В..етре

това не е текст, това е склад за думи и усещания, за които нямаше място повече на вътрешния хард, не четете, ако не ви интересува съдържанието му. Четете Керуак, той най-добре е обяснил нуждата от споделянето на безкрайните неща в света със всички..

.....................................................................................

‘Ветре, мори нянино, я вей ми , вей ми, далек ми гласа да носиш, ветре’ се носи гласът ми над сухите пирински върхове, а в очите на замръзналите езера наоколо текат сълзите на тръгващото си лято. Ветре, ветре вземи ме със себе си, изпий ме до дъно, събори ме от тези скали и ме понеси над всичко, удари ме там където най-много боли, дълбоко вътре, в мястото, където само тъмни лавини и планински самодиви могат да достигнат, нека поплача заедно с твоите сестри темните облаци, засипващи ни с милиони капки, изтръгнати от последните лъчи на слънцето от недрата на планината, преди всичко да замръзне в хватката на зимния студ. Довей при мен всичките темни мугли, които някога са падали на това място и са губили гласовете на отдавна загубени песни пети от забравени върхове, затвори ме в тях и запълни всяка празнина в мътното ми съзнание със спомените на всички , които някога някъде са те сънували,плакали. жалили и чакали да дойдат за теб. Отнеси ме Ветре, надолу по тези склонове, като снежинка, разбий ме по тези скали, смачкай ме като малко борче отнесено от лавините ти, нека усетя цялата ти сила, нека се почувствам малък и безпомощен пред стихиите ти. Чуваш ли ме Ветре , спомняш ли си всичките пъти, когато сме говорили, когато съм ти викал и ти не си ме чувал, когато си ме търсил, а аз съм бил някъде далеч-далеч от дома ти в планините, потънал в паяжините на равнините.
Помниш ли как се гледахме с далечните била, когато си тръгвах за пореден път, и всеки път частица от мен оставаще някъде там горе, дълбоко скрита под сенките на идващата есен, как чакаше да дойде зимата , за да можем отново да се срещнем и подирим мястото си заедно някъде там горе? Помниш ли как издухваше и последния спомен от тъга и неразбиране от очите ми всеки път, когато беше зима и светът беше безкрайно бял и нищо друго нямаше значение освен единия безкраен момент, в който летяхме по снежните склонове, които беше изрисувал за мен? Спомни си Ветре, спомни си колко пъти си ме замръзвал и загубвал, свивал на мъничка точица топлина, искаща да изчезне, а после още колко пъти съм се връщал при теб , за да се сблъскаме и борим отново. Помниш ли колко пъти съм те сънувал и чакал да ме намериш на места толкова далече от всичко близко и обичано, как си тръгвах отново и отново, забравях те..А после идваше лятото и топлите ти ръце взимаха душите на завърналите се при теб пътници и ни понасяха на едно безкрайно лутане из тайните на планината ти, хиляди деца търсещи дома и себе си, преди отново да заминат.А помниш ли Ветре красивите гласове на планиниските самодиви, прелитащи от склон на склон, от огън на огън, от хижа на хижа, топлещи и в най-мрачния северен ден на другия край на света, ах Ветре, как можеш да понесеш цялата любов и тъга пропита в тези песни и гласове и да живееш вечно с тях? Къде задържаш всичките безкрайни Тибетски пейзажи, извиращи от всяка частица живот донесена при теб от тези дъщери на планината, как заспиваш вечер на светлината на очите им взиращи се в звездното ти небе? Как забравяш всичките сънувани от тях сънища под покрива на планината ти, шума от стъпките им по пътеките ти, докато идват и си отиват. А какво правиш Ветре, после когато всички си тръгнат и те оставят сам сред ехото на гласовете им, животите и мечтите им? Как продължаваш самичък до следващият път когато отново ги срещаш и отново чуваш гласовете им и докосваш сънищата им? Не си ли сам с твоята орисница Зимата, там горе по далечните циркуси, където се криете и се гоните с малкото дръзнали да нарушат спокойствието ви, не си ли? Къде скриваш тъгата ветре, как запълваш празнините оставени от идването им? Покажи ми Ветре, покажи ми как да обичам всички и всичко без да ми се пръсне от мъка сърцето всеки път когато оставам сам. Оставам човече, оставам, този път не мога да си тръгна.
Далек ми гласа да носиш, ветре, там някъде при нея, но нека не ме чуе, нека само за малко да усети някъде на границата на съзнанието си песента, малко преди да изчезне в дълбините на спомените й. Мини тихичко покрай нея, разроши косата й, целуни я нежно и отлети отново, но не спирай, моля те, нека си мисли,че нищо не се е случило, че просто е сънувала, летен сън под звездното небе на меките поляни край езера планински.

А очите на замръзналите езера ме гледат през стелещите се по склона лепкави мъгли и ме викат към себе си, казват ми да оставя песента си , да я пусна да се носи заедно с техния брат Вятъра, през сивите облаци и дъжд, мрака и заспиващите есенни гори, и да им разкажа отново за теб, та да могат да заспят до пролетта и сънуват топлите ти усмивки и смехове, докато над слоевете лед вилнеят снеговете..///
за В.