Кулоарът Tomasrenna , Lyngen, 15.04.2019

Дните от началото на пътуването ни са се слели и вече не помня кога и къде сме били. Върховете и снежните полета, които срещаме всеки ден са завзели съзнанието ни и съществуването ни следва един прост и първичен ритъм, превърнахме се в машинки за носене на екипировка и ски нагоре и надолу по планините на Линген. Дните и нощите също са се слели, слънцето залязва някъде към 10-11, но дори и след като се потопи зад хоризонта, вечерния сумрак се задържа до след полунощ. Първите дни виждахме звездно небе преди да заспим, но само 10 дена по-късно полярният пролетен ден е вече с 2 часа по-дълъг, и срещам нощта само в случайните моменти на среднощно събуждане. Смътно си спомням как ставам от леглото си към 4 и поглеждам през прозореца към белите склонове на връх Daltinden в задния двор на селската къща, в която спим. Червен изгрев бавно напредва надолу по белите полета, по които се спускахме вчера, а съзнанието ми не може да възприеме, че е ден толкова рано. Заспивам отново и се будя в уречения час, някъде към 7 и нещо. Нарушили сме забързания ранен режим на ставане зимата за планински изкачвания, дългият ден тук ни дава време да не бързаме.

Днес времето ще е хубаво, ветровете от Атлантика, които брулеха склоновете на Лингените последните 3 дена трябва да са утихнали, а прогнозата обещава дори и слънце някъде след 12 часа. Натрупали сме няколко изкачвания и спускания по 1000-1500 метра в последната седмица и искаме най-после да се доберем до ‚покрива‘ на тази планина, да излезем във високата й част и да срещнем гледките към горната земя на ледници, назъбени алпийски върхове и миражи към далечната морска шир на фиордите.. Ще се пробваме да качим мистичен дълъг кулоар, започващ 100 метра над горскта линия ( тук тя е към 300-350 метра, брезички), и издигащ се като небесна стълба към билото на масива Lakselvtindane на източния бряг на полуострова, където ни чака малък ледник и гледки към най-високите части на планината – Jehkkervarri и ледниците наоколо.  Гидовника бегло описва маршрута - започване от паркинга на църквата до селото, един час пантене през горичка и снежни полета, после започва  кулоара Tomasrenna –  700-800 метра денивелация, наклон 35-40 градуса, широк и закътан между зъберите на отвесните стени на върхове по билото, горе – порта и рязко излизане на плоския ледник Tindale. От ледника стърчат няколко върха, до един от които се достига по стръмен и тесен улей с постоянен наклон 40 градуса и скални прагове.. И толкоз..

Височината тук е относително понятие, 1500-те метра до ‚покрива‘ на планината са колкото е една разходка от Драгалевци до Черни връх, но усещането за терена и снеговете, през които се преминава догоре е като че си някъде над 3000 метра в Алпите. С тази разлика, че тръгваш от пътче до някоя крайбрежна лагуна, селски двор с гледка към фиорд или  училище с писта за ски бягане... Линген бързо се въздига и от тази селска идилия те хвърля в пролетен  фирн, през снежната граница на зимния сняг, където бързо трябва да почнем да мислим за снежни навевки, слоеве сняг, ледове и пътища за спускане....всички проявления на зимната планина са концентрирани в няколкото часа път до ‚горе‘ тук. Както казва Митко ‚ сякаш някой е отрязъл връхните 1000-1500 метра от масива на Мон Блан и ги е поставил на брега на морето..‘ 

След час пътуване по селски пътища по брега на фиордите, заспало се разтоварваме от колата на паркинга и виждаме че не сме първите по маршрута, нагоре по склона към кулоара пълзят 2-3 групички от хора. Успокоявам се, явно това е правилната посока, а пред нас ще има ‚местни‘, които да опипват снеговете и пробиват партина. Предишните 3-4 дена е паднал нов сняг, може би 10, можеби 20, или пък 30 см, надяваме се улея да е пощаден от вятъра и да имаме късмета да сме по този склон в пудра.. една моя несбъдната мечта, която гоня всеки път, когато се озова на Мальовица в снежен ден – да карам улей в дълбока и хубава пудра...

