за Пирин

Юли, Пирин

Пет часа е и се будя от шума на звънци. Навън нощта тъкмо си тръгва и зад хълмовете на изток идва лятната жега. Още е рано, имаме няколко часа, в които да се промъкнем между сутрешния хлад и пека, да слезем от планината и да се върнем. Селото се събужда и бабите изкарват козите си пред къщите, където минава козаря, събира ги и ги повежда на паша. Лежа на пода на стаичката на тавана на къщата на баба Петра, а краката ми опират в прашна бебешка люлка, използвана сега за склад за стари черги и одеала, тъкани когато в люлката е имало дете. Другите спят, чакат прозвъняването на телефона в 6:05, а после трябва да станем и да сме на селския площад точно в и половина, за да хванем рейса за Мордор. Църквата , която снощи не можех да видя в тъмното , сега се белее на хълма от другата страна на селото и се е надвесила над малкото площадче, където предишната вечер се озовахме след 4 дена ходене из пиринските езера, върхове, скали, гори и премки.

Времето наоколо сякаш е спряло, сякаш съм в дома на някоя моя отдавна починала прапрабаба от далечни села по планините около Струма, от онези , за които само съм чувал от историите на майка ми и баба ми. Пет дена през Пирин, и много години назад в спомените на някой живял много преди мен, гоблените на стените до леглата, черно-белите снимки на близки и далечни роднини, масата със шкафчета, столовете, стария телевизор с покривка в дъното на стаята, чугунената печка с кривия улук, шарените черги, дори скърцането на пода под краката ми..бил съм тук и преди. И колко случайни промени в маршрутите и загубвания по картата ме доведоха тук.. хубаво е , че стигнах. Благодаря ти, че ни загуби и доведе дотук.

Пет и двайсет, отдолу чувам гласа на баба Петра , не разбирам какво казва точно, чувам я само да казва името на Ваня, сигурно ни напомня, че е време да тръгваме. Никой за никъде не бърза, час по-късно ядем бисквити и си събираме бавно багажа, а в далечината се чува пристигането и заминаването на Чавдар-а. Май ще останем още малко в Пирин..

...

Не знам колко часът е, от няколко дена нямам часовник, знам само, че слънцето осветява поляните, на които спим няколко часа след като изгрее, след което имаме още цял ден, за да стигнем до следващото езеро. Нощният студ на двата километра надморска височина си е тръгнал , но извън чувала все още не е лято, дългите сенки на Зъба и Куклите закриват езерото и лагера ни. Ще почакам още малко, докато топлината прехвърли скалите на изток и ни затопли, като планински чай с мед след дълъг зимен ден в планината, в хижата си, а навън отново вали сняг.

...

Втори ден и вървим вече над десет часа, почти сме там, където и да е това място, което искам де стигнем. Овчарите на Черна Вода ни изпратиха до началото на пътеката към Синаница, бяло-червената маркировка ни поведе по пътека промъкваща се през гъста и дива гора, от онези , които сигурно все още има в руската и канадска пустош на север. Само че ние сме в Пирина , и се движим по път, по който пътници не са минавали от поне година. Минаваме покрай вековни бели мури, смърчове и борове, заобикаляме разцепени от светкавици дънери на огромни дървета, пресичаме диви поляни с гледки към далечни върхове, и изобщо не знаем на кой от четирите рида, които трябва да пресечем се намираме. От време на време поглеждаме картата , но какво значение има тънката червена линийка отпечатана върху хартията, важното е да видим следващата маркировка на дънера на някое дърво в далечината и да се доберем до него. И ето, няколко часа по-късно сме в долината на неизвестна река, а някъде над нас, убедени сме, е заветната цел – циркуса на Синаница. Пътека за този циркус обаче няма, няма и маркировка, поемаме право нагоре, през гората, клековете и морените, а слънцето бавно се спуска зад нас. Сякаш нарочно сме изчислили времето си така , че когато стигнем на малката полянка край езерото ни и сме събрали достатъчно дърва , за да запалим огън, точно тогава да започне залеза. И циркуса , по който сме се качили да гледа точно на запад, и слънцето да се спуска зад планините от другата страна на Струма, и над Македония.. Къде сме, си мисля, не гледах ли същия този залез пред два месеца, когато някъде по това време се катерихме към Мусала със ските на раницата, гонейки последните дни на зимата? Или пък беше някой от залезите на бреговете на северните реки и морета в Германия и Швеция... Не знам, но ми харесва, добре че се загубихме и стигнахме дотук..

