Tuesday, October 25, 2011

Керуак и аз

това е една стара история, която не искам да губя, писана е някъде къмто 2005-та, в периода на голямото пътуване..



Керуак

*опит за припомняне на случки и пътувания от времето когато съм чел различни книги на Керуак, недовършен..има още книги за четене

1. По Пътя

Ходим по улиците на Париж, вече 5ти ден, препускаме от място на място и се опитваме да попием колкото можем повече от обстановката , от парчето френска свобода, от живота на това огромно място. В края на последния ден сме в Мон Мартр, горе при Сакре Кьор, бялата катедрала, която прилича на джамия и гледа към града. Стълбите към църквата и многто хора насядали там, някъде встрани двама африканци свирят на джембета, други африканци дебнат туристи и им продават сувенири. Двам от тях идват към нас, дай ми пръста си ми казва единия, аз му го давам и той почва да мотае някви конци около показалеца ми, плете гривна и се пазари за цената, иска 20 евро , аз се смея и му казвам, че нямам пари ,не съм поредния американец дошъл да види Европата, 10 евро тогава, нямам бе, след малко си заминавам от Париж, нямам пари, добре де колко имаш, ми .. 1 евро , ето , и гривната с цветовете на Ямайка е моя. После сме горе на хълма и се разхождаме из града, тъгата от заминаването, не искам да си ходя, точно това място е прекалено хубаво и нормално, улиците спускащи се надолу по хълма и хубавите къщи, магазинчето на ъгъла дето продават всичко от което имаш нужда , за да се наядеш и напиеш насита, при това на френски, дърветата по улиците, които вече са зелени, пролет е , в Бремен не е пролет. Ники и Джими и Ани са ми в повече , вървят след мен , а аз не знам къде отивам , просто искам да остана тук , да живея тук... После сме в автобуса и няква жена пак нещо ми дудне на немски, закъснели рейнбол туристи търчат да хванат рейса преди да е заминал. Книгата е в раницата ми, изваждам я и продължавам да чета, някой си Керуак, по пътя, от 50тина страници откакто я започнах ми обяснява за някви негови приятели и затова как искал да стигне някъде си и как ходил по някви кръчми и пиели и слушали джаз, и така до безкрай , не мога да я чета, прибирам я, ще я чета някой път на път, нали се казва по Пътя. После се измъкваме от Париж, по магистралите към Германия, нощ е и всички около мене спят, аз в рейсове не мога да спя, нито пък във влакове ( това докато 2 години по-пъсно не прекарах 1 месец по влаковете и взех да мога да спя навсякъде). Затова слушам музика, рейдиохед, 4-тата песен от кид-а , в която мене ме няма и не съм тук, ако се заслушаш дълбоко в тая песен наистина изчезваш, особено ако е тъмно наоколо, това е рецепта за изчезване ако няккога искате да ви няма. Отварям очите си и поглеждам през прозореца, къде съм?, някаква ярка светлина, светкавица , лети покрай магистралата, по-бързо от рейса, кРАсиво е , може би най-красивото нещо което съм виждал напоследък, магията изчезва , когато разбирам какво е , бързия влак тежеве има релса покрай нас, влака минава и докосва жицата отгоре, дава накъсо в тъмното. Красиво е , и само аз го виждам, никой друг.

Няколко месеца по-късно, остров в Северно море в Северна Холандия, едни безкрайни следобеди със залези на слънцето някъде към 10 вечерта, дълбока и зелена трева, която ме праща някъде с чайките, които летят покрай мен и около мен, докато седя на дигите до морето покрай онзи десет километров асфалтов път , които не води наникъде, просто обикаля острова. Небето е безкрайно синьо, като в картина на Ван Гог, трябва да си в Холандия лятото, за да видиш такова небе и да разбереш холандските пейзажи. Наоколо няма никой, само аз и морето и онази луда луна която един път изгря точно от изток , от морето докато карах колелото си и гонех чайките, в първия момент мислех че е слънцето , ама нали е вечер, то сега залязва, а това е Луната , и е толкова огромна и червена като слънцето , а то самото в същия момент залязва от другата страна на острова , днес е 21 юни, слънцестоенето, началото на лятото, след една седмица заминавам за Испания с рейс от Бремен , преди това трябва да свърша с броенето на фораминифери под микроскопа в Холандия и да мина през Амстердам, влака ми е следобед , ще съм там рано сутрин , да изкарам още един ден в това безумно място. А да, книгата, Кероуак, чета я , напредвам по неговите стопове, напред и назад из Америката , от едното крайбрежие до другото.

