Седемте езера, 22/23.03..

тишината

Бял кадър и всичко е толкова тихо и снежно, седя на снега а едната ми ска е метър под мен, автомата й е останал на обувката ми, на 2800 метра над морето сме, на билото между Полежан и Малък Полежан, вали сняг и всичко е в мъглата, а най-близката хижа е на 2 часа пантене. Спокойствие, като тихия падащ сняг наоколо, на забавен кадър, а в главата ми съвсем ясно виждам какво трябва да направя, за да се измъкна оттук. Всичко е толкова ясно и просто, за секунда плана се нарежда в главата ми, по-бързо от всякакви притеснения и страхове, вече знам, трябва да се върна обратно по билото и да слеза до хижата. Уверен съм, че всичко е наред, сякаш някаква част от мен знае, че точно така ще стане днес, а Планината ме е обгърнала с бялата мъгла и чака да види какво ще направим . ‘Ето, нали искахте да си играете на планинци с мен и зимата, да ви видим сега какво правите’. Максо и Косьо изчезват в мъглата надолу по склона, който толкова време чакахме да пуснем отново, аз и Настя поемаме наобратно. Спокойствие и увереност , че всичко е наред, и че знам какво става и какво да направя, и едно смирение пред всичко, което се случва около мен. В един момент докато слизам по леда надолу по билото Планината вдига за мъничко пелената , мистични гледки към отсрещните склонове на Безбог, който изглежда нисък оттук, а долините се губят някъде в бялото. Стъпвам внимателно и бавно надолу, такив спускания се правят с котки, но кой носи котки като кара ски. Забивам пети в твърдия сняг и слизам надолу. Стъпвам на лед, петата ми не захваща, подхлъзвам се и се свличам 1-2 метра надолу, лягам на снега и спирам, новия сняг навалял последния 1 час ме задържа, разминавам се със 100-200 метрово свличане надолу.. къде ми е пикела:)? За момент се замислям за последствията от случката, но бързо се концентрирам над тишината наоколо и над всяка следваща стъпка, всичко е наред.

Следите ни от изкачването ги няма, за час всичко е покрито от 10 см сняг, и продължава да вали, така тихо и спокойно , с леки напомняния за силата на момента от вятъра, който духва от време на време. Долу на премката сме , вече с една ска на крака, еднокракия скиор и планината, толкова е хубаво и спокойно, смея се докато бързам напред, плъзгайки се през пресния сняг, чиста и истинска радост от това че съм жив и тук и сега, не съжалявам за счупения автомат, за изгубената възможност за едно безкрайно спускане, а и Максо и Косьо вече са долу, живи и здрави. Оставам завинаги в онзи кадър на долната станция на лифта, седя на столчето и чакам да дойдат да ме вземат с колата, наоколо няма никой –всички са си тръгнали вече, а снегът вали, напрягам слух да чуя снежинките, и чувам само тишината, малки бели пухове падат надолу на фона на силуетите на черни борове и затрупват следите от стъпките ми, довели ме преди малко дотук, изчезвам .

Сякаш точно така е трябвало да се случи, да съм тук и сега.

Колко смирителни/humbling са такива случки, когато видиш колко близко си до голямото бедствие и колко е тънка линията между хубавото и лошото, между грешката и правилния избор.. на фона на тази случка всичко останало ми се струва толкова незначително и лесно преодолимо, отново си припомням колко малко време и място имаме за всички важни неща в живота, как няма закога да чакам да се случи всичко, няма време човече, няма, сега или никога, тръгвай или оставай, не може вечно да седиш на брега на реката и да чакаш. А ти момиче, Ела с мен, ела, нямам повече време, разбираш ли.. и аз не разбирам, но е така, луната неумолимо расте и чака.

А градския живот в София е малък и незначителен, между всички глупави и незначителни изнервящи дреболии в града и мен има един дебел слой истинско спокойствие, което се открива само по тези граници горе на билото между живота и смъртта, между истинските приятели и планината, между снежинките затрупващи следите ни довели ни дотук....

PS На хижата заедно с приятелите ми и техните деца се беше качила майката на един от тях, за да остане и тя в планината 1 седмица, да се радва на зимата и на децата, за които се грижеше там. Изглеждаше токова щастлива и жива в кратките моменти, когато я видях там.. Тръгнала си е от този свят ненадейно и изведнъж, поне в последните си дни е била на едно хубаво и истинско място. А снощи писах за границите на живота и смъртта, е някой наистина е бил там докато ние сме се мотали по върховете, без да знае дори, каква ирония..