Петия циклон

Петата снежна буря за сезона достигна Пирин. Започна да вали леко сутринта и да оцветява в бяло  калните улици в Банско, час след час дребните снежинки трупаха и променяха пейзажа, и скриваха следите ни из пиринските гори и склонове.  Към късния следобед центъра на циклона се паркира малко на изток от Безбог и снеговалежа се засили и бързо затрупа цялата долина със студен пръхкав сняг. Поредната едноседмична ‘работна’ серия започна за всички, гонещи зимата. 

В първия ден от бурята нещата потръгнаха леко. Спускания по ‘старите’ добре познати следи отпреди седмица между големите стари мури по западния склон на Тодорка, за опипване на почвата и проверка на снега. Следобедна изненада - бурята за 6 часа беше натрупала достатъчно сняг, за да започне това неописуемо за хора, неизпитвали го като усещане,летене със ските и бордовете по такъв сняг… Последно спускане с последния лифт и прибиране в ниското. Утре ще е денят Х и цялата фрирад-фрерай-шред тугедър нация ще е горе в борба за първи линии. Всеки има план, всеки любима посока. Денят Х идва и се оказва, че сърфиращите са малко повече от вълните, но какво пък, винаги има достатъчно дълбоки гори , в които сме само аз и мурите. Мъгла от познати линии, приятели, изчезващи в облаци от пудра и смях, трескаво чудене дали е безопасно да сме тук точно сега, още смях и викове, усмивки, чуденки и хиляди мигове бързо време , в което прелитам през гори и склонове, които във всеки друг момент биха ми отнели цяла вечност да премина. 

2 дена по-късно и в светлината на челника съм  в зимното ‘вкъщи’ в Пирин - на хижа Яворов. Заобиколена от стръмни горски склонове с вековни мури, бели борове и смърчове.. Рай, само да има 1 метър основа и 30-40 см нов сняг отгоре, а и температурите да са под нулата.  Такива дни ги чакам с години, маршрутите са отдавна ясни, парченцата от пъзела на маршрутите за спускане по склоновете на Погледец, Окаден и Стъпалата отдавна са подредени.. Само да има сняг, и непроходимите дерета да се превърнат в снежни тунели и да сме там в точния момент. Алпийският пояс в този момент от зимата го оставям за пейзаж вечер с бира на терасата на хижата, снеговете там още не са подредени и стабилизирани, всеки вятър и валеж допълнително разбърква картите на ситуацията горе и вдига броя на променливите и рисковете отвъд възможното да се предвиди и заобиколи. Има си сезон за там, сега е другия - този на буките, мурите и смърчовете.. 1000+ метра денивелация в пудра без да си покажем върховете на ските отвъд клека. 

Дългите летни бавни пешеходни обиколки по Пирин създават нагласите ми за бързите зимни карания в пудра по тези гори. Лятото виждам потенциала - терените, перфектно подредените дървета, наклона и мекостта на релефа, линиите за изкачване и спускане. Внимателно наредения пъзел просто чака подходящия зимен сезон, за да мога за секунди да прелетя надолу покрай пътеки,  по които съм оставил  хиляди малки стъпки и десетки часова бавно изкачване. Зимата е ‘бързото време’ в тези планини, реализацията на един потенциал..

По мрежата от пъртини, които сме си проправили път нагоре последните дни, се изкачвам към билото на Погледец. Първо достигам големия бял бор със стотиците , а после и  онази черна мура, която стои там от векове, пазителя на този склон, който ме поздравява всеки път, когато съм там. Побутване със щеките надолу и политаме в посока, която чакам от 4-5 години да стане ‘зимна’ - дълбоко речно дере, което започва от муровия пояст, гмурка се във стръмна елова гора, която плавно прелива във буков пояс, от онези ‘балканските’  вековни буки , които са като колони на катедрала и са подредени сякаш нарочно през 4-5 метра, за да не пречат на спускането. Последно бях тук през август, беше +99 С и дори в тази дълбока пиринска долина не можехме да избягаме от жегите. А сега..  Спускането е логично и без нужда от спиране, просто следвам ритъма на склона, линията на завоите се подрежда сама между дърветата, нищо не се чува, освен периодичното подвикване, за да се ориентираме един-другиго къде сме.

Карам първи, по спомени отпреди 5 години, и по посока от картата, виждам следи от животни нашарили склона, тук-там с дупки в снега и изровена отдолу шума от дърветата. След секунда пред мен се появяват 6-7 сърни, поглеждат ме изненадани и поемат настрани, не изглежда да се усещат застрашени от присъствието ни там, по-скоро се отдръпват от пътя на това странно бързо нещо,спускащо се по склона. 300 метра спускане и сме долу, на пътеката за връщане в хижата. Бързото време свършва рязко и поемам обратно по пътя към Погледец. Има време за още спусканияпреди топлата вълна, която пристига довечера обещава да сложи край на бързото време в горите около Яворов.. Поне до следващия циклон.

Кулоарът Tomasrenna , Lyngen, 15.04.2019

Дните от началото на пътуването ни са се слели и вече не помня кога и къде сме били. Върховете и снежните полета, които срещаме всеки ден са завзели съзнанието ни и съществуването ни следва един прост и първичен ритъм, превърнахме се в машинки за носене на екипировка и ски нагоре и надолу по планините на Линген. Дните и нощите също са се слели, слънцето залязва някъде към 10-11, но дори и след като се потопи зад хоризонта, вечерния сумрак се задържа до след полунощ. Първите дни виждахме звездно небе преди да заспим, но само 10 дена по-късно полярният пролетен ден е вече с 2 часа по-дълъг, и срещам нощта само в случайните моменти на среднощно събуждане. Смътно си спомням как ставам от леглото си към 4 и поглеждам през прозореца към белите склонове на връх Daltinden в задния двор на селската къща, в която спим. Червен изгрев бавно напредва надолу по белите полета, по които се спускахме вчера, а съзнанието ми не може да възприеме, че е ден толкова рано. Заспивам отново и се будя в уречения час, някъде към 7 и нещо. Нарушили сме забързания ранен режим на ставане зимата за планински изкачвания, дългият ден тук ни дава време да не бързаме.

Днес времето ще е хубаво, ветровете от Атлантика, които брулеха склоновете на Лингените последните 3 дена трябва да са утихнали, а прогнозата обещава дори и слънце някъде след 12 часа. Натрупали сме няколко изкачвания и спускания по 1000-1500 метра в последната седмица и искаме най-после да се доберем до ‚покрива‘ на тази планина, да излезем във високата й част и да срещнем гледките към горната земя на ледници, назъбени алпийски върхове и миражи към далечната морска шир на фиордите.. Ще се пробваме да качим мистичен дълъг кулоар, започващ 100 метра над горскта линия ( тук тя е към 300-350 метра, брезички), и издигащ се като небесна стълба към билото на масива Lakselvtindane на източния бряг на полуострова, където ни чака малък ледник и гледки към най-високите части на планината – Jehkkervarri и ледниците наоколо.  Гидовника бегло описва маршрута - започване от паркинга на църквата до селото, един час пантене през горичка и снежни полета, после започва  кулоара Tomasrenna –  700-800 метра денивелация, наклон 35-40 градуса, широк и закътан между зъберите на отвесните стени на върхове по билото, горе – порта и рязко излизане на плоския ледник Tindale. От ледника стърчат няколко върха, до един от които се достига по стръмен и тесен улей с постоянен наклон 40 градуса и скални прагове.. И толкоз..

