pieces of the puzzle:talking shit (about a pretty sunset): Швеция
Cold, the cold touch of metal on my gloveless hand. I reach out and I grab the перипета на стълбището водещо към долната палуба. Корабът се поклаща леко в ритъма на танцуващото море, а хоризонта е зимно-студен с цветовете на залчващото северно слънце. Движим се на юг обратnо към пристанището в Тярно след още един ден прекаран в прегръдките на мартенското северно море. Студеният метал се прокрадвa между пръстите ми и ми напомня колко по-студена е водата от другата страна на парапета. Граници, малката черупка на кораба ни, и големия океан, извивките на крайбрежието, където той среща сушата, хоризонта – граница между горе и долу, между деня и нощта, по залез. Колко бавно се стъмва тук на север, сякаш земята се опитва да компенсира за дългите дни прекарани в зимен мрак и студ и с първите лъчи на пролетното слънце се събужда и иска още и още от топлите му лъчи, докатo накрая някъде в средата на лятото, нощта напълно изчезва, слънцето се докосва до хоризонта, потапя се за малко във водите на запад от пристанището в Тярно, и изплува отново...
А някъде под нас са кораловите рифове, колко нелогично е в тези студени води да има картини, които би трябвало да са нялъде на юг, в тропиците, в топлото синьо море на Екватора... Бавно, но сигурно въжето с прикачената към него подводна камера се спуска към рифовете, след около час тя ще се включи, следвайки програма зададена и през кабелите на древен лаптоп, и ще отвори очите ми за този подводен свят. Преди това шведските подводни роботи, управлявани от мостика от опитните ръце на капитана, трябва да си свършат добре работата и да преборят теченията и тинята, да намерят подходящото място за моя подводен пратеник и го закотвят там. Е, май успяхме, след няколко часа борба с въжета, лостове за управление, камери, течения, навигационни уреди, несръчни роботски ръце и неорентирани команди, всичко беше наред. След няколко дена ще сме пак на същото място, и ще търсим камерата, за да я приберем на кораба и видим това, което тя е запечатала на дигиталните си ленти... а можеше да е толкова просто, тропическа жега , малко корабче закотвя в синята лагуна, група водолази със големи жълти бутилки на гърбовете скачат през палубата със задно кълбо, под водата, 30 метра свободен полет към дъното, после идва и камерата... на Север всичко е по-сложно и трудно осъществимо, затова и хората са такива, изпитани и доказали се, твърди като гранитените блокове довлечени на хиляди километри от родните планини от някогашните ледници, които са покривали всичко тук само допреди няколко хиляди години... Всички сме изморени, старият ирландки моряк до болка познал сладката умора след още един дълъг ден в морето е на палубата, говори си с двамата шведи управляващи кораба за местните особеностина голямото синьо, другите двама – англичанин и грък, специалисти по тези коралови рифове също са доволни и изморени, седят и гледат в захлас картините на западния хоризонт по залез... аз, аз съм доволен, замръзнал, щастлив, в плен на стихиите, особено на една, далечна и трудно разбираема, и толкова близка, че чак боли. Опитвам се да не мисля за нея, но сякаш целия Север се е подредил така, че невидимите нишки на мисълта ми да се връщат при нея отново и отново, да изминават мислено хилядата километра на юг, които ни разделят и да я търсят.. а сякаш онзи тъмен априлски дъжд беше не беше преди няколко дни, толкова далечен ми се струва сега.. сивото небе и сивия дъжд, сипещ се от него, сивите хора, гледащи намусено навън, седейки в столовата и чакайки нещо да не се случи и днес, аз бързам да прибера всичко в колата и да замина обратно към Швеция, а тя, тя преминава като сянка, аз я догонвам в дъжда и и давам лист с неясно обяснение затова как всичко е толкова хубаво, че чак ми се плаче.. Къде си , а? Дали още те вали онзи дъжд, дали поне за малко повярва на думите ми, на необяснимата ми и неразбираема и за мен самия убеденост, че съм прав, че ти си по-голяма и от този огромен атомен залез, който се случва пред невярващите ми очи.. Накъде ли ще ме отнесе вятъра духащ цял ден в невидимите платна на металния ни кораб, дали ще понесе поне малко от тези истински дни на юг към мъгливото ми съществуване в сърцето на ‘свободна ‘ Германия? Колко пътища трябва да извърви човек, докато стигне до себе си.. Искам да бъде този човек на този кораб , удавен в този момент и в този залез и после, когато се върна при теб, макар и да знам че изобщо не ме чакаш. Дори и музиката в слушалките ми някак си е усетила мястото и е пуснала случайно музика, сякаш направена за това място и този момент, turquoise hexagon sun, boards of Canada.. бавните ноти на мелодията се сливат с всичко случващо се наоколо и завинаги остават част от мен тук и сега. Ръката ми, студения допир на металния парапет, ръка без ръкавица...