Като на сън лепим колани и припряно оправяме раниците, потеглям с бързо и почти сърдито темпо нагоре, времето се затопля днес и вниското новонавалялия сняг се превръща в пролетна лепкава киша. Проправяме си път през шубрак от брезички, подминаваме туристически къщички с торфени покриви и гледки към фиорд, а над нас надвисва билото на Lakselvtindane . Следва изкачване от 200-250 метра през серия от стръмни полета и траверс към подножието на улея, топло е и потта пропива дрехите ми. 

Бързам, искам да избягам от пролетта и да стигна границата на студения сняг. Ските не тежат, слели са се с краката ми след толкова дни пантене, а партината, оставена от хората пред нас е почти както аз бих я направил. Плоска бяла светлина заслепява очите ми, като на сън си проправям път към края на тази тераска и търся с поглед къде ще започне истинското изкачване. След още половин час траверсираме покрай скално било, закриващо входа на кулоара и го виждаме – дълга снежна фуния изкачваща се право нагоре, широка между 20 и 100 метра, с постоянен наклон и все още неспусната от никого, само една виеща се серпентина минава през средата му и се загубва в мъглите, затворили горната част на планината. Олеквам, цялото бързане и ходене не е  било напразно, наум преброявам колко хора видях да се качват пред нас сутринта – 4 -7-13, поглеждам колко е широк склона и осъзнавам, че след дългото изкачване ще има достатъчно място и ние да направим първи следи по склона.  Почиваме за кратко и поемаме пак нагоре, след малко догонваме и зимата, над 500 м надмоска височина снегът е зимен – пудра, запазила се от вятъра и все още ненатежала от слънчевото греене. ‚1350-500 – 750 метра спускане в пудра!!‘ – пресмятам на ум и ускорявам темпото.

Следата нагоре е перфектна, някой местен скиор сигурно дебнал склона цяла зима и дошъл рано-рано в този ден е извил безкрайна серия от серпентини към върха. Влизаме в транс, 40-50 метра в ляво, обръщане, после още толкова в посока надясно, обръщане.. Метрите бавно се нижат през алтиметъра на ръката ми, а върха на кулоара е все така далеч и забулен в мъгли. Откриват се съседните скални зъбери, облепени с мокър сняг, искрящо бели и светещи в светлината на обедното слънце, а над тях от време на време прозира синьо небе. Минути по-късно чуваме гласове над нас, виждаме трима души да се спускат по склона, двама сноубордисти и скиор щастливо подвикват на норвежки и карат отстрани на следата. Единият от бордистите откровено си левитира в пудрата, кара изнесен на задния си крак и без много да завива лети покрай нас.Бързо ‚хей‘ и продължаваме нагоре, тук никой не спира за дълги разговори при среща в планината, всеки си има негова посока и ритъм. 

 Оттук  кулаора започва леко да се стеснява и погледа ми е постоянно насочен нагоре, знам че оттам ще дойдат още спускащи се хора. Въртим серпентина след серпентина, а над нас започват да се случват чудеса – слънчевите лъчи леко пробиват през облаците на ръба на планината и осветяват скалните прагове от двете страни на улея. Синьо-бяла светлина прожектира сенките на скалите върху облаците, а вятъра леко разнася снежни потоци от съседни била.  Върхът на кулоара е като порта към горния свят на Линген, като халюцинация, като сън, тегли ме все по-силно нагоре и ми дава сили да бързам нагоре. 

След малко покрай нас се спускат още трима скиори, един от тях уверено кара плътно вляво покрай стената на улея и крещи ‚It is really gooood’ , разбира се не спира, а продължава към дъното на улея. Такива склонове се карат наведнъж от начало докрай, без прекъсване и спиране, след часовете катерене нагоре човек се е запознал със всеки милиметър от снега и няма нужда от мислене и чуденки кое къде и как е, просто трябва да се пусне надолу и да се слее с гравитацията, снега и планината..

