Мальовица и никога несвършващата зима, малко снимки

Из Пирин

Едно, две, три , четири крачки със ските нагоре към Вихрен, издишай, едно, две, три, четири, топло ми е , а слънцето ме заслепява, дори и през очилата, едно, две, три, четири, ще спра след малко, само да стигна завоя на серпентината, едно, две, три, четири, а другите са някъде над мен, колко ли остава до върха? Дишай, бавно и дълбоко, до десет, докато забавиш пулса си и успееш да се концентрираш над обръщането, не е сега момента да падаш по склона, защо не си легнах снощи по-рано, защо.. зашото. Сенките на малки облаци се плъзгат безшумно по склона нагоре към върховете, за секунди скриват изгарящото слънце, а Пирин е на черно-бели райета с червени оттенъци от Сахарския пясък паднал миналата седмица. Десет, обърни се , забий двете щеки зад гърба си , след това обърни горния край, широко, докрай.. сега стъпи здраво на него, и се опитай да преместиш и другия крак без да губиш равновесие, така..обърнах се, а някъде по-надолу са хората с бордовете, Пънка ги е повел право нагоре през зиг-зага на нашата серпентина, май не съм единствения , на който снощното празнуване на рожден ден до късно се отразява на ритъма на катерене.. какво по-хубаво място мога да си представя за рожден ден, всъщност? Ще те чакаме горе на върха след малко, без торта и свещи, но наистина щастливи, че се качи до покрива на Пирин... едно, две,три, четири, а някъде долу в ниското е склона на Хвойнати връх, по него потегля първия скиор от група ‘почивка’ , описва серия от къси дъги, а ските му хвърлят пудра, осветена от косото следобедно слънце, десети април , Великден, на Пирин още има пудра! Викам към хората пред мен, гледай Насо , гледай , пускат се. Вадя апарата , панически се опитвам да наглася някаква нормална снимка, докато успея, и вторият скиор вече е успял да се пусне. Успявам да хвана третия, който пуска склона на 3-4 мазни завоя. След малко сенките на бягащите над Пирин облаци отново поемат нагоре към върха, защо не можех и аз да се качвам нагоре така лесно и бързо като тях.. или поне със скоростта на френските тураджии, които за втори пореден ден ни подминават като бързия влак за Шамони. Може би, ако бях с онези леките скички, и ако нямаше рожден ден, и ако си бях легнал в 8, но не, има време за това, сега сме млади и трябва да катерим, дори и да ни е тежко. Отнякъде в главата ми изплува текста на пиринската песен за пустата младост ‘ ‘пуста младост мале, не ме пуща... пуста младост мале, не се връща’. Май трябва да продължа нагоре, остана още съвсем малко, а и след спускането по южния склон трябва да се качим отново и на Хвойнати, не можем да изпуснем пудра на Великден точно. Силите ми се върнаха изведнъж, дали заради приближаващото било на върха, дали заради гледките към хубавото спускане, или пък пиринската песен наистина дава сили? Не знам , след малко съм на върха , а там чакат Момчи, Дамян и Насо... Добре дошли на покрива на Пирин, липсват само тибетските молитвени флагчета, и бутката на лелята, която раздава печати за стоте туристически обекта, всяка сутрин агенти от Банско я карат на работа с хеликоптер, а късно следобед, някъде към четири и нещо ( от декември до февруари – три часа), тя затваря , обува сумотата и се пуска до долу.. май е време да пийна малко вода, почнаха слънчевите халюцинации.

Изобщо не съм си мислил, че някога ще стъпя на Вихрен зимно време, не че е толкова невъзможно, просто всяко предишно качване тук беше свързано с летни жеги, мъкнене на големи раници с палатки, чували и други летни глупости, а горе – гледки към далечни каменни била, пояси от клекове, мури, поляни, езера, разноцветни мозайки и форми, никакъв помен от сняг... И ето ме сега горе, а наоколо – безкрайни бели полета, безкрайни склонове, чакащи някой да се качи по върховете им и да ги пусне, формите и подробностите на летния Пирин ги няма, има само Сняг и безкрайни възможности.. Бавно и един по един групата се събира, добре дошли хора, по-нависоко в Пирин няма ка да стигнем , оттук сме само надолу. Ето я и Савина, иде последна, изобщо не личи да и е тежко, май гравитацията не и пречи особено, нито пък слънцето. Добре дошла и ти.