Височината тук е относително понятие, 1500-те метра до ‚покрива‘ на планината са колкото е една разходка от Драгалевци до Черни връх, но усещането за терена и снеговете, през които се преминава догоре е като че си някъде над 3000 метра в Алпите. С тази разлика, че тръгваш от пътче до някоя крайбрежна лагуна, селски двор с гледка към фиорд или  училище с писта за ски бягане... Линген бързо се въздига и от тази селска идилия те хвърля в пролетен  фирн, през снежната граница на зимния сняг, където бързо трябва да почнем да мислим за снежни навевки, слоеве сняг, ледове и пътища за спускане....всички проявления на зимната планина са концентрирани в няколкото часа път до ‚горе‘ тук. Както казва Митко ‚ сякаш някой е отрязъл връхните 1000-1500 метра от масива на Мон Блан и ги е поставил на брега на морето..‘ 

След час пътуване по селски пътища по брега на фиордите, заспало се разтоварваме от колата на паркинга и виждаме че не сме първите по маршрута, нагоре по склона към кулоара пълзят 2-3 групички от хора. Успокоявам се, явно това е правилната посока, а пред нас ще има ‚местни‘, които да опипват снеговете и пробиват партина. Предишните 3-4 дена е паднал нов сняг, може би 10, можеби 20, или пък 30 см, надяваме се улея да е пощаден от вятъра и да имаме късмета да сме по този склон в пудра.. една моя несбъдната мечта, която гоня всеки път, когато се озова на Мальовица в снежен ден – да карам улей в дълбока и хубава пудра...

Като на сън лепим колани и припряно оправяме раниците, потеглям с бързо и почти сърдито темпо нагоре, времето се затопля днес и вниското новонавалялия сняг се превръща в пролетна лепкава киша. Проправяме си път през шубрак от брезички, подминаваме туристически къщички с торфени покриви и гледки към фиорд, а над нас надвисва билото на Lakselvtindane . Следва изкачване от 200-250 метра през серия от стръмни полета и траверс към подножието на улея, топло е и потта пропива дрехите ми. 

Бързам, искам да избягам от пролетта и да стигна границата на студения сняг. Ските не тежат, слели са се с краката ми след толкова дни пантене, а партината, оставена от хората пред нас е почти както аз бих я направил. Плоска бяла светлина заслепява очите ми, като на сън си проправям път към края на тази тераска и търся с поглед къде ще започне истинското изкачване. След още половин час траверсираме покрай скално било, закриващо входа на кулоара и го виждаме – дълга снежна фуния изкачваща се право нагоре, широка между 20 и 100 метра, с постоянен наклон и все още неспусната от никого, само една виеща се серпентина минава през средата му и се загубва в мъглите, затворили горната част на планината. Олеквам, цялото бързане и ходене не е  било напразно, наум преброявам колко хора видях да се качват пред нас сутринта – 4 -7-13, поглеждам колко е широк склона и осъзнавам, че след дългото изкачване ще има достатъчно място и ние да направим първи следи по склона.  Почиваме за кратко и поемаме пак нагоре, след малко догонваме и зимата, над 500 м надмоска височина снегът е зимен – пудра, запазила се от вятъра и все още ненатежала от слънчевото греене. ‚1350-500 – 750 метра спускане в пудра!!‘ – пресмятам на ум и ускорявам темпото.

Следата нагоре е перфектна, някой местен скиор сигурно дебнал склона цяла зима и дошъл рано-рано в този ден е извил безкрайна серия от серпентини към върха. Влизаме в транс, 40-50 метра в ляво, обръщане, после още толкова в посока надясно, обръщане.. Метрите бавно се нижат през алтиметъра на ръката ми, а върха на кулоара е все така далеч и забулен в мъгли. Откриват се съседните скални зъбери, облепени с мокър сняг, искрящо бели и светещи в светлината на обедното слънце, а над тях от време на време прозира синьо небе. Минути по-късно чуваме гласове над нас, виждаме трима души да се спускат по склона, двама сноубордисти и скиор щастливо подвикват на норвежки и карат отстрани на следата. Единият от бордистите откровено си левитира в пудрата, кара изнесен на задния си крак и без много да завива лети покрай нас.Бързо ‚хей‘ и продължаваме нагоре, тук никой не спира за дълги разговори при среща в планината, всеки си има негова посока и ритъм. 

 Оттук  кулаора започва леко да се стеснява и погледа ми е постоянно насочен нагоре, знам че оттам ще дойдат още спускащи се хора. Въртим серпентина след серпентина, а над нас започват да се случват чудеса – слънчевите лъчи леко пробиват през облаците на ръба на планината и осветяват скалните прагове от двете страни на улея. Синьо-бяла светлина прожектира сенките на скалите върху облаците, а вятъра леко разнася снежни потоци от съседни била.  Върхът на кулоара е като порта към горния свят на Линген, като халюцинация, като сън, тегли ме все по-силно нагоре и ми дава сили да бързам нагоре. 

След малко покрай нас се спускат още трима скиори, един от тях уверено кара плътно вляво покрай стената на улея и крещи ‚It is really gooood’ , разбира се не спира, а продължава към дъното на улея. Такива склонове се карат наведнъж от начало докрай, без прекъсване и спиране, след часовете катерене нагоре човек се е запознал със всеки милиметър от снега и няма нужда от мислене и чуденки кое къде и как е, просто трябва да се пусне надолу и да се слее с гравитацията, снега и планината..

От  телефона в джоба ми звучи Еди Ведър  и въртя последни серпентини към затуления в мъгла връх на улея. Зад нас се откриват гледки към целия фиорд и снежните склонове от отсрещаната му страна, темпото се ускорява и краят се вижда. За два часа и половина сме качили 1200 метра денивелация, летим. Изведнъж серпентините свършват, оттук нагоре ще ходим пеш със ските на раниците. Бързо сменям режимите и отново тръгвам първи нагоре, искам да бия стъпки в пресния сняг и бързичко да изпълзя на горната земя и да видя слънцето. От мъглата изкачат следващата групичка от ранни скиори, няколко души окичени в инвентар за катерене и минаване на ледници, разменяме думи, казват ми къде са били, какъв е снега горе и на кои връхчета има и няма хора, пожелавам им хубаво спускане и продължавам към последните 50 метра преди билото. 

Усещам че съм близо до края на изкачването, леден вятър задухва отгоре, а пресния сняг изчезва, ходя по заледени скали с 5 см вплътнен снежец отгоре им, нямам котки на краката и правя плитки стъпки, буквално тичам нагоре, в очакване на експлозията от светлина и гледки, които ме чакат там. Ники и Росен се губят в мъглата, а аз .. правя последните си три-четири стъпки и изведнъж излизам от облаците и се озовавам Горе!

Тишина! и ярко бяла и синя светлина. Чувам само очестеното си дишане и бумкащо сърце, и извиквам от радост.  Слънцето пронизва очите ми и пред мен се появява плоското бяло поле на ледника. Широк е около километър и в двата му края се подават върхове, скрити в тънка мъгла. А напред – от ръба на ледника се открива неземна гледка към високите части на Линген – Снежна пирамида на незнаен връх, стена със стръмни кулоари и огромни снежни въглавници на друг масив, плоските върхове на масивите окоо Jehkkevarri. Светлината ме поглъща и мога само да мълча и да гледам, забравил съм и за изкачването и за спускането, и за умората и жаждата и за това какво следва после. Тук съм, така както мога да бъда Тук само в такива моменти на изтощение и пълно насищане на сетивата и мислите ми от Планината. Пращам усмиски и щастие към вкъщи и мълча.

