелени като дълбоките каменишки гори, ту с цвета на слънцето, което се чуди да свети ли или да се отразява в тях, а нощния влак от Варна ме приближава отново до вкъщи, през пластовете сол и пясък полепнали по раницата ми, по сандалите ми , по спомените ми, вкуса на смокиня току що откъсната от дървото, с леко солен привкус, заради многото бризове, които са я галили докато е расла на брега на морето в августовските жеги, съединителя на бялата лада пропада и отново не може да се превключи на следващата скорост, карам по тъжните софийски улици и се опитвам да ти кажа нещо смислено, ти пък ми казваш , че ти е топло отвътре, онази първа глътка въздух след дълъг полет под водата между планините от миди и ятата мънички риби, които на облаци се носят около теб и се опитват да избягат от дълго претегнатите ръце, загребващи вода като крила на птица, скок от скала в дълбоката вода долу в ниското и няколкото секунди безтеглобност преди да потъна отново, първия сблъсък с водата и потъване в прегръдките на морето, като в палатка, в центъра на бурята, от другата страна на дъжда, на покрива на планината.
В. , от теб дойде
Рисувам с пръсти по дланите ти линиите на билата на Пирин, а очите ми поемат по мъгливите пътеки на спомените. Ехото на отдавна изпяти песни и мелодии на гайди се стелят по тихите брегове на езера и се гонят с вихрите на прииждащите вълни от черни облаци, затварят ни в капана на бурята и се сливат с тъмните скали на циркусите наоколо. Близо, толкова близо сме до стихиите, и толкова малки в окото на урагана, не ни остава нищо друго освен да се понесем по вълните на случващото се, да броим светкавиците и да се смеем тичайки надолу. После е нощ, а Млечния път се е надвесил над малкото хълмче между Тодорка и Вихрен, където в малки палатчици се опитваме да се скрием от звездите, а те са толкова много и толкова ярки, заливат ни с тишината си и дават безкрайно много място за мъничките ни вътрешни светлинки. Една след друга те излизат иззад източния склон и продължават пътя си на запад към Перун, ако затвориш очи и спреш за малко времето, а после отново го пуснеш, този път по-бързо, ще видиш огнените дири които оставят те след себе си движейки се, сякаш изеднъж всичкото нощно небе решава да падне и да изпълни всички желания на всички хора, гледащи нагоре в този момент. Заспиване и после отново събуждане, някой до теб също е там, на студената и твърда земя, в топлия чувал, на лицето ти има една блаженна усмивка, сякаш и докато спиш виждаш какво се случва над теб.А небето продължава стремглаво да се върти, от изток се подава ръба на ореола на пълната Луна, светлината й прибира една след друга останалите непаднали звезди, събуждане и огнения й диск тъкмо изплува над Тодорка, после времето отново ускорява и месечината се изтъркулва по дъгата си на запад, бърза да стигне отсрещното било преди Слънцето да я е догонило някъде по изгрев. После е ден и огнената линия на първата слънчева светлина се спуска надолу към долината и лагера с палатките, там мънички човечета се събуждат от дълбокия си сън не знаейки какво се е случило в двата мига между затварянето и отварянето на очите си.
Мъглата се сгъстява и бързо запълва свободните пространства между вековните мури, бели борове и морени, спуска се надолу по склоновете пирински и сякаш се влива на талази в главите ни, тази сутрин е като някоя есенна приказка, от онези в които си спомняш за всичките сурови, красиви и тъмни дни в животите си. Ден за прочистване и губене и намиране, поемаме надолу през просеките в гората да търсим скритите боклуци, оставени от преминалите в бързина туристи, нямали време да спрат и да погледнат за малко поне безкрайно многото частици от Пирина, а раниците са пълни с празни чували. Искам да изчезна в темната мугла и да тръгна в неизвестна посока, някъде към шумовете на далечна река от другата страна на вековната гора, криввам от пътя и поемам по пътека, по която никой не е минавал още от времето, когато за първи път съм стъпил на планинско било и съм видял колко малки сме. Вървя и в един момент съм толкова далеч от всички хора, няма никой никъде. После отново поемам по пътя на боклуците, мълчаливия горски със колосания панталон ни превежда през мъглата, по моста към отсрещния свят. После отново всички изчезват, а аз се загубвам някъде в горите, уж търсейки прекия път, гласове някъде над мен, срещам още трима загубени хора , тръгнали да се търсят из мъглата. Малкото камъче от далечното езеро вече втори ден пътува в джоба ми и събира парченца от пътя, за да стигне до теб. После нещо става и вътрешните мъгли изчезват, отново е лято, зад хоризонта изплуват линиите на далечни склонове назъбени от короните на вековни гори, а слънцето си пробива път между тях и се разбива в горските ти очи. При двата моста времето сякаш е застинало, дори реките преминаваши отдолу внимават като се промъкват между камъните да не шумят, а дебелия зелен мъх покрил всичко, омекотява звуците от стъпките ни. Преминаваме през първия мост, после и през втория, връщаме се на междумостието и не е много ясно дали всичко от нас е преминало назад, или темната мугла не е задържала по малко от всеки от другата страна.
