Есенна буря, Силистар, Морето изпраща Лятото

Поемам дълбок дъх , до запълване на дробовете, а вълната идва към мен като планина, огромна и шумна, върха й се пени с цветовете на септемврийска буря, бяло, солено и със звука на разбиващия се зад мен прибой. Няма време, трябва да мина отдолу под гребена преди да ме отнесе и запрати преждевременно на сушата. Потапям глава и се гмуркам, под водата съм, с широко отворени очи, виждам как планината от вода преминава отгоре, пред мен е задния склон на вълната, времето спира, шумът също изчезва, частица от безкрая докато през мен преминава стихията, границата помежду, в която всичко се подрежда и е на мястото си, а пред очите ми прибягват спомени за думи изречени от нечий глас, лице на любимо момиче, усмивки и сълзи, като в сън, безкрая.... силно дърпане на осигуровката – спиралната пъпна връв, свързваща ме с бодиборда и повърхността, Вълната не чака , продължава пътя си към скалите на Силистар, издърпва и моя мъничък борд, а аз съм някъде надолу по тънката нишка. Изплувам отгоре, реакциите са автоматични, поемам дълбоко въздух още преди да съм отворил очи, знам че идва следващата Вълна, под която трябва да се гмурна още преди да съм успял да прогледна след полета под водата. Сблъсък и потапяне под следващата планина, отново миг безкрай с вкус на черноморска сол и тишината на бурята, както се чува само когато си там долу под вълната... и така още няколко пъти, докато премина през прибоя или се озова отново на Силистарския пясък и отново трябва да взема асансьора между скалите до границата между сушата и морето...

Изплувам изпод Вълната и виждам прозорче в повърхността на морето – достатъчно дълга пауза на бурята, за да преплувам бързичко през прибоя. Ето, тук съм , в спокойствието на водата отвъд бялата линия на разбиващите се вълни, една люшкаща се повърхност, пералня от морска пяна, блъскащи се вълни и водни ями, а отгоре вали ситен морски дъжд. Така е прекрасно и красиво, чак не помня защо точно беше това цялото блъскане с бурята, дали е заради се пусна по перфектната вълна, или просто, за да съм точно на това място и да се наслаждавам на красивата буря и Силистарския залив, заклещен на границата между лятото и есента? Колко е странно как откривам най-голямото спокойствие и баланс точно в средата на бурята.

Вали, ситен есенен дъжд издухван на хоризонтални талази по повърхността на водата, сипе се върху бялата морска повърхност, а морската вода е толкова топла, прегърнала ме е и ме топли и пази от бурята. Плажът е от другата страна на линията на прибоя, беснеещите вълни се разбиват върху пясъка му, а от двете му страни е Странджанската гора, оцветена в първите есенни багри, старите дъбове с облекчение предават товара на листата си под напора на вятъра и с въздишка изпращат още едно лято. Черен щъркел прелита ниско над вълните, загубен в бурята по пътя на юг към Африка търси ятото си, намира само децата на бурята играещи си по линиите на сезоните, завърта се в спирала над главата ми и изчезва някъде в мъглата и дъжда на юг.

Къде съм? Трудно е да намеря мястото си в постоянно движеща се повърхност, ето някъде по брега се вижда дървената къщичка на плажа, вдясно са големите скали, в които 3 метрови вълни се врязват с грохот, стой на разстояние от тях, моля. Търся онова специално място, където вълните са достатъчно силни и високи, за да мога да ги хвана с борда и да се спусна по тях преди да се разбият в плиткия плаж. Колко трудно е да намериш фиксирано място в постоянно движеща се повърхност, всичко е много флуидно и променливо. Късите плавници шляпат по водата, аз съм легнал върху борда и гледам откъде ще дойде следващата вълна.

Поредната вълна ме повдига нагоре и някъде в другия край на заливчето, през пръските на дъжда и топлата морска вода виждам приятелите със сърфовете и бордовете, преборили прибоя след поредното пускане към плажа. Здравейте, толкова се радвам , че сме тук и сега и че знаете защо си заслужава да сме на това място.

А ето я Вълната, виждам я от върха на предишната, перфектната форма, скорост и размер, “давай, ти си , давай давай” вика ми някой, сега е момента да полетя по водната повърхност, лягам върху борда, започвам да греба със всичка сила с ръце и да блъскам с плавниците, вълната ме настига , трябва ми още малко, още мъничко, за да се кача на гребена й и да се пусна по подвижната повърхност, надолу. В следващия момент съм на 2 метра над останалата част от залива, увиснал за части от секундата над цялата тази безумна ситуация, балансиращ върху бясно движещата се енергия на вълната. Следва лек тласък напред, лявата ръка захваща страничния ръб на борда, дясната е отпред, спускам се по вълната, а тя се разбива зад мен, номера е да се плъзнеш пред разбиващия се гребен в правилната посока. Няколкото мига, които толкова пъти сънувам, опияняващата скорост и спускането по вълната, до брега и прибоя, а после.. после обратно навътре, към Границата и подводните сънища.

М.
PS морските хора говорят за Вълната, никога не използват множествено число на думата - вълни - 'Излезе Вълна' , 'Идва вълната' , сякаш след години борба с вълните са осъзнали, че цялото море е едно цяло и няма смисъл да го делят на отделни частички и множества..