чай за свободни хора
Сиво. Сиво небе, сив път и сив дъжд падащ по него, сив вятър, клатещ сивите корони на дърветата надвесили се над сивите тротоари. Зима, в сърцето на Германия, а аз вървя през сивото и си мисля за едни други цветове и места...
Всичко започва с една чаша чай, туристически, с мед, топъл и с мирис на планината, с вкус напомнящ за онази първа чаша планински чай , която изпих когато бях малък, навън беше студено и тъмно, а ние бяхме в хижата някъде по пътя за нагоре.
Чай за свободни хора пише на кутията на този чай, а има ли значение къде го пиеш, за да бъдеш свободен , питам се..
Рано сутринта, сив път, минаващ през сива кал, тук-там покрита със бял сняг, сиви коли минават по сивата улица, а по нея върви човек, нарамил ски, с голямата раница на гърба. Спирка на градски транспорт, а някъде на юг голямото сиво на ранната утрин в София се разчупва от цветовете на изгравящата Витоша, снеговете по високите й части са ярко червени и сякаш запалени. Малко по-късно спира кола, голяма и бяла, покрита с лепенки на известни и неизвестни ски, сноуборд и скейтърски компании, а отгоре багажник със ски, странно напомнящи по размерите си на водни такива. Сашко Башко и неговото комби, което бързо поглъща още един чифт малко по-тесни ски, голямата раница и замръзналия човек, все още взиращ се в горящата Витоша. Напред през софийската сутрешна зимна замръзналост към панелните блокове , където други хора , гледащи към Витоща чакат голямото бяло комби.
‘ Виждате ли ей този блок? ( поглеждаме към 30тина етажната кула), ‘ Та той е висок 70 метра, това е с няколко метра по-малко от височината, от която скочи онзи човек със ските миналата седмица’. Колата поглъща оше един чифт ски, този път на Вальо/Korlitz, който слезе до колата с асансьора обаче, няма достатъчно сняг за скок до долу.
Бялото комби поема по пътя за нагоре, през Дървеница, Бистрица, Железница и други места заобикалящи Витошата, този път целта обаче е една друга планина, малко по на юг и малко по-нависоко, Рила.
‘ Скачал съм с бънджи от Витиня, изобщо не е толкова страшно колкото други си мислят, просто си стъпваш на ръба и скачаш. Без да искам направих обаче задно салто и въжето малко се оплете в мен’..’ Падането с колело при спускане с голяма скорост изобщо не е толкова опасно, претъркалваш се няколко пъти, изтупваш се , вдигаш колелото и продължаваш надолу’.. ‘ Обаче като карам кола съм много внимателен, ако искам да бързам се качвам на ските или на байка’ – разговори с шофьора по пътя за Сапарева Баня. Софийската сивост отстъпва място на ярко белия сняг и силното слънце сипещо се отгоре, а Рила е вече отпред на хоризонта, голяма и разтилаща се от Струма през циркуса на 7-те езера, Мальовица и Мусала. От центъра на Сапарева Баня поемаме по посоката на залепен на крайпътен знаk табела ‘The Mad Goat Ride 2006’, нагоре по заснежения път виещ се през гората. Не е ясно какво точно следва след края на асфалта, оттам до хижата има : а) 20 минути возене на рактрак в дима на ауспуха му, за някакви си 10-20 лева или б) около 2 часа здраво катерене по неуточнена още пътека, по която Сашко се е качвал за последно май месец. На долния паркинг ни очакват Момчи и негов приятел, които за разлика от нас имат ски със панти и колани, чака ги приятна разходка по заснежените слънчеви пътеки към езерата. След кратка лекция за това как се слагат вериги на кола сме на горния паркинг пред хижа Пионерска и започваме изграждането на базовия лагер преди голямото изкачване. Някак си успяваме да закачим ските, обувките, якетата, каските, щеките и всички други необходими на един скиор пособия на раниците, след което с общи усилия ги вдигаме на гърбовете си и сме готови. Гледката е покъртителна, наистина сме като група шерпи тръгващи от базовия лагер под Еверест, само дето никой не знае пътя за нагоре. Добре че Момчи мина пред нас преди малко, хващайки ееей онази пътека, от която съвсем скоро трябва да има отклонение за към Езерата. Решаваме да поемем натам, вместо да следваме следите на рактрака , изкачващи склона право нагоре ( както направиха групата момичета пред нас, и те отиват за първи път нагоре). Човека все още взиращ се в червените склонове на Витоша преминава на режим ‘изкачване на планини с голяма раница на гръб’ и избързва напред пред останалите. До разклонението така и не стигаме, продължаваме напред, уверени че следваме следите от ските на Момчи. Наоколо е зимна приказка, борове затрупани под дебели преспи януарски сняг, покрит с едри кристали блестящи ярко под лъчите на топлото слънце. Сякаш не е минус много , а е лято и се разхождаме по плажа. Тежката раница и стръмният път нагоре топлят, почти колкото онзи чай, който чака в края на пътя.
