Началото на Зимата

Последен ден в долината на Отзтал в Тирол. 

Пристигнахме седем дена по-рано с  градски тела и очи изпълнени с компютри, таблици, имейли и фейсбуци. Седем дена планината ни събуждаше рано сутрин с изгрева, взимаше всичките ни сили и час по час ни припомняше какво е да се карат ски и да концентраираш цялото си съзнание върху сегашния момента, върху студа,  белия склон, следващия завой, чувствтото на 'поток' на съзананието, в което няма нищо друго освен Движението. Гоним се с мъглите и светлините и сенките на ниското декемврийско слънце, движим се от лифт на лифт в търсене на малко повече видимост, за да знаем по какво минават ските ни, докато газят падналия върху лед,  писти и камъни нов сняг, посоките ги определя вятъра и движението на слънцето над алпийските била. Забравени след топлото лято усещания се завръщат в тялото ми - замръзнали ръце в мокри ръкавици, топъл студ по лицето, безкрайно многото нюансни на бялото, които едвам различавам през филтрите на маската и по тях се опитвам да намеря пътя си надолу, усещането за безтеглобност, докато завивам  в леката пудра, тази дива усмивка, която неизвестно откъде идва по средата на най-студеното и неподходящо за човек място за съществуване...детската радост от Живота в планината.  

Един  по един Тирол и Oztal ни разкриват своите склонове и намирам пътя към тях, склонове, които първият ден бяха покрити с камъни и тревички, се покриват от сантиметри пресен сняг и стават бели склонове, по които с малко въображение и внимание можем и да се спуснем. Непознати силиуети на върхове в мъглата придобиват форма и намират име, запознавам се с тях и почвам да следя промените им от ден на ден, от сутрешната червена изгревна светлина  към залеза. Погледа ми почва да рисува мисловни спускания по тях, да търси преминавания през далечни проходи и да чертае пътечки по снежни била. Залепен за стъклото на гондолата към три хилядници следя стръмни кулоари , все още празни от сняг и покрити с остри скали, но като с машина на времето виждам какво е било там миналата зима и какво ще е само след месец. Спускам се на ум и  летя надолу, насън.Търся линии по картите, по които да стигнем по-далеч.. някой друг ден, когато дойдем и е пълна зима и всичко е Бяло.. засега, просто се запознаваме. 

После поемаме пеша нагоре, добре познатият ритъм на изкачване по склонове на планината Нагоре, когато всеки метър към върха е едно вдишване и издишване, леко докосване на снега със върховете на ските и запомняне на най-добрия път надолу. 100-200-300 метра денивелация, горящи дробове, тополина и студ едновременно, умора и прилив на енергия, летене и борба с гравитацията, неразбираемо и необяснимо удоволствие от движението нагоре.. може би заради последващото спускане. Излизаме по пистите на Hochgurgl , няма сняг извън тях все още, притичваме между туристите и летящите надолу скиорчета и бордисти. Ски туринг по Австрийски. На върха сме, 3080 метра, някакви си 100 метра над Мусала, и хиляди гледки към безкрайни Алпийски долини и върхове,  терени и посоки за гледане, пътуване и спускане за поне два живота.. а имаме само още няколко дни тук. Излизаме до самия връх, до задължителния метален кръс на пирамидата горе, някакви си 100-200 стъпки по стръмния склон надолу, а горе ни посрещат със местния поздрав 'Grutzie' . Спускам се и уж вчера цял ден съм карал по същите склонове, а е толкова различно, когато съм се качвал пеща нагоре. 

И ето последния ден, неочакваните 20 см сняг от вчера се крият и не можем да ги намерим по издуханите склонове и писти, краката ни не ни слушат и умората от предишните дни се обажда, мъглявата сутрин крие релефа и нещо не е наред, и нито кафето нито топлата пухенка го оправя.. Нищо де, ще се движим , пък някак си ще се намести и този последен ден. Инат да си в планината. И някъде по обед подреждат се пак правилно картите - краката ми се събуждат, слънцето леко осветява склоновете под правилния ъгъл, а мъглите на Wurmkogel се отдръпват и пред очите ми се откриват терените с пудра, на които местните си играят в дни като днешния. Немислимият траверс под зъберите до горна станция на лифта придобива смисъл веднага, оттам се отива към 200-те метра склон с хубав наклон и дълбока пудра, които досега се криеха в мългата. Виждаме двама местни, които с лекота политат един след друг от скала, големите им ски левитират в пудрата, после небрежно задно салто от навявка и няколко големи завоя до долу. Тези хора знаят къде са. Някак си небрежно пускам ските надолу и аз, не мога като тях, но все пак шести ден съм на опреснителни уроци в Алпите и се сещам как се кара без да завивам в дълбок сняг, първи завой, после втори, наклонът е голям, а новите ми ски вече са част от тялото ми и знам как да изпиша онзи завой, който изхвърля облаци пудра в лицето ми и ме кара хем да олекна хем да падам надолу, хем да имам контрол над скоростта си.. Колко е хубаво и просто, колко е лесно да е така.. човече.. После още две-три-четири бързи качвания с лифта до горе, и спускане по същия склон, и някак си идва естествения край на деня в планината, с червени снегове по остресщни залезни склонове. Залезната светлина осветява връхната пирамида до лифта и май нямам друг избор, трябва да се кача 50 метра нагоре, да погледна отново алпийския безкрай , да си взема довиждане замалко с тези долини и върхове и да се спусна отгоре по новопоявилата се бяла линия отгоре.  Всичко дойде на мястото си, вкъщи съм и се усмихвам от всеки един миг, всяка крачка нагоре и завой надолу са изпълнени със смисъл и радост. Светлините на космическия прожектор осветяват Склона ми в точния момент , Иван с фотоапарата случайно точно тогава гледа натам и натиска спусъка, докато оставям завоите си по снега и оставям малко от себе си в тази планина, и взимам толкова много обратно вкъщи...