Две седмици по-късно съм в един автобус и бягам към лятото на юг от Германия, преминаваме френската граница и всичко е зелено, наваквасвам пропуснатата пролет в северните земи, утре ще съм в Мадрид, след това трябва да отида при чичо ми в Сарагоса, накрая на гости на Глория в Барселона, оттам има някви рейсове за София, далече е, но ще стигна. .. Дванайсет часа е много на рейса, особено като съм сам и няма с кой да си говоря или като не искам да си говоря с никой, група немски скейтъри се качват във Франкфурт, три момчета и едно момиче, момичето сяда до мене, едно от момчетат ме пита дали можем да се сменим та да може да седне до нея, да може. По едно време сме в някъв безименен немски град с гара и хора ядящи понички докато чакат, пушачите нервно пушат поредната цигара, никотинов глад в почивките за тоалетна на бензиностанции нощем , как ли се чувстват? В края на немския град има няква огромна мрачна сграда на хълм, дълги стълби водят към нея, паметник на мрачната немска глупост, искам да се разкарам оттука, добре че утре съм в ИСпания!! Espana, te quiero, . Събуждам се някъде от другата страна на Франция, на границата няма граничари, влизаме в Испания и всичко е на испански, отново, след една година отсъствие се върнах. Не отиваме в Мадрид , първо минаваме през Барселона, там трябва да сменям рейс и да продължавам за центъра на континента, в Мадрид ме чакат остатъците от приятелите ми, не знам кой още е там и кой е изчезнал. На влизане в Барселона ме удря много тежка меланхолия, искам да съм вкъщи , в България, не съм бил там от 6 месеца, а има още две седмици път докато се прибера. Слизам на гарата , Sans, а там е топло , лято е , кеф, всички говорят на испански, тъпите немци са объркани туристи вече, смяна на позициите, отивам на гишето и си заверявам билета за Мадрид, питам шофьора кога ще стигнем в Мадрид, той се хили, не знае рейса не е самолет , кола е ( no es un avion , es un coche..). Три часа по-късно , пак сме на пътя , вече едно денонощие съм по рейсовете, не съм говорил с никого , само с книгата, чета Керуак , по пътя, той пътува нанякъде и аз се движа с него, на друг път и в друга посока, но някак си сме заедно, само че при него всичко е толкова интензивно, нещата се случват едно след друго, заливат ме и не мога да ги задържам вече, някво усещане за нещо голямо се надига, че не съм сам , че има много други движещи се , а рейса е по средата на нищото, нещо като пустиня в средата на Испания, всичко е изсъхнало , навън е няква лятна жега, огромни сухи планини и плата, скали и маслинови горички, пустош. Някъв немец на моите години с раница седи на задната седалка, пише нещо в тетрадка, аз също си пиша някви неща, ходи ми се безкрайно много до тоалетна, ако рейса не спре скоро ще се напикая, шофьора не иска да спира, имало няква бензиностанция някъде напред по пътя. Слушам Туул в опит да заглуша повиците на природата, тежка музика, хубава е , особено в този момент. После сме в Сарагоса, тук някъде е вуйчо ми , mano negra, clandestino , имигрант. Немеца остава в Сарагоса, впоследствие зацепвам, че от Сарагоса се ходи към Памлплона, където е фестивала Сан Фермин, лудата испанска фиеста с биковете по улиците, можех да отида ако имах повече мангизи ( две години по-късно съм там , наистина). Рейса продължава , на няква безименна бензиностанция се опитвам да се обадя на Терез по телефона, последни евро монети , песетите ми лиспват , няма ги вече, удавени са в морето на Еврото. Книгата продължава, а по телевизора дават някъв странен филм за танцуващи хора, dirty dancing, глупост някаква, един от онези филми, дето мога да ги гледам единствено в рейсове. До мене пътуват някви съмнителни балкански типове, един от тях говори испански , другия не, говорят си на някъв странен език, нищо не разбирам но от време на време изпускат по някоя дума която е българска, страаааннооо... албанци ли сте? Макета? Румънци? Не знам.... После влизаме в Мадрид, стария и добре познат пейзаж, слънцето залязва, а по поляните около магистралата влизаща в града са налягали хора и се радват на залязващата жега, навън май е много топло, не усещам още щото рейса има климатик. Слънчев град, върнах се , хубаво място , а Керуак ме побърква вече. На гарата ме удря тежка жега, по-тежка от тежката ми 20кг раница, от много отдавна ( от миналото лято) не съм бил в такава жега, кеф, летен и потен. Терез си е същата, американка избягала от Тексас и сега седи в Мадрид и учи, трябваше и аз да остана. Ще спя у тях първата вечер, после ще видим , трябва да намеря Мариета и Гери и Насо и Виктор, ще остана у тях. Терез живее на 500 метра от Аточа, централната гара на града, на още 500 от Рейна София, музея с лудите картини на Пикасо и Дали и другите модернисти, и на още 500 метра от парка Ретиро, мястото за лежене по поляни в тежките жеги в Мадрид. В квартирата е малко тясно , сестра и е на гости, ама кво пък, ще спя на пода. Оказва се, че собственика на апартамента, или пък предишния наемател е българин, живеел там , свирил в няква група, или нещо такова, Терез ми обяснява за българската връзка в живота и тука, навсякъде имало българи. Мда. На масата е една друга книга , Полет над кукувиче гнездо, прочитам първите 4 страници, спирам, много е дълбока и тежка тая книга , някой ден може да я прочета, сега съм на Керуак.