...

Склоновете на запад са огряни от последните лъчи на слънцето , а сивият гранит гори в червено. Вървим вече десети час, а още не сме стигнали до Кукленско езеро. Хижаря на Каменица ни посрещна с истории за сняг до табелата над главния вход на хижата, жена с кучета, която се появявала там зимно време и въпроси за другите хижи , през които сме минали по пътя. Все се чудя дали хижарите ще останат разочаровани като им кажем, че няма да спим при тях, а ще продължим нагоре и ще останем навън на чували и палатки. Малко по-късно сме презаредили запаса от вафли и вървим след хижаря на Каменица, който с едно хипнотизиращо темпо изкачва баира към Солището през смърчовата гора. Води ни по пряк път към Кукленското езеро, вместо да ходим по долината на реката и после стръмно да се изкачим нагоре, ще минем по склоновете на циркуса над хижата. Десет часа ходене действат успокояващо, особено когато знаеш, че няма никакво значение дали ще стигнеш крайната цел днес или утре, и на всяка крачка минаваш през места, на които спокойно можеш да прекараш година седейки и гледайки смяната на сезоните. После стигаме кошарите на планинския овчар с неговите крави, телета, бикове и кучета, разменяме по няколко думи за това кой откъде е и накъде отива. ‘Ето оттука е за Кукленското езеро, зад ееей този рид, през клековете. В Пирина навсякъде е клек, само тук горе при езерото има поляна на високото и може да спиете там. За 20-30 минути ще стигнете като гледам как вървите, близо е’...
Малко по-късно се промъквам през клековете на стръмна пътека изкачваща се над циркуса на реката, слънцето вече се е скрило зад хоризонта, а в сумрака белите морени, по които ходя започват да се сливат със силуетите на изморените ми сандали. Транса е пълен , а тежката раница сякаш се е сляла с гърба ми и вместо да ми тежи, само ме приближава по-близо до центъра на тежестта на планината. Подскачам от камък на камък и се чудя кога ли ще се спъна най-накрая, склона е все по-стръмен, а зад поредното билце излизат още препятствия за преминаване преди езерото. Някаква странна сила ме движи нагоре, нещо като инстинкт за оцеляване може би, искам да стигна някъде и да спра, да оцелея и днес, после да си легна в чувала и да гледам как Млечния път се върти над нас, докато лежим в чувалите и заспим , не от умора, ами от невъзможност да поемем повече планински гледки и чудеса за един ден. Утре има още.

...

Голямото спускане от Суходолски превал покрай вековните бели мури, стадата високопланиниски овце и каменни реки, ни изсипва някъде в покрайнините на Тян Шан в Монголия. Огромен речен циркус, заобиколен от стръмни хребети високи над километър, по средата тече река, която ту се спуска по стръмни водопади ту изчезва в скалите по коритото си, а над всичко това е надвиснала пирамидата на връх Вихрен. Такива места ме карат да се чувствам малък и незначителен, и някак си доволен от мазохостичното бъхтене по баири, което ме е довело тук. Колко различно изглежда мястото , което толкова пъти съм гледал горе от високото, докато съм пълзял по туристическите маршрути през Кончето, или съм се опитвал да реанимирам след качване на Вихрен. Гигантски улей се спуска в стесняваща се цепка между скалите и се изсипва в основатана долината. Огромни скални блокове и мъртви бели мури се търкалят наоколо, а големите лавини, които са ги довлекли тук чакат отново да е зима и да продължат да рушат. Започвам да си преставям какво ли е да се слезе отгоре до тук със ските , въпреки лавините и мното път до най-близката хижа, трябва някой ден да се пробва. Трябва да се пробва и сиренето на овчарите в дъното на тази долина, няма по-хубаво сирене от това прясно нещо, което те ни почерпиха, докато си говорехме за Пирина , за туристи, фотографи и крави.

А сега лека нощ, мислите и възприятията имат нужда от поне една нощ сън, за да се превърнат в спомен, достоен за запомняне и разказване. До други пъти, Пирине.