Като

Като вкуса на вятъра, като цвета на вълните, като черно-зелено-изомрудените облаци на лятна буря, като препускащи по плажа песъчинки, запълващи стъпки в пясъка от отминали спокойни дни, като високо протегнати ръце срещу стихиите и безкрайната усмивка на докосването до голямото сега, което ме залива и потапя като прибой. Като балончетата въздух, излизащи от издишащите ми бели дробове в безумен танц със коси залезни слънчеви лъчи и бягащи към повърхността, като моментите безвремие преди да свърщи въздуха, в които летя като частичка вода, плуваща в голямото Синьо, нито у дома,  нито можещ да остане задълго, нито пък на чуждо място и далеч от мястото си.Като желанието за полет от високо и онзи неизмеримо къс миг време, в който решавам дали да съм човек или птица, преди да ме поеме гравитацията.  Като тръпката от неизвестното, което ме чака след като направя тази първа крачка и се озова в невиждано и несънувано място, до което съм пътувал дълго и до което отвело ме е сърцето ми. Като еуфорията от срещата с някого, частица от когото нося вътре в себе си, и в същото време непознаваемо, мистериозно, сияещо и изпълнено с красота и хармония. Като първи лъчи на изгряващото слънце, промъкнали се  в първите микросекунди на деня зад невиждан планински хребет и забили се в спящата ми зеница и чисто новото ми утринно съзнание, още незапълнено с ехотата на мисли, думи и спомени, като онeзи безкрайни светове, койтовиждам  в очите на жена, която вижда  очите ми, гледащи тези чудеса. Като безвремието и безпространството, когато летя в безтеглобност сред облаци от безмерно лека пудра в тихия и логичен и щастлив ритъм на гората, а мен ме няма. Като споделената усмивката на някой, преживяващ всичкото това. Като Сега.