В жегата е трудно да се спи, един вентилатор се опитва да духа , не помага много, но от два дена не съм мигнал, после е утрин и излизам да се губя из мадридските улици , намирам се с Мариета и Виктор, изкарвам още една вечер в Терез, после тя и сестра и заминават на юг към Гибралтар, аз отивам при Виктор, той се е отдал на живот и мързел, Крис, американеца от Синисинати ( Сиинсинеааати), който свиреше класическа китара в тоалетните на общежитието ни предишната година щото там имало по-добра акустика, му е оставил целия апартамент за през лятото, тежки щори скриваха слънцето когато напича през деня, перфектното скривалище докато дойде нощта. Крис ( всички му викаха Чамо, на Перуански испански значело приятел или нещо такова, останал му прякор от като е бил в Перу) се върнал в щатите за лятото, преди това кандидатствал в консерваторията в Мадрид, класическа китара, свирил много добре, но се притеснявал , не издържал изпита. Виктор пък е от Бургас, миналата година учеше биология с мене, сега се прехвърлил на история на изкуствата, декана му казал, че така е по-добре за него, не ставал за биология. Виктор е странна личност, разказваше ми как е бил на кораба, на който работел баща му, плавали от Бургас през Средиземно море по западното крайбрежие на Африка, африканците не били мързеливи казваше ми той, ако си в такава жега като там просто наистина нищо не можеш да правиш освен да седиш на сянка и да чакаш да се стъмни ( а чичо ми е работил в Либия, денем седели в контейнери като замразени риби и не им давали да излизат от климатиците ако е над 50 градусе жега). След Африка Виктор попаднал в Бразилия, някъде по крайбрежието , после се върнал в Бургас и оттам дшъл да учи в Мадрид, където се запознахме, беше единстевния българин, освен мен и Стан от Търново в общежитието. Обясняваше ми как преди години бил прекалил със йогата, прекарвал по 6 часа правяйки упражнения, вярвах му.. когато пък се разболя от няква ангина в аптеката му дадоха сироп за кашлица с прекалено много кодеин в него, не го видяхме за около седмица, разказваше ми как летял около сградата на общежитието ни.. Та сега Виктор имаше целия апартамент и се чудеше какво да прави, пълна апатия в центъра на мадридската жега, защо бе човек, дай да излезем някъде, да видим живота от другата му страна, в Мадрид са най-големите купони на света, поне да отидем в парка при другите испанци и да изпием една сангрия.. не искаше, две години тук май му бяха дошли малко в повече. Поне пушихме истински марокански хашиш, chocolate de Maroecos, после аз дълго седях на терасата и гледах светлините на града. На другия ден отидох да видя Мариета и Гери, двете луди българки , Мариета от Варна, Гери от София, тъкмо се нанасяха в един нов апартамент на една централна улица в центъра на града, на тази улица се случва живота в Мадрид, нещо като Попа в София, ама е един километър дълъг. Помогнах им да си качат пералнята до последния етаж ( всички хубави хора живеят на последния етаж), после им пуснах диска на Майлс Дейвис дето си го бях купил преди от един огромен магазин за музика и книги, бавните мелодии на тромпета му се вплитаха в бавния следобед в този апартамент, приглушената глъчка от улицата долу , усещането, което го има само в такива стари апартаменти, независимо къде са, наслоените с многото години истории на хората , които са живеели там, хубаво място беше. Мариета иска да има такъв диск с такава музика и да го слуша , на Гери пък някой и е подарил тарамбука, истинска мароканста тарамбука, също и една от онези африкански хармоники, с металните пластини, на които се свири с пръсти. Мариета я познавам от опашката пред испанското посолство, редяхме се да си подадем документите за визата, дългата и къдрава коса , още си я спомням , и лятната шапка; после две седмици по-късно я видях в Созопол , на плажа карахме бодиборд с Пешо, тя беше с група Варненски сърфисти, ако изобшо в Бг има такива люде, всъщност никой от тях не споделяше моя и на Пешо ентусиазъм от вълните, по цял ден киснахме във водата и чакахме някоя голяма вълна, но Мариета караше борд, наистина.. После след една седмица си взехме визите заедно, запознахме се най-накрая. После се оказа,че летим заедно за Испания със същия полет, от София за Мадрид, директно, моите първи три часа на самолет, 10 километра над земята, три часа не се отлепих от малкото кръгло прозорче, пълна свобода на полета, неописуемо усещане е , да имаш десет километра въздух под тънкия под и да се движиш с 900 км/ч и в същото време да си седиш на стола удобно и да гледаш извънземните пейзажи на земята на облаците от горната им страна, планините от па’ри, пиеш сутрешно кафе и гледаш ядрения изгрев над облачната страна ( това беше на самолета наобратно ). Гери пък е от София, от Американския колеж, предполагам и до днес е в Мадрид, нямаше вид на човек , който иска да си тръгва оттам, последно я видях преди 2 години в Ботуша в София, пиехме бира със Сашо , тя се появи отнякъде , с нея беше един испанец, приятеля и , дощъл с влак от Мадрид до София, носел си цяла обувка с марокански хашиш, ама вече го бяха изпушили, питаха ни откъде да си намерят още, не знаех..

