Намерен

8 месеца чакане до началото на следващия ски сезон, 4 месеца (много приятна),но лятна агония по сандали, много дни из летни планини и безпирно спускане по склонове с поглед, стотици часове с приятели в разговори за отминали сезони и бъдещи планини, хиляди снимки, видеа и надъхващи филмчета, два Филма  и един саундтрак които да запълнят времето точно преди 'наистина' да почне зимата..2-3раннодекемврийски карания, колкото да си спомня за какво беше целия този зор... после суша... малко сняг.. изкуствени писти.. опашки.. после .. едно Видение.. за едно далечно място на ъгъла на Пирин, където май някак си зимата се е появила и задържала по неведоми метеорологични прогнози и необясними траектории на средиземноморски циклони и северно-склонни декемврийски температурни аномалии. 5 часа път с кола, 2 часа носене на ски на гръб, 3 часа 'пантене'  през заледени гори и клекови пътеки от филми на ужасите.. и след всичко това - ЗИМАТА, НАМЕРИХМЕ Я. Изникват пред погледа ми виденията, с които се разделих някъде преди 8 месеца, безкрайните бели склонове с безкрайни на брой линии, по които мога да се спусна и да намеря пътя и мислите си, да дам воля на всичкото това мислене, гледане, говорене, чакане, търсене .. простият и логичен свят съдържащ една бяла планина, синьо небе и ярко и студено слънце в него и приятелите, с които съм достигнал Там.
Онова чувство като видиш Линията по склона пред теб, която докато не я усетиш  точно ти , не е съществувала, тази тънка нишка на досег на ските, тялото и ума ми с планината, минутите през които мога да дам воля на всичкия този дълъг път от миналата година до тази, от всички предишни споделени моменти с любими хора в зимната планина до този, моста през времето и досега със Същия сняг, който срещаме в нова
форма година след година, за който разквазваха във Валхала (на фона на хипнотичните очи на онази скиорка, как да не се влюби човек)
И отново, 4 часа ходене, 15 минути гласене на колани, ски, каски, обувки, раници, чакане, мислене оттук ли оттам ли, кой снима, кой гледа, как е снега, държат ли ме още краката, ще ме боли ли еди къде си, а къде е Тя, а аз къде съм, защо съм тук, после накъде отивам?
.. И в следващия миг, насочвам върховете на ските Надолу, появява се в главата ми онази мелодия, саундтрака на сезона ми, и всичко спира да има значение, да има думи и сложни мисли, с които да трябва да го описвам и измислям, просто се случва, съвсем естествено и просто, както водата не пита защо и накъде да изтече от върха на планината към морето, просто поема надолу. 3-400-1000 метра денивелация спускане и отново сме долу.. а колко бе дълъг пътя до това може би най-естествено ни човешко състояние! Малкото минути каране отведоха ме и до мислите за това колко различни сме като хора и колко различни избори за общуване със снега и планината намираме в едни и същи условия когато се спускаме и качваме по нея, как пътят ни нагоре и надолу е толкова хубаво изражение на състоянието и характера ни , на пътя, който ни е довел физически и мислово до началото на спускането, и на хората, с които сме вървели и с които сме се разделили и срещнали по тези пътища натам...(може да се каже японците от Signatures пак съм слушал какво говорят на много бири, ама прави са хората).  Остава въпроса, защо уви, по наще ширини и любими планини, не можем по-често, по-дълго и по повече да бъдем вътре в тези моменти, а не отвън, преди и след и да ги чакаме да дойдат?.. И дали щяхме да ги оценяваме толкова много и да ги обичаме, ако не бяха толкова редки и трудни за намиране ( е поне тази зима, предишните две, имаше  ги в изобилие ;))? Едва ли.. сигурно щяхме да се спукваме от спускане на линии целогодишно, просто нямаше да му мислим толкова :)
Видеото е недовършено и монтирано с уиндолс муви мейкър, опит да оползотворя многото гигабайти мат'ряли, които аз, Косьо и най-вече Ристо(Туристо) и неговия гениялен Сони апарат заснехме
по време на тези 3 дена в Пирина. Уви, такава е дигиталната ни епоха - 2 дена в планината, седмица пред екрана. Саундтрака е от Филма, в който ме вкараха хората от Суитдграс и главната му героиня тази година, просто тази мелодия сама се включва във вътрешния плеър като дойде Момента за спускане.  Благодаря на хората от Сандански качили снимките от района Беговица, че ни помогнаха да намерим
къде се е скрила зимата. Дано скоро пак да сме по същите баири с повече сняг и приятели. Румба другия път кат има сняг, идваме И с вино, че гледам държите да го има :thmbup:
Много думи, ама това е положението, сняг малко, трябва с нещо да се запълва януари..:

http://www.youtube.com/watch?v=-3foLMnO2DE

Като

Като вкуса на вятъра, като цвета на вълните, като черно-зелено-изомрудените облаци на лятна буря, като препускащи по плажа песъчинки, запълващи стъпки в пясъка от отминали спокойни дни, като високо протегнати ръце срещу стихиите и безкрайната усмивка на докосването до голямото сега, което ме залива и потапя като прибой. Като балончетата въздух, излизащи от издишащите ми бели дробове в безумен танц със коси залезни слънчеви лъчи и бягащи към повърхността, като моментите безвремие преди да свърщи въздуха, в които летя като частичка вода, плуваща в голямото Синьо, нито у дома,  нито можещ да остане задълго, нито пък на чуждо място и далеч от мястото си.Като желанието за полет от високо и онзи неизмеримо къс миг време, в който решавам дали да съм човек или птица, преди да ме поеме гравитацията.  Като тръпката от неизвестното, което ме чака след като направя тази първа крачка и се озова в невиждано и несънувано място, до което съм пътувал дълго и до което отвело ме е сърцето ми. Като еуфорията от срещата с някого, частица от когото нося вътре в себе си, и в същото време непознаваемо, мистериозно, сияещо и изпълнено с красота и хармония. Като първи лъчи на изгряващото слънце, промъкнали се  в първите микросекунди на деня зад невиждан планински хребет и забили се в спящата ми зеница и чисто новото ми утринно съзнание, още незапълнено с ехотата на мисли, думи и спомени, като онeзи безкрайни светове, койтовиждам  в очите на жена, която вижда  очите ми, гледащи тези чудеса. Като безвремието и безпространството, когато летя в безтеглобност сред облаци от безмерно лека пудра в тихия и логичен и щастлив ритъм на гората, а мен ме няма. Като споделената усмивката на някой, преживяващ всичкото това. Като Сега.