Всички сме безкрайно ухилени, 6 часа по-рано май никой не беше много сигурен докъде ще стигнем, а ако не беше Дамян, май нямаше и да станем изобщо. Почваме да се оправяме с каски, маски , колани , раници, ски, бордове, шапки и други нужни и ненужни елементи на голямото спускане , което ни предстои. А Пънка.. о, той изважда двулитрово шише Ариана от раницата си!! Как го качи до тука бе човек, не ти ли тежеше.. преклон пред подвига ти , запечатан на дигитални ленти. Готови сме, тръгвам след Момчи, след серията от полуоголени скали пред нас се открива един дълъг и празен склон, водещ до премката под южния ръб на Вихрен. Пускам се от ВИХРЕН!, пускам се , да , и снега е толкова добър, мамицата им на завоите, ще изправя оттук до долу, летя , а умората от качването я няма, за всяка секунда спускане има по десет минути качване, четири по четири по четири крачки и вдишвания, сякаш качвайки се нагоре съм събирал парчета от планината, концентрирал ъсм дъха си и гледките, спомените и думите, въртящи се в главите ми, гласовете на приятели катерещи по склона, и всичко това избухва при това последвало кратко спускане.. или просто вече толкова съм слънчасал, че е време да слизаме към хижата. А тя горката е един километър по-надолу, някъде над недоразуменията на курорто, някъде под още няколко такива склона и улеи и спускания ..май ни чака още много каране, а?

Два дена по-рано сме на долната станция на Добринище, слънцето напича, а ток няма. След дълго лежане и нищоправене, ток продължава да няма, събираме багажа и поемаме към хижа Безбог, пеща, първо по пясък и кал, после стъпваме на снега, наоколо е по-скоро пролет, но зимата е някъде малко по-нагоре, ще я догоним. Малко под междинна станция в далечината чувам шума на двигателите на лифта, а горе ни чака нетърпелив лифтаджия в червена униформа, айде идвайте де, само вас чакаме, чухме че сте тръгнали нагоре пеш , ще ви качим оттук нагоре с лифта. Оставят ни сами да се оправяме с лифта на горната станция, даже ни обясняват как се изключва аварийно..

Горе на хижата нещата са точно както ги оставих преди месец, хижарите си седят в столовата и гледат телевизия, шкембето е ‘най-доброто на света’ , кучето на хижата седи отпред и гледа някъде към върха, а Безбог – затрупан с още повече сняг, чака някой да се сети да се качи и да се пусне. Вече е някъде към 6 часа, но нали е април, имаме още два часа светлина, оправяме се набързо и поемаме към билото, не можем да оставим този ден без поне едно спускане отнякъде. Издрапваме някъде до първия улей, май за днес това ни е достатъчно, утре ще има още много катерене и Пирински гледки. Сега просто исках да се уверя, че Полежан е още там , и че утре ще мога да го кача най-накрая, след двумесечни чудения дали някога ще стигна и дотам. Долу в хижата няма почти никой, освен нас и хижарите. Няма и църква за обикаляне, но за какво ни е, по голяма църква от Пирин май не е строена в България...има доста да я обикаляме следващите два дена. А и цялата стая с камината е наща, имаме и дърва за горене, бира за пиене и дискове .. с македонски песни а слушане, другите не работеха .

Неделя сутринта потегляме някъде към осем осем и нещо, Полежан е доста по-близо отколкото си представях че е първия път, когато го видях този януари, тогава ми изглеждаше като митично място от рода на Олимп или Монт Блан, загубен в зимните мъгли и духан от студени ветрове. Малко над хижата телефона на Момчи почва да звъни на всеки няколко минути, откъм Добринище заприиждат закъснели бассес-ци, май ще ни гонят по пътя нагоре. Излизаме на премката към Полежан и оставяме Безбог зад нас, по равното е лесно, а със всяка крачка се откриват нови гледки към Пиринските циркуси и безбройни върхове, ребра, била и безкрайни спускания... Еееееееей там искам да си направя една хижа и да ме назначат директор по снеговалежите и снегонавяванията, цяла зима ще разпределям снега и ще посрещам гости.. слънцето пак напича, къде ми е китайската шапка за 100 мозамбикски метикаиш? Днес е с мен, няма да има слънчасвания, и вода си имаме в излишък. Час по-късно сме вече на Голям Полежан, един по един се изнизваме по билото на върха, по ръба на снежната козирка, 2850 метра над морето. Там ни настигат и закъснелите групи, Митьо и фотоапарата му се появяват от нищото, а Росен и Марто са повели група френски скиори на средна възраст някъде над 50, екипирани като за хималайска експедиция от средата на 80-те , и очевидно видели повече планини и сняг, отколкото ние някога сме сънували. Спазвайки някаква си тяхна стара традиция един от тях изважда малка флейта и започва да свири ‘el condor pasa’ и добре позната френска мелодийка. Браво хора, хубаво е да срещна такива планински истории и в Пирин, а на колко ли върхове сте ги свирили тези мелодии? Обещавам си като се кача на някой връх в Алпите или Пиринеите да изпея някоя Пиринска песен, ‘Ветре мори нянино, я вей ми , далек ми гласа да носиш, ветре’.