30 минути по-късно сме на едно от връхчетата в южния край на ледника с гледка във всички посоки. Долината , от която се качихме дотук е покрита от тънък слой облаци, разстелящи се на запад към океана, а от тях стърчат върховете на далечни планини. На всички други посоки виждаме парчета от високите Лингени – пирамиди , стени, долини, ледници, окъпани в ярко зимно слънце, а цветовете са само два – бяло и синьо. Вятърът е спрял, и ние невярващо гледаме и снимаме. Замисляме се и за предстоящото спускане, от връхчето ни чака кратко спускане по ледника , гмуркане в мъглата на ‚портата‘ на Tomasrenna и после... 1300 метра надолу, 800 от които в  пудра в улея. 

 Потеглям първи надолу , правя хубави завои на слънчевия склон на ледника и след малко се гмуркам в тънката мъгла. Събираме се тримата там, аз оставам последен за дългото спускане. Ники изчезва в мъглата, снегът е хубав и склонът е неразцепен от скиорит епреди нас в единия си край. 2 минути по-късно се обажда по радиостанцията, долу е и ни чака – снегът е хубав, а мъгла има само в първите 100 метра от спускането. След  малко и  Росен изчезва надолу  и след няколко завоя се загубва в мъглата. Оставам сам горе, отново ме догонва Тишината отпреди малко, спирам да мисля и отброявам трите минути преди да тръгна надолу. В следващия момент слънцето сякаш по поръчка се показва зад скалите в единия край на улея и осветява склона пред мен като с космически сценичен прожектор. Закопчавам обувките, пристягам раницата и политам надолу в пудрата и мъглата.

Видео:
https://youtu.be/c7Lp4JqwyCw

Началото на Зимата

Последен ден в долината на Отзтал в Тирол. 

Пристигнахме седем дена по-рано с  градски тела и очи изпълнени с компютри, таблици, имейли и фейсбуци. Седем дена планината ни събуждаше рано сутрин с изгрева, взимаше всичките ни сили и час по час ни припомняше какво е да се карат ски и да концентраираш цялото си съзнание върху сегашния момента, върху студа,  белия склон, следващия завой, чувствтото на 'поток' на съзананието, в което няма нищо друго освен Движението. Гоним се с мъглите и светлините и сенките на ниското декемврийско слънце, движим се от лифт на лифт в търсене на малко повече видимост, за да знаем по какво минават ските ни, докато газят падналия върху лед,  писти и камъни нов сняг, посоките ги определя вятъра и движението на слънцето над алпийските била. Забравени след топлото лято усещания се завръщат в тялото ми - замръзнали ръце в мокри ръкавици, топъл студ по лицето, безкрайно многото нюансни на бялото, които едвам различавам през филтрите на маската и по тях се опитвам да намеря пътя си надолу, усещането за безтеглобност, докато завивам  в леката пудра, тази дива усмивка, която неизвестно откъде идва по средата на най-студеното и неподходящо за човек място за съществуване...детската радост от Живота в планината.  

Един  по един Тирол и Oztal ни разкриват своите склонове и намирам пътя към тях, склонове, които първият ден бяха покрити с камъни и тревички, се покриват от сантиметри пресен сняг и стават бели склонове, по които с малко въображение и внимание можем и да се спуснем. Непознати силиуети на върхове в мъглата придобиват форма и намират име, запознавам се с тях и почвам да следя промените им от ден на ден, от сутрешната червена изгревна светлина  към залеза. Погледа ми почва да рисува мисловни спускания по тях, да търси преминавания през далечни проходи и да чертае пътечки по снежни била. Залепен за стъклото на гондолата към три хилядници следя стръмни кулоари , все още празни от сняг и покрити с остри скали, но като с машина на времето виждам какво е било там миналата зима и какво ще е само след месец. Спускам се на ум и  летя надолу, насън.Търся линии по картите, по които да стигнем по-далеч.. някой друг ден, когато дойдем и е пълна зима и всичко е Бяло.. засега, просто се запознаваме. 

После поемаме пеша нагоре, добре познатият ритъм на изкачване по склонове на планината Нагоре, когато всеки метър към върха е едно вдишване и издишване, леко докосване на снега със върховете на ските и запомняне на най-добрия път надолу. 100-200-300 метра денивелация, горящи дробове, тополина и студ едновременно, умора и прилив на енергия, летене и борба с гравитацията, неразбираемо и необяснимо удоволствие от движението нагоре.. може би заради последващото спускане. Излизаме по пистите на Hochgurgl , няма сняг извън тях все още, притичваме между туристите и летящите надолу скиорчета и бордисти. Ски туринг по Австрийски. На върха сме, 3080 метра, някакви си 100 метра над Мусала, и хиляди гледки към безкрайни Алпийски долини и върхове,  терени и посоки за гледане, пътуване и спускане за поне два живота.. а имаме само още няколко дни тук. Излизаме до самия връх, до задължителния метален кръс на пирамидата горе, някакви си 100-200 стъпки по стръмния склон надолу, а горе ни посрещат със местния поздрав 'Grutzie' . Спускам се и уж вчера цял ден съм карал по същите склонове, а е толкова различно, когато съм се качвал пеща нагоре. 

И ето последния ден, неочакваните 20 см сняг от вчера се крият и не можем да ги намерим по издуханите склонове и писти, краката ни не ни слушат и умората от предишните дни се обажда, мъглявата сутрин крие релефа и нещо не е наред, и нито кафето нито топлата пухенка го оправя.. Нищо де, ще се движим , пък някак си ще се намести и този последен ден. Инат да си в планината. И някъде по обед подреждат се пак правилно картите - краката ми се събуждат, слънцето леко осветява склоновете под правилния ъгъл, а мъглите на Wurmkogel се отдръпват и пред очите ми се откриват терените с пудра, на които местните си играят в дни като днешния. Немислимият траверс под зъберите до горна станция на лифта придобива смисъл веднага, оттам се отива към 200-те метра склон с хубав наклон и дълбока пудра, които досега се криеха в мългата. Виждаме двама местни, които с лекота политат един след друг от скала, големите им ски левитират в пудрата, после небрежно задно салто от навявка и няколко големи завоя до долу. Тези хора знаят къде са. Някак си небрежно пускам ските надолу и аз, не мога като тях, но все пак шести ден съм на опреснителни уроци в Алпите и се сещам как се кара без да завивам в дълбок сняг, първи завой, после втори, наклонът е голям, а новите ми ски вече са част от тялото ми и знам как да изпиша онзи завой, който изхвърля облаци пудра в лицето ми и ме кара хем да олекна хем да падам надолу, хем да имам контрол над скоростта си.. Колко е хубаво и просто, колко е лесно да е така.. човече.. После още две-три-четири бързи качвания с лифта до горе, и спускане по същия склон, и някак си идва естествения край на деня в планината, с червени снегове по остресщни залезни склонове. Залезната светлина осветява връхната пирамида до лифта и май нямам друг избор, трябва да се кача 50 метра нагоре, да погледна отново алпийския безкрай , да си взема довиждане замалко с тези долини и върхове и да се спусна отгоре по новопоявилата се бяла линия отгоре.  Всичко дойде на мястото си, вкъщи съм и се усмихвам от всеки един миг, всяка крачка нагоре и завой надолу са изпълнени със смисъл и радост. Светлините на космическия прожектор осветяват Склона ми в точния момент , Иван с фотоапарата случайно точно тогава гледа натам и натиска спусъка, докато оставям завоите си по снега и оставям малко от себе си в тази планина, и взимам толкова много обратно вкъщи...