ПОсле дойдоха съквартирантките на Мариета и Гери, една испанка и една мексиканка, започна се дълъг разговор на испански, аз с огромна изненада установих че разбирам Всичко! , всичко, знам испански !!!, да ! , разбира се, не се включих в разговора, щото главата ми беще някъде другаде, в Мароко. Мексиканката разправяше за баща си , който бил участвал във студнетските протести в Мексико сити през 60те години, полицията и армията се намесили и убили стотици хора, на него му се разминало. Испанката по едно време се появява с платнена торбичка, зашита с конец, разрязва я с ножичка и изважда изсушени гъби , искат да ядем гъби , аз не искам , не и сега и тук , опитвам се да им обясня, че няма смисъл да ги ядат, ако всяка ще изяде само по ¼ от дозата, трябва да се изяде всичко от един човек, за да се изпита истинския ефект , turn off your mind, relax and float downstream , surrender to the void, the girl with the sun in her eyes, но те не разбират. Аз решавам да си ходя, обратно към апартамента на Виктор, в метрото чета няква листовка от едно филмотечно кино, интервю с Тарковски, говори за истинското кино и затова как образите трябва да предават историята във филма, не думите, пак всичко е на испански , рабирам го , !....

На другия ден ядем диня с Виктор, големите жеги са завзели града, отказвам се да се разхождам както предишния ден , когато слънчасах в един латино квартал някъде из центъра на града.. Появява се Тони, финалндския скейтър от университета ни с Виктор, със счупен крак е , карал скейт на някво състезание и паднал, други ден си заминавал за Финландия , да изкара лятото, доктора му дал специални лекарства против съсирване на кръвта в гипсирания му крак при ниското налягане в самолета... на есен отивал в Холандия да учи икономика с Мишо, от София и Джешо, поляк.... И така още два дена в Мадрид, после обратно в автобусите , назад по стъпките от миналата седмица, към Сарагоса при вуйчо ми , после при Глория в Барселона , Глория и лудия и приятел и лудата Барселона и големия парк с хипитата . И Керуак дебне , през цялото време, той по неговия си път , в неговата книга , аз по моя ,без да знам, че отивам накъдето и той, наникъде, важно е движението.

