морските мигове

По залез, в морето влизам отново, след цял ден гребане, спускане
по вълни и борба с прибой, мигове безвремие на спускане по наклонена водна повърхност, и после пак безкрайно гребане и местене по вечно движещата се водна повърхност.. не ми стига, искам още и още, докато ми вземе и последнага глътка сила това прекрасно есенно августувско
море, докато нямам сили за нищо друго освен да се усмихна солено и да излеза на скалите в златната светлина. На Варвара сме, никога не съм виждал вълните там, изглеждат огромни и наистина сякаш от друго море дошли, разбърканите черноморски бури сякаш се кротват на онази скала в края на залива и след удара с нея се подреждат и тръгват с нова сила към малките лодки на плажчето, а няколко души, очевидно виждали океани и морета неуморно сърфират с лекота напред-назад по тези гиганти, спирайки се на метри преди измамно плиткия прибой... Ей го на, същото това мое море черно, което цяло лято кръстосвам и гмуркам по тези му брегове, сега пак се е преобразило и влязло в нова форма.. ' Ще влизаш ли? Айде бе, да ходим да ги видим вълните отвътре как са, може и да не ги караме? Има минаване и връщане..' Ми не, не мога, схванаха ми се краката вече, ама ти иди, ще те чакам' . Отивам , по черноморска пътечка към каменното плажче, покрай сочни къпини, неизвестно как растящи на брега, покрай малко изворче с водица уловена в малко басейнче, като светилище за пречистване
преди да влезеш във водата, през плитки скалици, обрасли с моите цистозири-водорасли,
през бялата пяна, и след секунди - директно в дълбокото. Бодиборда ми ме носи над вълнуващата се вода, а от открито море влизат големи и широки вълни, по гърбовете
на които минавам като малко корабче в средата на океана, гигантите изобщо не ни забелязват.
В другия край на залива - на точката, където се разбиват големите вълни и всичко е в пяна,
смелите седят и се борят, чакат мига си и мощно се спускат надолу по линията на пречупване.
Аз , абе аз май не съм за тука, казвам си след поредната 3 метрова великанска гърбица,
която ни повдига и спуска, тоест точно за тук съм си, но не и за надолу към брега на Варвара,
по гребена на чупещата се вълна. Още се уча, с новата дъска днес се запознахме..Поглеждам
на запад към сушата и разбирам защо съм тук, в най-голямата каша от вълни и пяна и морско
движение, в което съм попадал за този морски сезон, за гледката към брега на залез, със  слънцето едва скрило се зад един невъзмо странджански облак и хилядите оттенъци на зелено-жълто-синьо-червено запълващи този кадър. Усмивка широка, и невероятно спокойствие и любов ме изпълва отново, в средата на залива, след още една планина от вода, която минава през мен, красиво е , като усмивката на любима жена, като нежно докосване по устните преди изгрев, като първата капка дъжд на грандиозен дъжд.. Минава още една морска планина през мен , и поемам обратно към сушата, друг път ще съм тук,с приятелите да ме упътят как гонят се вълните на това място и какво се прави веднъж спуснеш  ли се по тях точно тука. Чао море мое черно, обичам те и доскоро, пък макар и да ми носиш и тъга и неспокойствие, ти си точно толкова голямо, колкото ние сме се научили да те виждаме и усещаме...подарено си днес на едно друго Море .