две и седемнайста

Погълнати от бялата нощ, потопени в снежната виелица виеща зад гърбовете ни, света се свива до светлината от челника и стрелката на gps-а, сочеща към незнайно къде намиращата се спасителна светлина на хижата. Лутаме се , аз съм с усмивка на лицето, въпреки студа и тъмнината се чувствам почти у дома си, в познатата бяла снежна мъгла и помежду стълбовете на маркировката, сякаш гмурнал съм  се в морето при лоша видимост, и знам че колкото и да се загубя по дъното, във всеки един момент мога да изплувам на повърхността. Пазардере и пътят към Вазов, колко ме топли и тегли напред мисълта да стигна до това омагьосано място , и знам че след бурята утре ни чака зимното спокойствие, слънцето и белият безкрай на Рила.

Последни метри, последно загубване и уверено спускане в светлината на челника, и от нищото изкача пред нас светлия прозорец на хижата. Топлина залива очите ми, виждам светлите хора в малката стая, отварям вратата и излизам от бялото, сетивата ми са залети от стотици цветове, светлини, звуци и човешки усещания. Добре дошли, здравей , усмивка позната и нова. Слоеве скреж падат от лицето ми, и бавно се потапям в края на декември.

…

Сутрин,и слънцето нахлува на топли вълни през прозорците на хижата, залива спящите ни лица. Вкусът на кафето, примесва се с гледката към заскрежените и светещи в червено скали на Калините, а от другата страна на хижата , южният склон на Отовица, покрит с равна бяла пудра, издухана от билата предишните дни и постлана равномерно и плътно, бялото платно, на което можем днес да рисуваме със ските и дъските. Странно е това наше рисуване, толкова усилия, пътища и тревоги, за да се доберем до миговете на свободно падане и летене без усилие по склоновете на планината. Горе на пирамидата на билото на върха сме и във всички посоки се стелят безкраите на Рила, долините на север към Витоша, познатите от предишни зимни изкачвания гледки на запад и юг, на планини с легендарни имена, кои от тях посетени, кои само на карти зървани. Отдолу по серпентината прииждат още деца на планината, всеки във своя си ритъм. Усмивка и топлина идва  към мен, къде си тръгнала ти нагоре, без да можеш да се спуснеш после , чудо си ти !

Първият  път надолу, за запознаване със снега, първи няколко плахи завоя и после рязко идва познатата безкрайна увереност и спокойствие, мислите спират и просто летя надолу, малко по-късно крещя от радост и смея се като малко дете . Час по-късно и хиляди стъпки нагоре по гравитацията, пак сме горе, междувременно планината е сменила лицето си и има толкова много загледане и запомняне, че и 10 дена няма да ми стигнат. Второ спускане, и този път сме по-стръмната линия, завоите са малко, усещането за лекота още по-голямо.. И айде пак нагоре, за трети път, преди да дойдат цветовете на залеза, този път запоследно, този път по най-хубавата и дълга линия, и дано Пирин ни види и завиди и позатрупа се със сняг скоро, та да ходим и там скоро..Щастие и безмълвие, и усмивки срещам само долу, а умората от деня стопява се в хилядите думи и срещи в малката топла хижа

……..

Пак е ден, уви пътищата  ни вече надолу трябва да сочат, обратно към долната земя, от която добрахме се до тука през снежните бури и бели виелици преди.. Година.  Като в онова хайку, за пътника, който трябва всеки път да си тръгне от мястото, което стоплило е сърцето, тялото и почувствал се е там у дома си

“ Като мангал, разнасян

от мястото на място

е сърцето на пътника”

Нищо де, пак ще си дойдем вкъщи, и ще носим музиката със нас си.

………….

По пътя в Турция, юли 2005-та

Още едни загубени и намерени разкази, отпреди.. 10 години ..

Memories of Turkey

Tри следобяд е , а влакът ни вече шести час се носи на север по релсите към Хамбург.  Навън нещата са пролетно-летни, в севернонемския вариант на това, много зелено, много равно и със слънце от време на време.  А трябва да бъдем в градче на източното средиземноморски турско крайбрежие след около 12 часа. Немските влакове са безшумни, няма го онова онасящо тракане, което да ти напомня, че се движиш, нещата просто се случват – бързо придвижване от гара на гара, спиране, немски пътници тихичко слизат от влака, идват нови, потегляме, repeat.

It’s three o’clock in the afternoon, and train’s been going south for six hours, down the rails to Hamburg. It’s the beginning of the summer, it’s northern German version at least – it’s all green, flat and the sun comes out once in a while. In twelve hours we are supposed to be in a little town on the southeastern Mediterranean coast of Turkey. The German trains are silent, the sound of the rails, which constantly reminds you that you are traveling isn’t there, and things just happen, like you are watching TV and you are not really there – fast movement from one station to the other, stop, German people quietly leave the train, others take their place, then we leave again, repeat ad infinitum..

…

Кацане , през прозореца на самолета видях от едната страна високи планини в залезни цветове, от другата страна беше морето, летището е някъде по средата. Излизаме от самолета, а навън е топло! , за първи път от края на септември миналата година. Поемам дълбоко дъх, Турция! Как попаднах тук?

Летището в Анталия е нещо като НДК, нещо като шопинг мол, голямо , остъклено, климатизирано и ефективно. Турските митничари не си дават зор, а аз и Катарина трябва да сме на автобуса за Бозязъ след около час.

We’re landing, on one side of the plane I see mountains covered in green, on the other side is the great blue sea, the airport is somewhere in the middle.  We get out of the plane, down the staircase and into the bus, and it’s warm!!, my first warm day since September last year (flashback to the last days of summer in Sofia 2004) I take a deep breath and I switch in to summer mode. How the hell did I get here? The airport is huge and it looks like a shopping mall, like the NDK building in Sofia, it’s big, made of glass and steel, and it’s where all the tourists start their invasion of the Turkish beaches. The customs people are kind of slow, no need to hurry, besides that me and Katharina have to be on this bus to Bozyazi in about an hour.

…

В такси съм, качихме се в него след като попитах хора застанали зад гишето на някаква туристическа агенция, грижеща се за ордите туристи , пристигащи от летището къде е otogar ,  автогарата… хората зад гишето бяха руснаци, говоря руски за първи път доста време, лингвистичен шок с елементи на изненада, после пък таксиджията не говори английски, съответно за мое учудване проговарям и немски. Движим се по голям и осветен булевард, наоколо нещата странно ми напомнят на някой булевард в София – крайпътни магазини и остъклени сгради, тъпи билбордове и реклами, всичко на турски разбира се.

We are in a taxi, on our way to the bus station – the otogar. I went up to some people from a tourist agency at the entrance of the airport and asked them what is the fastest way to get to the otogar.. The guys there were Russians and didn’t speak a word of English, well I had to start speaking Russian again, after a few years of not doing it, the taxi driver didn’t speak English either, so for my surprise I started giving him instructions in German.. Welcome to Turkey.  Our taxi is going down this boulevard and the things I see outside strangely remind me of some place in Sofia, the same shops on the side of the road and office buildings, dumb billboards and advertisements, just like home, well it’s all in Turkish.

…

Отогара, около един час след тръгването на автобуса, който искахме да хванем. Следващите два рейса са пълни, купуваме билети за този в 10 сутринта, някъде след около 12 часа. Седим на перона и се опитваме да се събудим и измислим какво да правим, наоколо е пълно с турски хора – мъже с ризи и дълги панталони, жени със забрадки, деца, полицаи, продавачи на чай, всички са някак си различни, но и леко познати. Умората напредва, а аз минавам на режим оцеляване в неясно географско място, след неадекватна справка с Lonely Planet пътеводителя отново сме в такси и пътуваме към неизвестен хостел в центъра на града.