Бурята бушува и хиляди капки се разбиват по покрива на малкото вътрешно пространство на палатката, хиляди ритми на хиляди барабани и отдавна изпяти песни и изиграни хор’а, толкова много, че се сливат в един общ глас, а вятъра е като огън, около който са се събрали всичките неясни планински сили , свирещи по брезента. Вътре е топло и уютно, сякаш не сме на 2000 метра над морето и в средата на урагана, ами на топлия пясък край брега на южен океан и слушаме тишината между разбиващите се в прибоя вълни. Затваряш очи и усещаш топлина по лицето си, през клепачите пробива червената светлина на огън, голям огън изпращащ огнени езици към чистото звездно небе отгоре, а около теб са всички, които трябва да са там, привлечени от топлината и всетлината, наредени в кръг по границата между нощта и светлото. Гласове и смехове, пукот на горящи дървета и звуците на мрака наоколо, всичко става фон за един ритъм, който изплува отнякъде и влиза в ръцете на човека с тарамбуката, тум-татата-тум-тум-та-тутум...гайдата също запява, после идват и гласовете, много гласове, пеят за планината и нейните върхове, ритъма постепенно увлича всички и всичко се оплита в едно, няма граници , а само музика и ритъм. Плетеницата от музики се засилва и понася около огъня, крака пристъпват с неравноделен ритъм из мрака и гонят гайдаря, който препуска по родопски хълмове и равни полета, тарамбуки туби и пляскащи ръце се въртят след тях и търсят точните си места измежду нотите и гласовете, топло е и сякаш всичко останало извън кръга на огъня е спряло да съществува, има ни само тук и сега, в музиката. А бавните и тъжни ви песни така хубаво омагьосват и заплитат в мрежи от Пирински магии.
Залез на слънцето зад западния склон на Тодорка от пътеката от Казаните, отвесните бели скали и дълбоката преспа в основите й, студени пратеници от зимата в лятната жега, разполовеното на две от мугла Конче и хората с рамки пълзящи по въжето, а дивата коза ни се присмива и тича по почти отвесните скали, напред към Вихрен-а , поспира за миг и поглежда нагоре, сякаш знае, че я гледаме с добри очи, хипнотизиращия ритъм на малките стъпки нагоре към поредната премка, танц със гравитацията, тежката раница и скалите по пътеката, а сякаш погледа ти отзад ме избутва нагоре и ми дава сили за още и още, на билото след последните няколко крачки пред очите ни избухват безкрайни гледки към стотици върхове, изведнъж хоризонта се разширява до безкрай и ние ставаме мънички и загубени в безкрайните пространства пред нас, сладък сън на покрива на света, а крилата на хвърчилото се опитват да издърпат летателите още по-нагоре, в 4 сутринта Орион изгрява над морето на Тюленово и ми напомня , че зимата приближава, а в сънищата ми завалява първия сняг за лятото, китарата на Джими Хендрикс се опитва да прогони вкуса на сладка планинска вода, която изпивам след всяка написана за теб тук дума, пръсти омазани с тъмно червения сок на боровинки и шишета пълни със сладки малини за безобразни торти в хижарски тави, скъсани от вятъра и влагата карти на планината и безмислени опити да сглобим света на хартия, за да стигнем до Синаница, и пак очите ти, променящи цвета си според цветовете на , ту сини като езера, ту зелени като дълбоките каменишки гори, ту с цвета на слънцето, което се чуди да свети ли или да се отразява в тях, а нощния влак от Варна ме приближава отново до вкъщи, през пластовете сол и пясък полепнали по раницата ми, по сандалите ми , по спомените ми, вкуса на смокиня току що откъсната от дървото, с леко солен привкус, заради многото бризове, които са я галили докато е расла на брега на морето в августовските жеги, съединителя на бялата лада пропада и отново не може да се превключи на следващата скорост, карам по тъжните софийски улици и се опитвам да ти кажа нещо смислено, ти пък ми казваш , че ти е топло отвътре, онази първа глътка въздух след дълъг полет под водата между планините от миди и ятата мънички риби, които на облаци се носят около теб и се опитват да избягат от дълго претегнатите ръце, загребващи вода като крила на птица, скок от скала в дълбоката вода долу в ниското и няколкото секунди безтеглобност преди да потъна отново, първия сблъсък с водата и потъване в прегръдките на морето, като в палатка, в центъра на бурята, от другата страна на дъжда, на покрива на планината.
В. , от теб дойде
posted by mitkob42 at 13:27
0 Comments:
Post a Comment
<< Home