Tuesday, November 25, 2014

Antuco

Съвършената простота, един бял склон, един километър денивелация - безкраен, с постоянен наклон, покрит с почти перфектен пролетен фирн, релеф без изненади, без резки промени и неизвестности, бяло платно , върху което да се спуснем, вулкан! Антуко! Звучи банално, но няма по-прост  завършен планински терен за спускане със ски от вулканa, вече съм сигурен! Няма го начупения и стръмен релеф на планинската ледникова долина, няма ги стръмните неизвестности на улеите, нито изненадите на горите, затънали в пудра и тишина, друго е , различно. Най-простото и съвършено изражение на човешкото присъствие в планината, което съм изживявал..
Вулканите те грабват отдалече в Чили. Появяват се на хоризонта посред равните пролетно-зелени поля на Ruta 5, и като морски фарове те викат към себе си и ти посочват пътя, по който трябва да поемеш, за да достигнеш снега. И с цялата си човешка глупост, мисля си как може би всичките тектонични и геологични процеси на израстване на тези планини в тази перфектна конична форма, може би се е случила така че да можем ние малките хорицa някой ден да се качим върху склоновете им, да се промъкнем по снежните им гърбове и като обезумели мравки-художници за няколко минути да полетим надолу и да оставим своите подписи, и да дадем ‘смисъл’ и на нашето и на тяхното съществувание..

 Антуко. Довчера - едно неясно име на картата на Чили, описание в пътеводител и няколко снимки в нета. Oт върха на Nevados de Chillan видяхме перфектната му конична форма, някъде на юг.. и всичко придоби реални форми и размери. После 2 дена
път и асфалта към върха. След седмица в планините и сред зимата вече сме в планинската форма, в ритъма на времето и промените му в Чили, краката и гърбовете ни знаят какво е да качим 20 кг на 1 км денивелация, ските ни си спомниха как се правят завои по 100-те вида чилийски сняг, очите ни свикнаха да гледат наобратно - където юга е север, а северя юг. Знаем и какъв е пътя нагоре - по права линия, през пролетен фирн със ските на краката, после със ски ножовете по замръзналия сняг, а последните метри преди върха, където тихоокеанските ветрове непрестанно си играят - задължително с котките.
Поемаме нагоре като на сън - от кабаните с чудното име Antucalhuie, на езика на мапучетата - мястото където водата и небето се срещат,  в покрайнините на селцето Abanico,в края на пътя от Los Angeles към Аржентина, с пикапа на ‘браточката’ - наивен и неразбираем човечец, брата на домакина ни. Движим се с вкус на сутрешно кафе по прашен път нагоре покрай планинска река, проправила пътя си сред остатъците от изригването на вулкана преди стотина години, сред новоизрастнала борова гора и безкрайни количества пепел и новопоявили се планински скали ( и всичките в UNESCO). Пътят ни свършва в подножието на мъничък ски курорт, абсурдно изглеждащо без сняг местенце, където сред черна пепел стърчат побитите колци на ски влекове, леко ръждясали хижички и ресторанти, тук-там задължителното по 18-ти септември чилийско знаме, и пълна тишина.. А пред нас - гръбнака на Антуко, снежната пирамида, извисяваща се още километър и половина нагоре.  Браточката ни пожелава успех сред дивото ( което той очевидно не разбира, но пък му се радва), ние натоварваме ските на и без това тежките си раници и с бодра крачка поемаме нагоре през пепелта към снежната граница.


Като на шега притичваме 200 метра денивелация и се измъкваме от абсурда да сме със ски върху вулканична пепел, с облекчение обуваме ски обувките, лепим коланите почваме да пантим по снега нагоре. Планът е прост - ще се качим още 2-300 метра , където в подножието на стръмните склонове на Антуко ще опънем палатката, след което с леки багажи ще се качим на върха. Времето е на наша страна - почти пълно безветрие и синьо небе. Оставаше само слънцето да се извърти и да напече СЗ склон на вулкана, който искахме да спуснем в перфектен следобеден пролетен фирн , ако може , моля .

Пред нас нагоре по склона бяха поели група ранобудни швейцарци, по описания в пътеводителя маршрут въртяха серпентини на границата между слънцето и снега по западния склон на вулкана - ‘швейцарския маршрут’. Ние решихме да действаме логично - от палатката право нагоре по и без това безрелефния равномерен снежен конус. Тръгваме леко и в такта на бързо качване като че сме тръгнали към хижа Мальовица в пълнолунна петъчна вечер, 300 метра по-нагоре наклона постепенно се увеличава и издебваме точния момент, в който да сложим котките на ските. Продължаваме упорито да въртим серпентина след серпентина по снежен улей помежду две възвишения от черна вулканична шлака, слънцето напичеа силно и приготвя снега за предстоящото ни спускане. Още 300 метра и се озоваваме на височината, на която точно в тази част на годината слънчевата топлина не е достатъчна, за да стопли снега повече, отколкото ледения западен тихоокеански вятър го охлажда, поредната планинска граница, съществуваща само в умовете на нас бедните скиори. Ние сме си научили урока на Chillan и в последния момент намираме малко островче от снежни вулканични камъни, на което да кацнем и да обуем котките. Следват 300 метра неравноделен ритъм на изкачване по стълбата право нагоре, редуваме се със Сашо да правим стъпки и  се промъкваме на пръсти по замръзналия сняг, а върха на вулкана е все по-близо и по-близо. Въздушната ни стълба нагоре става все по-алпийска и ледена, а от време на време покрай нас се търкулва по някой вулканичен камък, освободен от напичащото слънце от леденото си легло, и това още повече ни стимулира да забързаме ръченицата нагоре.  Малко преди билото почвам да се чудя защо си оставих пикела в София, но както винаги, идва най-сладкия момент на качването и с експлозията от гледки след последната крачка към върха, забравям всякакви тревоги и се насочвам към предстоящото и най-хубавото - спускането със ските надолу !