The otogar, one hour after our bus to Bozyazi has left.  The next buses are full, so we have to buy tickets for the one at 10 in the morning. We are sitting at the sidewalk trying to wake up and start figuring out where we could spend the night.. we are surrounded by Turkish people, and it’s my first glimpse of life here.. All men wear shirts and long trousers despite the heat, women with headscarves, children running around, policemen with guns and moustaches and people selling tea  (chai), and it all looks kind of familiar. Survival mode kicks in as I realize how tired I am and how far away I am from any place I know, I pick up the Lonely Planet Turkey guide and select a random hostel that I show to a random taxi driver, and off we go back to the city.

…

Стара възрожденска къща, с бели стени, вторият етаж издаден над първия, черни дървени подпорни греди, голяма дървена порта, вътрешен двор със смокиня и каменни плочки, килими и дървени стълби водещи към горни етажи.. къде съм? Трявна? Созопол???.. турски хостел, в който попаднахме по погрешка, посочил съм грешното име от пътеводителя на таксиджията. Катарина е във възторг от вида на мястото, аз се чувствам странно неадекватно, нали съм в Турция, защо всичко изглежда сякаш съм някъде в България?

An old Bulgarian 19^th century house, white walls, the second floor is protruding above the first floor, it’s all made of dark wood, there is a big wooden gate (oh just like home), the garden has a fig tree and stone-covered floor, colorful carpets cover the walls and a wooden staircase that takes you upstairs… … where the hell am I? Triavna?? Sozopol?? . no man, it’s an expensiveTurkish hostel , in which we ended up by mistake, I figured I gave the wrong instructions to the taxi driver. Katharina is super excited by the looks of the place , and I feel really weird, it’s like I’m in one of those 19^th century towns back home, like I’m visiting my grandparents and I’m on a down that old street in Triavna… welcome to Bulgaria.. erm, Turkey.  Oh well I guess we’ll stay, after all our expenses are covered by the university ..

(You have to be Bulgarian or well at least visited these old places in Bulgaria to feel the way I felt there, for me this architecture and house interior is one of the symbols of Bulgaria, I always thought it’s a unique thing that one can only see in my country, in these 18^th and 19^thcentury towns and villages.. I never even thought these places exist in Turkey too.. well we were the same country for 5 centuries, I guess that explains a lot)

…

(мързи ме тази част да я пиша и на български, четете на английски моля, ако не разбирате.. ами кажете и ще я преведа някой ден)

It’s 7:30 in the morning and I wake by the noise of three different alarm clocks going off- mine, James’ , Goktuc’s and well.. the snoring of Baris. I’m in a room with 4 other guys and it’s the small hotel by the beach where my marine biology summer school is taking place.  I make it downstairs somehow, I get a glass of dark and bitter black Turkish tea and after the first sips my eyes start to open and I’m awake. One by one the rest of the 20 people from the program come out of their rooms, they are mostly Turkish, there are two Croatians, one English, one Italian, one Danish, and I. The deep blue sea is calling us and we are soon on the beach waiting for those zodiac boats to take us onboard our ship where we would spend the day sampling the sea and scuba diving. The crew is all Turkish and friendly, the people in charge of the school are nice and open and it’s nothing like those mid-January soft bottom sampling of the Baltic Sea expeditions we had in Kiel. The ship slowly cruises past breathtaking sights of mountains ending up directly in the blue waters of the Mediterranean. We cast our nets into the sea and it’s all so simple and manual, it’s like we are fishermen and we are doing what people have been doing ever since they invented the boat and the net, no high-tech equipment or specially trained seamen with rubber boots and helmets, it’s just us and the sea. What comes onboard is nothing like I’ve ever seen before and slowly a new world of marine life reveals, what have I been doing all those years studying marine biology in those cold and unwelcoming seas in the north of Europe? I should have been here instead. And then the real wonders start, we put on our wetsuits, our masks and snorkels and fins and we are off skin diving. The water is so transparent and clear, diving in and swimming to the bottom is like flying and it’s all so full of fish, it’s like swimming in a  rainbow cloud (I can only wish I see the real tropical seas some day).  And the sun, oh that Mediterranean Sun, by 10 am it’s so strong and bright that we all want to go swim in the sea or just stay in the shades and not move from there. The Turkish guys tell us in August the air temperature is around 40 C and the water is more than 35 C…Every evening we come back to the shore praising the Gods there’s night and the Sun goes on the other side of the Earth, letting our burned skin and tired bodies rest from all that nature out there…

Some of the  people from the group are on the coast, trying to spot the Mediterranean monk seals as they swim out of one of the caves on the rocky coast of the protected area. 40 out of the total population of 400 monk seals in the whole Mediterranean live in this reservation. When my turn for seal spotting comes we manage craw into one of their resting caves, installing some cameras to take biometric date of the creatures. I guess I’m lucky to have seen this place, I hope it helped the Turkish guys get to know the monk seals better too.

It’s 6 pm and we’re back to the hotel, what awaits us there is another adventure in the wonderful world of Turkish cuisine, brought to us by our lovely hosts in the hotel. One has to try this kind of Turkish food at least once in their life. It’s dinner time and  Baris is mumbling stuff in Turkish and English again, James won’t stop talking about Malaysia, Katharina is too sun-burned and tired to tell them to shut up, the Turkish guys are in their own world, but then we all come together and talk about the Sea… 8 days later it’s all just history and a list of emails of new friends I met there.

….

  

Под водата съм , жадно дишам от резервоарите с въздух и се опитвам да свикна с безтегловността. Повърхността е някъде на 10 метра над мен, нося се плавно над дъното покрито с поля от морски треви, около мен плуват големи ята от риби, пред мен, на няколко метра са Али и Ника. Май търсим морски костенурки, а аз съм прекалено зает да се оглеждам наоколо и да дишам , за да се сетя да търся. Светлината е много и е странно синя, дори тук на десет метра под водата всичко се вижда ясно. Гледката на полята от посейдония, ятата от рибки плуващи в синята светлина между дъното и повърхността, шума от балончетата при всяко издишване, неадекватните ми опити да се ориентирам в тази нова действителност, толкова нереална и толкова интересна. Краката ми са перки и плуват напред, малко тромаво и непохватно, а Али е като риба, като тюлен носещ се съвсем естествено напред и напред. Въздуха ми свършва доста прогресивно, издишал съм около половината бутилка, чудя се какъв ли беше този водолазен знак с ръце , който се показва на другите когато достигнеш до 50 бара налягане в бутилката. Спокойно човече, защо дишаш толкова силно, можеш и по-полека, спести си ценния въздух, остани малко повече тук долу, така, точно така, поеми дълбоко , задръж.. задръж, сега изпусни въздуха, балончета профучават покрай ушите ми , забави още малко, сега бавно поеми още един дъх, не толкова дълбоко.. и отново и отново..