От  телефона в джоба ми звучи Еди Ведър  и въртя последни серпентини към затуления в мъгла връх на улея. Зад нас се откриват гледки към целия фиорд и снежните склонове от отсрещаната му страна, темпото се ускорява и краят се вижда. За два часа и половина сме качили 1200 метра денивелация, летим. Изведнъж серпентините свършват, оттук нагоре ще ходим пеш със ските на раниците. Бързо сменям режимите и отново тръгвам първи нагоре, искам да бия стъпки в пресния сняг и бързичко да изпълзя на горната земя и да видя слънцето. От мъглата изкачат следващата групичка от ранни скиори, няколко души окичени в инвентар за катерене и минаване на ледници, разменяме думи, казват ми къде са били, какъв е снега горе и на кои връхчета има и няма хора, пожелавам им хубаво спускане и продължавам към последните 50 метра преди билото. 

Усещам че съм близо до края на изкачването, леден вятър задухва отгоре, а пресния сняг изчезва, ходя по заледени скали с 5 см вплътнен снежец отгоре им, нямам котки на краката и правя плитки стъпки, буквално тичам нагоре, в очакване на експлозията от светлина и гледки, които ме чакат там. Ники и Росен се губят в мъглата, а аз .. правя последните си три-четири стъпки и изведнъж излизам от облаците и се озовавам Горе!

Тишина! и ярко бяла и синя светлина. Чувам само очестеното си дишане и бумкащо сърце, и извиквам от радост.  Слънцето пронизва очите ми и пред мен се появява плоското бяло поле на ледника. Широк е около километър и в двата му края се подават върхове, скрити в тънка мъгла. А напред – от ръба на ледника се открива неземна гледка към високите части на Линген – Снежна пирамида на незнаен връх, стена със стръмни кулоари и огромни снежни въглавници на друг масив, плоските върхове на масивите окоо Jehkkevarri. Светлината ме поглъща и мога само да мълча и да гледам, забравил съм и за изкачването и за спускането, и за умората и жаждата и за това какво следва после. Тук съм, така както мога да бъда Тук само в такива моменти на изтощение и пълно насищане на сетивата и мислите ми от Планината. Пращам усмиски и щастие към вкъщи и мълча.

30 минути по-късно сме на едно от връхчетата в южния край на ледника с гледка във всички посоки. Долината , от която се качихме дотук е покрита от тънък слой облаци, разстелящи се на запад към океана, а от тях стърчат върховете на далечни планини. На всички други посоки виждаме парчета от високите Лингени – пирамиди , стени, долини, ледници, окъпани в ярко зимно слънце, а цветовете са само два – бяло и синьо. Вятърът е спрял, и ние невярващо гледаме и снимаме. Замисляме се и за предстоящото спускане, от връхчето ни чака кратко спускане по ледника , гмуркане в мъглата на ‚портата‘ на Tomasrenna и после... 1300 метра надолу, 800 от които в  пудра в улея. 

 Потеглям първи надолу , правя хубави завои на слънчевия склон на ледника и след малко се гмуркам в тънката мъгла. Събираме се тримата там, аз оставам последен за дългото спускане. Ники изчезва в мъглата, снегът е хубав и склонът е неразцепен от скиорит епреди нас в единия си край. 2 минути по-късно се обажда по радиостанцията, долу е и ни чака – снегът е хубав, а мъгла има само в първите 100 метра от спускането. След  малко и  Росен изчезва надолу  и след няколко завоя се загубва в мъглата. Оставам сам горе, отново ме догонва Тишината отпреди малко, спирам да мисля и отброявам трите минути преди да тръгна надолу. В следващия момент слънцето сякаш по поръчка се показва зад скалите в единия край на улея и осветява склона пред мен като с космически сценичен прожектор. Закопчавам обувките, пристягам раницата и политам надолу в пудрата и мъглата.

Видео:
https://youtu.be/c7Lp4JqwyCw