Пристигам с рейса в Сарагоса , вуйчо ми ме посреща на гарата, от около 2 години не съм го виждал, той замина за Испания тогава, да си търси работа след дълги години безработност в подножието на Рила , Кочериново, при баба ми. Изглежда по-възрастен от последния път, когато го видях, радва се да ме види, води ме към апартамента на негови приятели, руско семейство, щял съм да спя у тях, в неговата квартира нямало достатъчно място. Разказва ми за живота си последните години, в началото било най-трудно, нямал работа, приятелите му не му помогнали както обещали в България, на моменти е оставал на улицата, там се запознал с руснаците, каза ми че на тях вярва повече от на българите , наще хора не си помагали един на друг. Лятото работили като берачи на плодове по градините, после станало по трудно да си намират работа, проверки на документи, изтекла виза.. сега било по-добре, имал адресна регистрация, чакал да си намери постоянна работа , та да можел да си изкара работа виза и да е легален в страната... Вървим по улиците на Сарагоса, типичен напечен от жегата испански град, минаваме през емигрантските квартали, марокански кафенета пълни със мароканци, гледат телевизия, пият кафе и пушат. Руското семейство е гостоприемно, наложи ми се да проговоря руски отново след няколкогодишно мълчание, някак си се справям, малкият им син много ми се радва, подарява ми запалка със герба на Сарагоса и десет рубли, за една година научил испански по-добре от баща си и майка си, гледал много телевизия и играл мач с децата в квартала... Странно място, какво кара хората така да зарежат всичко и да се преселят на другия край на континента, да търсят нормален живот на място, където ги третират като втора категория хора, не знам, не знам дали бих могъл да го направя това.. а може би вече 4т агодина го правя, но се залъгвам, че съм тук за малко , че просто уча и че нещата ще са различни впоследствие, ще мога да се върна обратно и да бъда на истинското си място, ако имам такова изобщо. Вуйчо ми слушал Пинк Флойд преди години, свири на тромпет, барабани, китара, обича музиката, подарих му един от дисковете си на Флойд , мисля че на него ще му трябва повече от на мен. Снимаме се на площада пред голямата катедрала, майка ми и баба ми искат да го видят на снимка, много... На другия ден се качвам на рейса за Барселона, там трябва да намеря Глория, тя е от университета ми в Бремен, учим заедно , част от групата хора, с които прекарах последната година там и уцелях през голямата зимна депресия в бременските мъгли. Пътя е дълъг , пак автобус и пак през големите празни простраства на Испания, чета последните страници на книгата, спомням си ясно един много интезивен момент, историята как Мориатри кара кола като луд през трафика на някакъв мост, разминава се на косъм с камиони в насрещното платно, всичко е като на магия, някак си минават , продължават нататъка, а през моя прозорец се виждат вятърни мелници ел. генератори накацали по върховете на едно плато край Сарагоса, пътят е дълъг и не знам къде свършва, май някъде в България , от другата страна на Европа.

В Барселона съм, Глория ме чака на гарата, води ме към апартамента си , в метрото сме, оказва се, че съм останал без пари , добре че майка ми и баща ми ми запазиха и платиха билета за София, след три дена трябва да се кача на рейса. Глория ми дава пари на заем, после сме в метрото , странния момент е, че нейната спирка е със същото име като спирката на метрото в Мадрид , на което живееше Виктор, Тetuan... всички метра водят към станции, където живеят приятели. Блока на Глория е странен , входа е като вътрешността на Звездата на смъртта от Междузвездни войни, а апартамента е малък, баща й е там, оказва се, че Глория е казала на техните, че аз съм и гадже, това го разбирам няколко месеца по-късно, страааннооо... После излизаме и отиваме да се запозная с приятелите й , гаджето й , испанец с къдрава коса , прилича прекалено много на Фродо, свири на китари и учи някъде в Ню Йорк, баща му пък е директор на музея за модерно изкуство на Барселона.. разбира се на другия ден като съм там с Глория го срещаме, тя се крие , не иска той да я види, не се обичали много. Във входа на музея, голяма сграда в покрайнините на bario gotico, старата част на Барса, има множество телевизори и видеота със слушалки , пред тях столове, има и дълъг списък с филми, които можеш да си вземеш от момиче седящо в ъгъла на залата, списъка е музикални филми, документален филм за уудсток, доорс, жълтата подводница, анди оурхол и неговите видеота на Бийтълс, Коса , още много други неща, които бих гледал , ако имаше време. Глория и приятелите й пушат много, опитвам се да им отказвам , но е трудно. Вечерта седим на централния площад на Барса от който тръгла la rambla, дългата пешеходна улица излизаща на пристанището. Един от приятелите на Глория разпалено ми разказва за концерт на оейзис, застанал е пред нас и демонстрира как точно е бил застанал вокалиста на групата и пеел песента, някой свива джоинт встрани, la policia е наблизо, цигарата бързо се скрива, те ни подминават без да ни обръщат внимание, явно имат по-сериозни занимания от това да пречат на група испанци да си губят времето и да не пречат на никой. После отиваме в апартамента на един от приятелите на Глория, къщата е в една лабиритна уличка някъде в стария квартал на града, фасадата е сигурно поне на двеста години, вътре попадам в най-големия апартамент, в който някога съм бил, 4 етажа с тесни стълби помежду и асансьор.....