I’m underwater and I’m taking deep breaths from the air tanks, trying to get used to being weightless. The surface is some 10 meters above me and I’m floating gently over the fields of seagrass on the bottom of the Mediterranean, schools of fish are swimming around me, Ali and Nika are a few meters in front. We are searching for sea turtles, and I’m too busy trying to remember to keep breathing to really look around.  The lights are bright and in a strange shade of blue, the one you can only see ten meters below sea surface. The fields of Poseidonia, the schools of fish swimming in the blue light between the bottom and the surface, the constant noise of bubbles from my regulator as they slowly ascend above dancing with the sunrays, and me trying to navigate in this strange reality, it’s all so weird and beautiful. My legs turn into fins and I’m slowly propelling forward.  Our boss, Ali, is like a fish, like a Mediterranean monk seal,  he moves forward so naturally and effortlessly with his one meter long deep diver fins.   I look at the air gauges and half of my air is already gone , I’m wondering what was this hand signal you have to show to your dive buddies when you have 50 bars left. Calm down, why are you breathing so fast, you can do with less, take a deep breath, in , in , now hold it.. hold it, exhale slowly, let those bubbles fly past your ears, slow down , become one with the flow of the things down here, now take another deep breath , no , not so deep, now hold it…

…

Рейсът се движи по един прав път през безкрайна и плоска равнина. Сърцето на Анатолия, а аз съм напълно сам , на път към Кападокия. Да пътуваш сам е единствения истински начин да усетиш пътуването. Когато се отделиш от ежедневието си, оставиш всички материални връзки с живота си зад себе си и събереш всичко, от което смяташ че имаш нужда в една раница, тогава усещаш едно ново измерение на Свободата. И колкото по-далече си от ‘дома’ и колкото по-странно и различно е около теб, толкова по-силно я усещаш, тялото и ума ти се съпротивляват, нещо в теб крещи ,’.. това не е нормално, аз не трябва да съм тук, не искам да съм сам, къде са всички онези предмети и детайли , които определят ‘живота’ ми всеки ден? Искам обратно, къде са приятелите ми..’ никога не съм чувал този глас толкова силно, колкото когато бях в този рейс, пълен с турци, летящ през сърцето на Анатолия, през долините, в които преди десетина хиляди години се е зародила цивилизацията, хората са престанали да бъдат пътуващи номади и са спрели, поне повечето от тях.. някои още не искат да спрат. Усещането е сладко, макар и кратко, опитвам се да определя колко време трябва да мина преди да свикна отново с тази свобода и да се отпусна по течението на случки, които заливат пътуващия по света.

The bus is going down a road crossing an endless flat valley. It’s the heart of Central Anatolia and I am on the road again, on my way to Kapadokia. Traveling alone is the only way to feel what it really means to travel.It’s  you get out of this everyday thing called ‘life, leave all material things and people back ‘home’ and stuff all you need in a backpack, well then you start to feel this strange new dimension of Freedom.  And the further away you are from ‘home’ and the stranger the reality around you gets, the stronger this feeling for Freedom becomes. There is this time in the beginning of this Freedom when body and mind fight back, as if they are not ready to take it yet.  I was sitting on this bus I could hear this voice in my head shouting,  this ain’t normal man, I shouldn’t be here, I don’t want to be here, I don’t want to be alone, away from all the objects and routines that make up my life back ‘home’, I wanna be with the people I know in that same old place..I’m alone and I am in this unknown place… And slowly this voice fades away , I quiet it down and open up to what’s around me , to what’s now and here.The invisible threads that tie me down to my sedentary life go away one by one. What’s left in the end is the real me, the things that really matter and the whole damn world waiting for me to discover it.  And I never really  heard this internal dialogue so loudly as back then , on that bus full of Turkish people, on the road in the middle of Anatolia, surrounded by places where ten thousand years ago our civilization started. That’s where and when people stopped being nomads and settled down, well not all of them, it seems.

...

Няколко часа по-късно влизаме в Konya,  древен турски град в средата на това древно плато. Чета в пътеводителя, че това е основно религиозно средище на турските мюсюлмани, родния град на създателя на школата на суфистите, турската Мека. Големи и нови булеварди пресичат града, в далечината виждам огромни джамии със високи минарета, а всичко е толкова подредено и чисто, представите ми за турски град отново са променени. Гарата е голяма, странно напомня на джамия с големите си просторни зали, с хората носещи традиционните дълги дрехи, с жените със забрадки и фереджета. Аз съм един от тримата туристи с раници там, всички ме поглеждат минавайки покрай мен, очевидно е , че съм чужденец и турист, забавлявам се от факта , че никой не знае откъде съм, С влизането в залата с билетните гишета ме посреща турски чичко с риза и вратовръзка, , за къде си, за Kападокия? Hablas espanol amigo? От Италия ли си?? А.. от България!!? Комшу, мераба!, ела да си купиш билет от нас... и преди да се ориентирам в обстановката съм влязъл в поредната турска система, имам билет за явно популярната туристическа дестинация ( другата такава е Олимпус, градче на Средиземно море известно с дървени къщи построени за туристите на брега на морето, добре организирано псевдохипи изживяване с лагерни огньове и море).

A few hours later the bus enters Konya, the ancient Turkish city in the middle of this valley. I’m reading my lonely planet book, and it says this is one of the sacred cities for the Turkish Muslims, it’s the hometown of the founder of the Sufi school, it’s the Turkish Mecca.  Big and new boulevards are crossing the city and I could see the minarets of huge mosques somewhere in the distance, my ideas of the Turkish reality turned out to be very very wrong, once again. This place is modern man, and it looks better than many places in Europe. The otogar is big and spacious and it reminds me of a mosque with its big halls and men wearing traditional  clothes and women with headscarves and veils. I’m one of the three foreigners with backpacks here and it’s feels strange when everyone looks at you as they walk by. It’s the anonymity of these places that makes them so interesting, no one really knows you and you  know no one, you are what people see and think of you when they meet  you there and then. A Turkish guy with moustaches and a suit approaches me as I enter the ticket counters hall, Hablas espanol amigo?.. are you Italian then?.. no.. You are Bulgarian!!? Mahraba komshu!! ( hello neighbor, in Turkish.. and Bulgarian), Where are you going to ? Kapadokia or Olimpus? Kapadokia! There’s a bus leaving in half an hour, come, I will sell you a ticket. And once again I become part of some tourist scheme, I have a ticket for a place where everyone foreign wants to go to, it’s the place of weird landscapes and stone pyramids. My other options were Olympus, a pretty town down on the Mediterranean with wooden houses in trees built for tourists, campfires and pseudo-hippie experiences for American backpackers…. or I could just hit the road and go to some ‘normal’ place in Turkey, but no time and money for that now.

…

  

Отново автобус, до мен седи турчин видимо на моите години, огромен тип с приятелска физиономия. Аз чета пътеводителя ‘ турците са много любезни и приятелски настроени, ако пътувате сам с рейс е нормално човека седящ до вас да ви предложи чай или нещо за ядене по време на някоя от спирките на рейса.. Внимание!! На някои от нашите читатели е било предложено кафе или храна с приспивателни, след което са били ограбвани !!!’ ... lonely planet are a bunch of fucking paranoids,  човека до мен няма да ме упои и ограби, но нали това се е случило един път на някой заблуден американец , тръгнал да открива близкия изток и по някакво лошо стечение на обстоятелствата попаднал на единствения върлуващ кюрдски обирджия-упойвач в Mала Азия, та сега това го пише с големи букви в книгата. И наистина , приятелски настроения ми съсед ми купува шоколадче и ми го подарява, аз му благодаря някак си и си го прибирам , не искам да го ям точно сега..  не вярвайте на всичко, което пише в книгите.         

I’m in a bus again, I’m sitting next to a Turkish guy who looks like he’s my age, and he’s big and friendly and speaks no English. I’m reading the guidebook “ Turkish people are quite friendly and hospitable, if you go by bus alone it’s common that the person sitting next to you could offer to buy you some chai or food during some of the breaks on the road… Attention!!! Some of our readers have been offered coffee or food with mixed with sleeping pills, after which they were being robbed ..” “Lonely planet are a bunch of fucking paranoids”(The Hitchhikers’ Guide to the Galaxy), the guy sitting next me won’t drug me and rob me, but hey, it happened to some American idiot who decided to go on a vacation in the Middle East and by accident ended up sitting next to the last Kurdish backpacker-sleeping-pills-in your-chai-robber left in Anatolia, so now every poor soul traveling in Turkey and reading these books is paranoid about friendly people on buses.. And yes, the guy sitting next to me bought me a chocolate, I tried to say thank you, and yes, I didn’t eat it right away, you never know what’s in there… Don’t believe in everything books say..