Тишина, нечувана за тези върхове тишина ни чака горе. Вятърът е застинал и сигурно събира сили някъде над океана, оставил е замалко Антуко на мира да си почива и да си мисли, че може би наистина зимата свършва. Ние дишаме и попиваме извънземната гледка да сме горе и да сме заобиколени от планини във всички посоки. От едната страна са безкрайно сините води на  огромно езеро, а от другата - непристъпните алпийски склонове на Sierra Velluda, по която още си мислим че някак си може би утре ще се изкачим. На север виждаме една съвсем ‘българска’ планина - с долини и върхове, с разбираем релеф и ясни посоки и форми. И всичко това - от една купчина черна  и димяща вулканична шлака с диаметър 300 метра, с 10 метра дълбока  димяща дупка- кратер, пещта от която се ражда плътта на земята, от която са излезли всички скали и камънаци около нас ( геолозите бързат да ме поправят, без биогенните скали, образувани от безбройни черупчести организми в древните и нови морета)





 А ние, двамата глупаци със ските, стоим на върха на тази вечност и се хилим, предчувствайки какво безкрайно спускане ни чака. Запознаваме се и с следите на човешкото присъствие наоколо, чилийските андинисти и тук са домъкнали разни кръстове, книги в кутии и изваяни от метал табелки с нечии имена. С учудване откривам и един годежен пръстен поставен върху кръста и дълго се чудя каква ли е историята на човека, оставил го тука, кого ли е обичал, с кого ли се е разделил, накъде са поели след като се е качил тука.  Не изпускам шанса си да се вмъкна в кратера и да разходя пластмасовите си ски обувки в началото на света, да подишам току-що излезли от недрата на земята водни пари, пропивали се през земните слоеве хиляди години, да си взема няколко камъчета и да си повярвам че наистина съм тука.
Време е да караме ски  вече, петте минути заради които беше целия този път и катерене нагоре. Линията на спускане ни е ясна - право надолу към палатката, малката червена точица един км под нас, през добре изпечения пролетен фирн току-що излязъл от фурната на Антукския СИ склон. За момент си мисля да се пусна от самия кратер, с цената на много деруги през горните 50 метра черно-бяла смесица от сняг и вулканична шлака, но Сашо ме убеждава че няма нужда, и че ще ми го брои спускането и така.
Каквото следва е предмет на много безсънни летни нощни разговори на по бира, на сънища и филми, на форумни и хижарски спорове и дискусии, спускането! Аз съм привърженик на карането на един дъх, без спиране за мислене ‘къде съм и откъде да мина’, все неща, за които обикновено имаме много време да мислим докато драпаме нагоре по склона и изучаваме с крака и ски всеки сантиметър от снежната покривка. Върхът ми  е разказал историята си докато съм се качвал нагоре, сега е момента аз да дам всичко от себе си надолу и да осмисля всичките години усмивки по лифтове и писти, замръзнали ръце и мокри ръкавици, избити кантове и ранни ставания по изгрев в софийските мъгли, безкрайни завои през Предела и Ярема, изкачвания и спускания. Сега е момента да се случи всичко. 
Всеки път е различно, не винаги се получава, но този път, този път беше хубаво и почти перфектно. 4 минути безкрайни завои по променлив пролетен фирн, тук-там малко по-мек и лепкав, отколкото ни се иска, но позволяващ големи и бързи завои, в количества и качество рядко срещани по наще ширини, по склон с постоянен наклон и без никакви препятствия и усложнения, танц с гравитацията върху 185 сантиметра перфектни канадски парчета дърво и пластмаса с метални краища. Спирам чак вкъщи - пред палатката, свалям каската и почвам да се хиля като идиот. След малко идва и Сашо, и той неизбежно се хили и се чуди какво ни се случи току-що.



Долу сме и ни остава само да се печем на следобедното слънце, да гледаме Sierra Velluda и долините долу в ниското, да готвим спагети със сто вида сосове в снежната кухня и да се чудим утре ще ходим ли към Велуда, или ще се прибираме към селото, за да посрещаме националния празник на Чили и да хващаме пътя на юг към следващите вулкани и снегове..


















2 Comments:

Blogger aryh884 aryh884 said...

????,????,??,???,???,??,???
???,???,????,??? ,??,???,?????
???,???,?,???,??,???,???
?,???,???,???,????
??,??,???,?,?,??
??,????,???,??,??,?
???,??,????
?

5:41 AM  
Blogger flowerywallpaper said...

Auch deine Fotos erzählen eine Geschichte. Sehr schön
Even your photos tell a story. Very beautiful.
http://flowerywallpaper.com/

7:38 PM  

Post a Comment

<< Home