накрая ми дойде в повече, на другия ден останах сам и тръгнах да обикалям града, исках да отида да видя лудите творения на Гауди отново ( бях в Барса за първи път една година преди това), Sagrada Familia, парка му, къщите по централните улици на града. Нещо невъобразимо красиво и нечовешко е построил този човек, сградите му са нещо като халюцинация, нещо като странни растения израстнали на радиоактивна почва, някак си естесвтени, но сякаш докоснати от нещо, което е отвъд, не знам какво, сигурно само Гауди знае. На хълма над града е построил градина, пълна е със странни склуптури на гущери и други страни създания, тераси със странно наклонени колони, под тях някой свири класическа китара, а в средата на парка е къщата на Гауди, тя е като от приказка, къщата на гъсеницата от Алиса, прилича на гъба , на няколко гъби... после Глория и гаджето й ме водят в един парк край морето, там се събират всички местни хипита, расти и свободни паркови люде, всеки ден е празник, свирят на тарамбуки и джембета, китари и пеят, странни хора жонглират със странни предмети, въртят огньове и ти се усмихват, навсякъде се носи тънък мирис на хашиш и трева, всички са щастливи и са много , никой не ги закача, всичко е bien. Наоколо се продават безумни ръчно изработени неща, купувам си гривна от коноп, която остава на ръката ми повече от година, накрая я загубих в един глупав немски басейн...

Барселона е велик град, но трябваше да си стръгвам за вкъщи вече, време беше , наистина. В понеделник следобед се качих на рейса за София, трябваше да го търся на някакъв паркинг до централната гара, на него разбира се нищо не пишеше ( бг рейсовете спират на неофициални паркинзи и гари , за да не плащат такси...), познах го единствено по българската регистрация и българоподобните хора наоколо. 48 часа в този автобус, беше наитина прекалено много , но някак си след първите 24 часа спира да ти пука, всичко се слива в една мъгла от полузаспали нощи, събуждания на среднощни бензиностанции, заспиваш в Испания, събуждаш се на бензиностанция във Франция, после си на гара в безименен френски град, после цял ден на път за Италия, на сутринта – друга бензиностанция с гледка към Средиземно море и Монако, на края на втория ден стигаме до словенската граница, граничния пункт е на върха на един хълм, наоколо гора, която ми напомня страшно много за вкъщи , вече сме близо, усещам го, остават ни само още една нощ през балканските граници и съм си вкъщи, София, най-накрая.

Няколко седмици по-късно, пореден автобус, пътя продължава, добре познатото усещане за седалка и движеща се гледка през прозореца, пътя е къс този път, от София до Девин и оттам до Триград, някакви си 4-5 часа. На Попа трябва да се кача на трамвай 2 и да отида на автогара юг , с ужас установявам, че съм си забравил билета за рейса вкъщи, опитвам се да се обадя на Сашо и да му кажа да задържи рейса, мятам се най-близкото такси , обяснявам на шофьора ситуацията, той ме успокоява, ако няма задръстване ще можем да стигнем до Горна Баня и оттам обратно до гара Юг, .. е нещата определено не са вече под мой контрол , така че просто се оставям на течението на софийския трафик. 30 минути по-късно съм на гарата, рейса тръгва след минути , качвам се , Сашо чака нервно, но сега всичко е наред, потегляме. Отиваме на Слънцелуна, някакъв фестивал с много музика и други събития в сърцето на Родопите, никога не съм ходил там, предишния ден бях на концерт на една луда унгарска група в О Шипка, Корай Ьором, те ще свирят и на фестивала.... в автобуса има и други хора , на вид сякаш и те отиват накъдето и ние, големите раници ги издават. Пътуваме, разсеяно си говоря със Сашо докато слушам флойд, от радиото се носи чалга, момиче с расти отива при шофьора и го моли да пусне касета на Unkle, hmmmmmmmmm.. той някак си се съгласява, Девинските пътници са изненадани от звуците , не издържат много и скоро чалга вълната се завръща, е нищо нали имам слушалки. Дочувам как момичето с растите говори на някой за .. за книгата, за По Пътя, за Керуак и за Мориатри и как летели по пътищата с кола по един мост, думите сякаш отключват спомена за онова място край Сарагоса където четях този откъс от книгата, за миг съм там , рейса в средата на Испания, пустинната гледка, вятърните мелници на хоризонта, усещането за дългото пътуване, което е пред мен преди да стигна София... а всъщност съм в рейс Чавдар, някъде на юг от Пловдив, в началото на един дълбок проход в подножието на планината, невероятен пейзаж, който никога не съм и подозирал, че същеструва в България... къдеее съмм? Какво ми причинява това момиче и думите й за книгата? Сякаш за момент споделих с нея момента на самотното и безкрайно пътуване с рейсовете из Испания, дългите мигове на взиране през прозореца и очакването на края на пътя, на побъркващото на моменти мълчание запълнено от многото думи на Кероуак и музиката в слушалките ми , а тя дори не знаеше, че съм там , в рейса , хм.. Продължаваме напред , в Девин се качваме на раздрънкан малък Чавдар ( те са българските Blue Hound) , пътя за Триград е нещо неописуемо, отвесните скали те смачкват и те карат да се чувстваш малък, всички бяхме с едни безкрайно учудени физиономии и широко отворени очи, опити за снимки, но скалите са прекалено големи за да се поберат в кадъра. В Триград сме късно вечер, тъмно е, фенера ни пък се развали, трябва да намерим къде да разпънем палатката си , хората от рейса тръгват към някаква пещера в покрайнините на града, аз и Сашо решаваме да намерим някоя хубава полянка над града и да разпънем палатка там, вървим през селото ( или града?), на площата свирят гайди и тъпани, хора играят хоро около огън, слънцелуната е в действие, назад към истинските ни корени, тази музика е част от мен , това го осъзнавам бавно и постепенно последните години, тя е по-близка до мен от всякакви други звуци и мелодии, сигурно е нещо генетично , дълбоко подсъзнателно и свръхестествено, звуците на гайди на фона на безкрайна гора и високи планински върхове ме карат да настръхвам, да се чувствам на мястото си и да искам да съм част от това място. Намираме поляна над града, Сашо изважда някакъв магнетофон, иска да прави репортаж за някво радио предаване за животните , трябвало да имитираме вълци, после щял да обяснява, че сме се опитвали да викаме вълците от гората, разбира се никой не ни отговаря след 10 минути виене, очакваме хора от селото да дойдат с пушки , но явно на никой не му пукаше , сигурно не бяхме единствените издаващи странни звуци тея дни на това място.