…

Село Гьореме, Кападокия, или (село Пирин , Гоце Делчевско), а наоколо сцени от пустинен град от 4-ти епизод на Star Wars. Къде попаднах...  Търся си хостел, избирам един от многото и тръгвам натам, срещам момче и момиче с американски вид, те ме питат дали си търся хостел и ме насочват към един наблизо, който бил евтин, имал басейн и стая с изглед и много легла на покрива на сградата. Питат ме откъде съм, България,  хм, а пък аз си мислих, че си ирландец, заради акцента, но пък не приличаше на ирландец, по-скоро на латиноамериканец.. мой ред да говоря глупости – вие откъде сте, американци сте нали?.. ааа.. не , от Австралия сме.. извинете, не исках да ви засегна , просто нямате типичния австралийски акцент. Впоследствие разбирам ,че момчето от няколко години е на път, последните няколко месеца е работил някъде в Турция и сега е по пътя отново, тръгнал е към Сирия, оттам щял да мине в Йордания, след което Египет, целта му е да стигне до Червено море, където иска да се гмурка в кораловите рифове.. веднага си спомням историите на Джеймс от лятното училище за гмурканията му в Червено море, още един маршрут в списъка с пътувания.. Добре де, нали това е Близкия Изток, как така ще пътуваш сам през всички тези страни?? По-късно се зачитам в любимия lonely planet, изданието за близкия изток,  и установявам , че единствените проблеми, които сам мъж пътуващ през Йордания и Сирия могат да бъдат породени от това, че местните хора са прекалено гостоприемни и любезни, или от прекалено евтината и вкусна храна, или пък от невероятно хубавите места, които могат да доведат до срив в представите ти за красиво място.. добре, значи и там ще се ходи някой ден.

I’m in Göreme village, Kapadokia (or Pirin village, Gotse Delchev, Bulgaria) and around me are scenes from the desert in the 4^th episode of Star Wars. I’m looking for a hostel, I pick one that has a nice description and as I start looking for it I meet an American looking guy and girl, they ask me if I’m looking for a hostel and tell me there's a good an cheap one nearby, it has a nice rooftop dormitory with views, a swimming pool and a Scottish owner. They ask me where I’m from.. Bulgaria, wow, really, so you are not too far away fro home then, we thought you were Irish, because of the accent (me – Irish accent??), well but you don’t look Irish,.. more South American… It’s my turn to make stupid guesses: and where are you from, are you guys Americans?.. oh no man, we’re Australians.. oh, I’m sorry , you just didn’t sound Australian .. Later I found out that the guy has been traveling for the last few years, he’s been working some place in Turkey recently, saving money for his next trip.  He was on his way to Eastern Turkey, after which he was going to Syria and Jordan, his final destination was Egypt, he said he wanted to reach the Red Sea coast and go scuba diving in the coral reefs there.. I remembered the stories that James from the summer school in Bozyazi told me about his diving experiences in the Red sea, the route from Turkey to there is now on my travel wish list for the future.

But still, that’s the Middle East, the place with all those Muslim people killing each other, with the Arab terrorists and kidnappers , and this Australian dude is going alone??? Later I checked the… lonely planet middle east edition and it turned out that the most dangerous thing in Syria and Jordan is that the locals are too hospitable and friendly, the food is too nice and cheap and there are way too many beautiful places to visit. An Australian in Turkey convinced a Bulgarian it’s safe and nice to go travel in the Middle East…

 Гьореме.. типично турско село, типично българско родопско село също така, дядовци с магарета, баби със шалвари и забрадки , деца с велосипеди, къщи с астми, селската кръчма, в която мъжете пият чай и играят табла, по дворовете се обработва реколтата от градината, по улиците кучета и котки се гонят с кокошки, а времето сякаш е спряло. Малката подробност е, че това село е разположено по средата на един много много странен лунен пейзаж, скалните пирамиди сякаш са израснали между две съседни къщи, а периферното ти зрение непрекъснато се сблъсква с далечни видения за каньони и огромни пространства бели варовикови скали и врязани в тях долини.. някъде в далечината се вижда и силуета не 4500 метров вулкан. Другата подробност е , че селото е превърнато в туристическа атракция за the lonely planet backpackers, до бабите със шалварите и техните магарета има табели водещи към някой от стотината хостели, центъра на селото е завзет от магазини за килими и други сувенири, централната улица е задръстена от ресторанти и офиси на туристически агенции, предлагащи екскурзии, разходки с велосипеди из долините на Кападокия,  полети с балон по изгрев слънце, в селската кръчма дядовците пиещи чай делят маса с .. испански хипита пиещи чай. И странното е, че някак си тези два паралелни свята съществуват заедно в пълна хармония, без да си пречат и противоречат, тълпите американци и австралийци с раници се разминават с каручките и магаретата по тесните улици. Паралелни вселени, две реалности вплетени в едно и също място, сигурно съм един от малкото хора , които знаят достатъчно и за двата тези свята, за да ги възприемат и оценят колко сюрреалистична е тази комбинация ( все пак кой от американците с раници е прекарал повече от няколко часа в истинско балканско село, или сякаш някой от местните дядовци са излизали някога от Турция с раници). И всичко това в средата на този неземен пейзаж, добре дошли в света на Филип К. Дик .

 Göreme is a typical Turkish village, (or…well a typical Eastern Rhodope mountains Bulgarian village ) – old men and their donkeys, old women wearing baggy shalvar pants and headscarves, children on bikes, houses with vineyards, the village pub with all the old men sitting around old tables, sipping chai and playing card games and backgammon, people taking care of their harvest in their house gardens, and streets full of cats, dogs, hens, goats, sheep and horses…well not quite typical afer all,right in the middle of it all is the strange moon landscape, a rock pyramid that seems to have grown right between two of the houses, another rock formation that someone turned into a house some centuries ago, and on the edge of the village start all those grand canyons and  spaces filled with strange limestone formations and erosion valleys.. somewhere in the distance looms the figure of a 4500 meters tall snow-covered volcano. To make things even more surreal, the whole village has been turned into one big backpackers’ tourist attraction. Right next to the old ladies wearing shalvars and walking their donkeys on the way to the fields you see crowds of American and Australian backpackers on their way to the next lonely planet adventure, houses have become hostels, the central street of the village is taken over by carpet shops and tourist agencies offering adventures, trips, renting bikes and offering balloon flights over the village at sunset, in the village pub the locals are sipping their tea with... Spanish hippies.  What really struck me is that these two parallel worlds seem to coexist in perfect harmony, it’s as if the locals don’t really care about the crowds of backpackers taking pictures of them and walking thru their gardens in the midst of the limestone valleys, for them it’s all just part of the landscape. For a moment I thought I was probably one of the few people around there that can see these two parallel universes coexisting in one space and time, the village and the backpackers’ paradise, as no one of these people has seen the both sides of the story to really feel it like I do – the American backpackers have never been in a real village Balkan/Bulgarian/Turkish before and it’s all so new and fun for them, the locals have never been out on the road with a backpack and a guide book. Add this to the landscape and it’s another chapter of a weird Philip K. Dick story.

Два дена прекарани в безцелно обикаляне из напечените от слънцето варовикови долини и възвишения, в опити да преодолея нежеланието си да общувам с непознати, след толкова месеци седящ на едно и също място в заспалата Дания отново съм загубил желанието си и силите си да съм отворен към света, колко ли време трябва да ми не преди да се върна от страната на викингите и да спра да бъда сам? На третия ден установявам, че бюджета ми е на привършване, а тепърва ми предстои пътуване до Истанбул , някокодневно оцеляване там , след което още едно пътуване до София, време е да тръгвам, обещавам си да се върна и да продължа на Изток , към  истинската Турция, далеч от туристите и лесните преживявания, а оттам надолу , към Сирия и Йордания, Египет и останалата част от всичкото.

