Безбог и омагьосаната гора

Бяла тишина. На забавен кадър пред очите ми прелитат редици от снежни смърчове, подредени в магичен ред по стръмните склонове на гората на Безбог.
Няма ме, аз съм просто още един елемент от тази омагьосана зимна картина, ските ми ме носят без никакво усилие през леката пудра, а единствените следи са от прибягалия по затрупаното от метри сняг дере заек. В един безкраен момент от полета надолу виждам стъпки на сърни, водят ме като насън надолу през подредените смърчове до две замръзнали ‘гнезда’ в снега, в които животните са прекарали нощта. От гнездата като слънцеви лъчи във всички посоки тръгват стъпки, губещи се някъде в дивото. Спирам и осъзнавам, че съм на място, където съм допуснат замалко, доведен от ските си и просто преминавам на път обратно към човешката глъч долу. Поглеждам нагоре, между редките корони на смърчовете бялото небе ръси нова порция едри снежинки, които след часове ще заличат следите от моето присъствие тук. Отново ще настъпи безкрая и омагъосаната гора ще потъне в зимния си ритъм , до следващия път, когато някой пленен от бялата тишина скиор или бордист, по силата на горските обстоятелства се озове на това незъзможно място Поемам дълбоко дъх, и отново политам надолу следвайки лабиринта от снежни дървета, скокове в пудрата и заешки стъпки.