На сутринта се оказва, че сме опънали палатката си в нечия градина, като изпълзявам от чувала виждам как момче, вървящо по пътя през гората ни гледа безкрайно учудено , около полянката има ограда, някак си сме я прескочили в тъмното... мястото прилича на онова друго място в Източните Родопи дето спахме на палатка със Сашо преди две години , когато обикаляхме родопските села да снимаме лешояди. Прекарахме деня в безцелно мотаене из селото и поляните наоколо, влязохме и дълбоко в пещерата в ждрелото, една дълга дълга стълба водеше от дъното и до изхода в горната и част, изкачването е като в някоя древногръцка легенда за Орфей, а той наистина е от точно тук, музиката е на прекалено точното си място тук.

Вечерта дойде с мъгла, която бавно запълни ждрелото, ние бавно вървяхме по пътя към входа на пещерата, където беше сцената с музиката. Спускахме се надолу и се потапяхме в звуците, ждрелото беше като една голяма концертна зала с перфектна акустика, улавяше звуците и ги засилваше към вечерното небе, наоколо всичко беше потънало в мъглата, която пък имаше странно зелен цвят от прожекторите на сцената, беше едно магическо потапяне в нощта, звучеше boards of canada, след година слушане най-накрая разбрах какво значи тяхната музика, точно това, спускането на нощта над едно място, което е прекалено естествено и недокоснато от хора, за да можеш да го уловиш и запишеш с помощта на стандартните звуци и ритми, които се изливат като помия върху глухите ни уши през радиота и телевизии в големия град.. после дойде и shpongle, те са from the dark side of the moon, following the footsteps of floyd, going too deep in their mescaline-influenced, psychedelic minds, и те бяха точно където трябваше да бъдат, там в мъглата.

Наоколо имаше прекалено много хубави и нормални хора, всичко сякаш си беше на точното място, като скалите наоколо, чувствах се сякаш дългото пътуване започнато преди два месеца е трябвало да свърши именно тук , на това място и с тези хора, тук, а не в онзи безкраен рейс от Барса до София... Малко по-късно на сцената излязоха Оле Лукойе, руската етно група, дошли директно от някакво сборище на сибирски шамани, вокалистката им не пееше, тя ни правеше сибирски бели магии, другите музиканти от групата също бяха като някякви шамани, удавени в ритмите на джембетата и ехотата на китарите и баса, а един семпъл на делфински песни , който беше част от една от песните им, той ме прати на дъното на океана, около мен – подводен каньон, зеленикавата светлина отразяваща се в мъглата – далечната повърхност на морето, ние сме долу , плуваме в морето от звуци, дишаме музиката , а делфините са около нас, плуват и пеят..... ( няколко месеца по-късно съм в Германия отново, концерт на оле лукойе в малка зала в Хамбург, изпушихме един огромен джоинт, прекарах два часа в безумен транс, сякаш тези хора носеха със себе си и музиката цялото триградско ждрело, сякаш в гласа на онази жена се беше скрила цялата безкрайност и красива студеност на Сибир)..