I spent the next two days in aimless wandering thru the sun scorched white limestone valleys of Kapadokia. Saying the place is really amazing won’t mean much,  I hope pictures help a bit here. I was also desperately trying to overcome my unwillingness to communicate with strangers, I guess after all these months of living in sleepy and boring Denmark I just needed some time to regain my desire to meet new people and be open to them… or was I too tired after all and just needed to be left on my own for a while?.. On the third day I realized I’m running out of money and I still had to go to Istanbul, spend at least 2 days there and then take a bus back home to Sofia. It was time to go again, I promised myself I wouldcome back some day and continue East, towards the wild mountains and empty spaces in the Asian corners of Turkey, then to Syria, Jordan, Egypt and then as far as I can go..

...

Истанбул, десет милиона души от двете страни на Босфора, Европа среща Азия, а тълпите ми идват в повече, особено след 2 седмици прекарани в турски селца.

Istanbul, ten million people living on both sides of the Bosphorus, between Europe and Asia and me. The crowds of people everywhere were just too much for me after spending two weeks in nature and small Turkish villages.

...

Последна нощ, а утре си отивам

Чай-чай-чай-чай and I’m high on chai, чайките кръжат около осветените нощни минарета на синята джамия, а аз се опитвам да спра да пия чай и да откажа на чайопродавачите, но как да кажа не при вида на тези чайки кръжащи около нощните минарета на синята джамия. Преди това беше чайната с ябълковото наргиле, дервишите и тяхната музика, ритъма на барабана, тум-та-та-та-тум-та-та-тум-тум, струните на другия инструмент, всичко това оплетено в гласа на човека пеещ нещо за Аллах  и дервиша, който се върти в кръг, и чайките, които кръжат около минаретата, сервитьора слага още и още горещи въглени в наргилето, ябълковия дим се издига нагоре , за да се смеси с чайките, чай-чай-чай-чай повтаря човекът на пейките с изглед към джамията, всичко е бавно и приглушено , и всичко сякаш се случва едновременно и заедно с останалите неща – далечните гласове на хората на съседните маси, музиката и този ритъм, вечният въртеж на дервиша, горчивият вкус в устата ми, леко сладникав от бучката захар на дъното на малката стъклена чаша, колко много неща могат да се случат на чаша чай и ябълково наргиле покрай джамията с чайките в нощен Истанбул.

Преди това  е покрива на хостела с гледка към Босфора и Мраморно море и стотиците кораби, чакащи реда си да преминат през канала, капитаните пият чай и гледат залеза заедно с мен, а от 19-те минарета , който се виждат във всички посоки, се носят напевите на записаните имами, призоваващи Аллах; всичко се слива в една обща хармония, далечните гласове и тези от джамията на десетина метра от покрива на хостела ми, залязващото слънце и покривите на къщите наоколо, морето и корабите, капитаните пиещи чай , чайките които кръжат над мен... спомени за покрива на хостела в Гьореме  и гледката към лунните скали наоколо; хълма над селото и гласовете на далечните и близки джамии, залез на слънцето над онази странна земя, като халюцинация на Гауди, след като е изпил много черен чай мислейки си как да построи Саграда Фамилия в Барселона;

Chai-chai-chai-chai and I’m high on chai, and the seagulls ( chaiki in Bulgarian) are circling around the illuminated minarets of the blue mosque, I’m trying to stop drinking all that tea and say no to the chai dealers , but how can I not drink chai when seeing all these chaiki circling the minarets in the lights of the midnight mosque. Moments before that I was sitting in that chai-house, smoking my apple tobacco water pipe, watching the whirling of the dervish, dancing to the rhythm of the drums, tum-ta-tata-tum-ta-ta-tum-tum, the melodies of that string instrument and the voice of the man chanting songs about Allah, the dervish keeps whirling, and the seagulls are circling the minarets, the waiter keeps bringing more charcoals for my minaret-sized water pipe, the apple tobacco smoke rises up towards the chaiki and the light, and it’s all so slow and quiet, as if it is happening at the same time and it’s part of the same thing – the distant voices of the people sitting nearby, the music and the rhythm, the dance of the dervish, the taste of tobacco and bitter black chai, the sweet sugar at the bottom of the little tulip-shaped glass, the chanting of the chai-dealers, chai-chai-chai-chai, and all the things that can happen while drinking chai and smoking narghile by the mosque with the seagulls in Istanbul…

Before that it’s the roof of my hostel with the sights of the Bosphorus and the Marmaris sea and the hundreds of ships waiting for their turn to go through the channel, the captains of the ships sipping their chai and watching the sunset with me; the voices of imams singing the evening prayer from 19 minarets I could see in all directions, first start the minaret next to me, then another one, and one more, and then another one, by the time the first one is finished, 15 more different voices are calling upon Allah all over the city and I am beginning to feel very religious, or is it just the Turkish beer and the sight of the Bosphorus?.. and I remember Goreme and the voices of the mosques in the village flying over the moon-like landscape, and I’m sitting on top of this hill overlooking it all, looking at the sunset and listening to the prayers, thinking it looks like a hallucination that Gaudi might have had after drinking too much black Turkish tea, while designing the Sagrada Familia cathedral in Barcelona.. time to sleep and get ready for tomorrow, time to leave Turkey.

Турско-българската граница, по филм на Костурица

1.7.2005 2 ам

Току-що рейса ни сгази куче, докато изпреварваше турски тир някъде след Велинград, и това след серия от простотии, включваща контрабанда на цигари от група цигани, турски митничар, kойто ми взе 20 евро за изходен печат от страната; шофьора дъни чалга, циганите празнуват успешната контрабанда, аз се опитвам да слушам шпонгъл и да заспя, добре дошли в България, Балканите.

Внезапна светлина през клепачите ми, глас на жена пееща бавна песен, спомен за друг глас , life is just a transition to another existence, път , а някъде в далечината – голяма долина с много светлини, силует на позната планина, мозъкът ми още не е включен... табела София – 14 , май сме тук вече, заспал съм някъде около границата и сега съм си вкъщи. Вкъщи, каквото и да значи това.

Turkish-Bulgarian border crossing, scene from a Kosturica movie

1.07.2005, 2 am

Our bus has just hit a dog on the road, while overtaking some Turkish truck somewhere near Velingrad, a few kilometers after crossing the Turkish-Bulgarian border.. I saw the poor dog running across the street in the lights of our bus, then heard the noise of us hitting it, and I could feel it dying.. and that was just one of the many weird and bad things that happened in the last five hours – a bunch of Bulgarian gypsies smuggling cigarettes across the border, a Turkish customs officer asking for money to let me cross the borer (my last 20 euros), the bus driver is blasting chalga music, they are all celebrating the successful smuggling of cigarettes, and I’m desperately trying not to be there, listening to the new Shpongle album on my headphones, receiving a warm welcome to the Balkan Peninsula, Bulgaria.

Sudden bright light in my eyes, a voice of a woman singing a hypothic song, a memory of something I’ve heard before falling asleep ‘ life’s just a transition to another existence, nothing lasts..’ , a road and the silhouette of a strangely familiar mountain on the horizon, a valley full of lights, a road sign saying Sofia – 14 km, my brain’s trying to wake up and make sense of all that information, I think I’m back, I must have fallen asleep somewhere after we ran over that dog, and now I’m home. Home, whatever that’s supposed to mean.

M.

2.10.2005