Talking shit about a pretty sunset, blanketing opinions that I’ll probably regret soon
My mind changes so much I can’t even trust myself.. the song randomly started on my ipod and the magical cords on the 7th minute of it neatly fitted into the folds of my memories about this place and time, forever to be there when I come back to that moment.
А някъде под нас са кораловите рифове, колко нелогично е в тези студени води да има картини, които би трябвало да са нялъде на юг, в тропиците, в топлото синьо море на Екватора... Бавно, но сигурно въжето с прикачената към него подводна камера се спуска към рифовете, след около час тя ще се включи, следвайки програма зададена и през кабелите на древен лаптоп, и ще отвори очите ми за този подводен свят. Преди това шведските подводни роботи, управлявани от мостика от опитните ръце на капитана, трябва да си свършат добре работата и да преборят теченията и тинята, да намерят подходящото място за моя подводен пратеник и го закотвят там. Е, май успяхме, след няколко часа борба с въжета, лостове за управление, камери, течения, навигационни уреди, несръчни роботски ръце и неорентирани команди, всичко беше наред. След няколко дена ще сме пак на същото място, и ще търсим камерата, за да я приберем на кораба и видим това, което тя е запечатала на дигиталните си ленти... а можеше да е толкова просто, тропическа жега , малко корабче закотвя в синята лагуна, група водолази със големи жълти бутилки на гърбовете скачат през палубата със задно кълбо, под водата, 30 метра свободен полет към дъното, после идва и камерата... на Север всичко е по-сложно и трудно осъществимо, затова и хората са такива, изпитани и доказали се, твърди като гранитените блокове довлечени на хиляди километри от родните планини от някогашните ледници, които са покривали всичко тук само допреди няколко хиляди години... Всички сме изморени, старият ирландки моряк до болка познал сладката умора след още един дълъг ден в морето е на палубата, говори си с двамата шведи управляващи кораба за местните особеностина голямото синьо, другите двама – англичанин и грък, специалисти по тези коралови рифове също са доволни и изморени, седят и гледат в захлас картините на западния хоризонт по залез... аз, аз съм доволен, замръзнал, щастлив, в плен на стихиите, особено на една, далечна и трудно разбираема, и толкова близка, че чак боли. Опитвам се да не мисля за нея, но сякаш целия Север се е подредил така, че невидимите нишки на мисълта ми да се връщат при нея отново и отново, да изминават мислено хилядата километра на юг, които ни разделят и да я търсят.. а сякаш онзи тъмен априлски дъжд беше не беше преди няколко дни, толкова далечен ми се струва сега.. сивото небе и сивия дъжд, сипещ се от него, сивите хора, гледащи намусено навън, седейки в столовата и чакайки нещо да не се случи и днес, аз бързам да прибера всичко в колата и да замина обратно към Швеция, а тя, тя преминава като сянка, аз я догонвам в дъжда и и давам лист с неясно обяснение затова как всичко е толкова хубаво, че чак ми се плаче.. Къде си , а? Дали още те вали онзи дъжд, дали поне за малко повярва на думите ми, на необяснимата ми и неразбираема и за мен самия убеденост, че съм прав, че ти си по-голяма и от този огромен атомен залез, който се случва пред невярващите ми очи.. Накъде ли ще ме отнесе вятъра духащ цял ден в невидимите платна на металния ни кораб, дали ще понесе поне малко от тези истински дни на юг към мъгливото ми съществуване в сърцето на ‘свободна ‘ Германия? Колко пътища трябва да извърви човек, докато стигне до себе си.. Искам да бъде този човек на този кораб , удавен в този момент и в този залез и после, когато се върна при теб, макар и да знам че изобщо не ме чакаш. Дори и музиката в слушалките ми някак си е усетила мястото и е пуснала случайно музика, сякаш направена за това място и този момент, turquoise hexagon sun, boards of Canada.. бавните ноти на мелодията се сливат с всичко случващо се наоколо и завинаги остават част от мен тук и сега. Ръката ми, студения допир на металния парапет, ръка без ръкавица...
Talking shit about a pretty sunset, blanketing opinions that I’ll probably regret soon
My mind changes so much I can’t even trust myself.. the song randomly started on my ipod and the magical cords on the 7th minute of it neatly fitted into the folds of my memories about this place and time, forever to be there when I come back to that moment.
posted by mitkob42 at 15:52
0 Comments:
Post a Comment
<< Home