2. Сатори в Париж,

втората книга на Керуак, която прочетох, някъде по-късно същата година ? липса на конкретни спомени, само кадри от първият път когато бях там, в Париж, съвпадат с лудите описания на Керуак .. през лятото на 2003 се качвам на кораб в Брест, мястото където Керуак отива да си търси корените на родата, пак напълно случайно разбира се, просто оттам тръгваше немския кораб, експедицията за Атлантичесия океан, в която по някво безумно стечение на обстоятелствата попаднахме с още 4ма души от унито ми и професора ни по океанология, welcome to the real world neo

3. Ангели на самотата и голямото зимно завръщане в зимна Германия, влака от Хамбург до Бремен, качих се без билет, нямах време да го купя, самолета ми кацна късно, последния влак беше след 20 тина минути, качвам се на такси, голямо бмв с кожени седалки, afro шофьор слуша слънчево реге, пита ме дали не идвам от самолета от Англия, казвам му че съм българин , че регето му е хубаво и , че имам влак след 15 минути, той обещава да побърза, ама имало камери на разни места по пътя и ако го засечели да кара бързо щял да плаща големи глоби. Стигам навреме, без билет съм , но пък никой така и не минава да ме провери , немец жонглира със стъклени топки в съседното купе, Керуак слиза от голямата планина където е прекарал няколко месеца в гледане на гората за пожари и медитации над сутрешното кафе и безумните гледки към канадските планини на север, силни думи и красив красив и истински момент... после съм в Бремен, на гарата до университета ми , на моста над релсите изгрява една голяма луна , през мрачните облаци , изжеднъж всичко е наред, всичко, абсолютно всичко е наред, няма място за притеснения и страхове, обещавам си да не се губя в малките мащаби на мястото и да не забравям

4. Dharma bums , чета я на кораба в средата на океана, 3 седмици без да видя суша, търсим корали на километър под нас, най-странното място на което съм бил някога, толкова е красиво всичко около теб да е вода и да си в ритъма на вълните, които клатят кораба непрекъснато, всичко се движи във океана, няма статичност.

5. Тhe scripture of the golden eternity , прочети я , ако не разбираш за какво по дяволите говори Керуак, изпий чаша вино и я прочети отново, на глас, сигурно пак няма да разбираш нищо , но звучи някак си красиво, изпий още една чаша вино и пак я прочети, после си легни да спиш и сънувай поляните на които Керуак си мисли, че е получил сатори , това събитие е описано в последната част на книжката.

6. Big Sur , аз съм в Прага , а Керуак се побърква, напълно се е разочаровал от идеите си който са го движили толкова години, сега след като всички са прочели по пътя и са тръгнали на стоп през америка нещата губят смисъла си , много алкохол и мъка, тежко побъркване и прекалено точно описание на състояния , които ми напомнят на тъмни мои моменти,//// С Милко сме в едно кино в Прагата, момичето на касата, то също чете Big Sur!, съвпадението е прекалено странно , за да е случайно , но съм напълно блокирал от случката и не и казвам , дори не и показвам книгата , тя е в раницата ми , с мен... гледаме последния самурай със субтитри на чешки, prazdny razum , Прага е прекрасно място , болезнено много ми напомня за вкъщи и за София, една по-красива София, но бирата е същатата, и хората са същите, само дето говорят чешки , ама пък този език се рабира толкова лесно .. голямото славянско семейство, половин Европа е наша и сме толкова близки един до друг, а толкова малко хора имат шанса и желанието да го осъзнаят това..

7. Lonesome traveler, чета я сега, днес я свърших, в Киел съм , в една голяма мъгла , декември, седмица преди Коледа. Керуак е в Танжер, бях там лятото, малкия арабски град от преди 50 години се е превърнал в една голяма туристическа лудница сега, промяната е драстична, а колко различно е било по негово време, спокойствие и липса на туристическа индустрия, която да си мисли че съм дошъл в Мароко да харча пари.. Керуак е в Мон Мартр, странно че и той иска да остане там да живее, явно мястото си има такова свойство, и преди 50 години и сега все още, първата страница на това писание я написах преди да прочета главата с Париж в книгата, поредно съвпадение, 42.

.