Малко по-късно настава едно масово лазене по билото от Голям към Малък Полежан, оказва се,че склона , който искахме да пуснем няма достатъчно сняг и трябва да коригираме леко плановете. Масовото преминаване се превръща в масово спускане към платото под Газей-а, французите продължават по тураджийския маршрут през долината, а ние се насочваме към един от улеите, които Геша предишния ден бил снимал и оглеждал, и над които сега ни чакаше. И кво , оттука надолу ли сме, и докъде? Да бе, чак до долу??? Чак сега почнах да осъзнавам мащабите на Пирин и какво е това да се пуснеш по склон с 500 метра денивелация, няма писти и лифтове, които могат да донесат такова усещане за размери и височина, трябва човек сам да си се качи до горе.

Първата част от спускането е по леко замръзнал сняг, Момчи се опитва да ни обясни да караме вдясно , където снега бил по-мек, но ние така и не разбрахме кое дясно – неговото или нащо. Аз правя два предпазливи завоя по мойто си дясно и включвам на режим гааааааааааааааааз, още два три завоя по-надолу снега става на нещо като лед и кантовете ми почти изпускат, правя маневра като някой фън карвър и се озовавам при точката за събиране. Спирам и поглеждам надолу.. някъде много далече под нас е река Демяница, някъде много далече спират и следите на Геша и компания, някъде там трябва да се спуснем и ние, това спускане май няма край. Савина, Пънка и Ани пропускат да ни видят и продължават надолу, спират малко под нас и ни гледат очудено, ‘какво правите там бе хора, дайте да се пускаме ‘. Тръгваме отново надолу, един по един, следва много мазно и приятно каране по широк и стръмен склон с кишав-пудроподобен сняг, на който май някои хора викат фирн. Почвам да въртя завой след завой, малко по-надолу склона се влива в тясна фуния , а под нея следва още един дълъг и мазен склон водещ към реката. Продължавам , завой след завой, и минута по-късно съм долу. Обръщам се и вижам малки точки да правят малки следи по огромния склон на върха, мащабите са смазващи. А наоколо отвсякъде са надвиснали други склонове, чакащи да бъдат пуснати някой друг ден. Оттук надолу сме покрай реката, успяваме някак си да я прекосим по мостове от натрупан сняг и да изпълзим до туристическата пътека, бордистите отново са в неизгодна позиция, с бордове на гръб и снегоходки на краката, които ту махат ту слагат, упорити хора, защо така се мъчат, ами не си вземат по едни ски... явно кефа от спусканията с борд е прекалено голям и си заслужава всички жертви.

На хижа Демяница ни чакат групата на Марто и Росен, почти се връзваме , че вече са изпили всичката бира и с изяли последната леща. Няколко бири и лещи по-късно решаваме , че е време да се пускаме надолу към асфалтовия път, отново съм изненадан от маршрута, мислих си , че Демяница е до него , изобщо не знаех за съществуването на долината на реката и няколкото километра ски път по нея. Поредната Пиринска изненада я спуснах под въздействието на осем часа катерене и спускане и една бира, изобщо не знаех къде съм и какво се случва, само че се пускам по хубава пътечка през вековна гора покрай планинска река и между високи хребети. В края на пускането снега свърши , чакаше ме огряна от слънцето поляна, събух ските, излязох от зимата, и се заех с пролетно препичане на слънце. Какъв по хубав начин да приключа това безкрайно спускане? А тепърва ни чакаха Банско, Храна, Рожден ден, Сън, и едно изкачване и спускане , от Вихрен..

Април 2007, Пирин

piled higher and deeper

Пак са направили комикс по случки от живота ми напоследък, този сайт ме плаши..