Някъде след около час ни става ясно, че нещата не са съвсем наред и май сме поели в грешната посока. Озоваваме се на слънчева и снежна поляна пред сградата на хижа Ловна. Обръкали сме пътя, това не са били следите на Момчи, а на моторна шейна, цепила снега преди седмици... Няма място за отчаяние обаче, все пак сме на Рила, не в Чукотка, ще се намерим. . След справка с картата на Рила и компаса, дискусии дали не е по-добре да се върнем в началото и оттам да се качим по правилната пътека, опит да се обадим по телефона без обхват, презареждане не горивото с вафли и сандвичи, решаваме че все пак е по-добре да продължим по маркировката водеща нагоре към езерата. Отново събираме кервана и в индийска нишка поемаме нагоре, и нагоре , и нагоре, и нагоре. Има нещо много мазохистично в това да изпитваш удоволствие от катеренето на баири, трудно ми е да обясня на непросветените какво му е хубавото, сигурно това че в скрайна сметка се преборваш с гравитацията и стигаш до горе. Не всички от кервана възприемат нещата точно като мен, но пък и аз не мисля, че падането от колело при спускане или при 20 метров скок със ски е нищо работа.. има си хора за всичко.
Човека взиращ се в склоновете на изгряващата Витоша стига до разклон на пътеката , където със сетни сили успява да извика на минаващите нагоре група от трима натоварени със ски и големи раници скиори “ Здра..вей.. те! Това... Ли е .. Пътя за
Езера..та?” . Това е ! Оттук имало някакви си 30-40 минути до горе. Всяка крачка нагоре е метър спускане надолу след няколко дена навръщане, повтарям си на всеки няколко минути , спирайки за да си поема дъх...
Някакви си 30-40 минути по-късно. Аз съм горе, а останалите се загубиха някъде в борбата с гравитацията по пътеката. 20-те килограма товар са стоварени до голямата табела пред хижата, пулсът ми се връща бавно към нормата, а отгоре пече февруарското следобедно слънце. Почти сме подобрили рекорда за най-дълго качване до хижата, казва ми Емо, а аз вече обувам ски обувките и се подготвям за каране преди да е спрял влека. Първото спускане изтрива всякакъв помен от умора, а на второто вече се оглеждам откъде точно се стига до митичните улеи, за които толкова съм чувал. След малко съм пред входа на първия, седя отгоре и си спомням как преди десетина години , когато за първи път бях на езерата, беше средата на лятото, вървяхме по пътеката над същото това място , а долу в дупките имаше сняг, беше безумно стръмно и за миг не ми е минавало тогава през главата че там се карат ски.. гледката от почти отвесното спускане надолу към хижата ускорява пулса ми и адреналина не закъснява. Е няма какво толкова да му мисля, пускам се, внимателно и с много завои, снегът е твърд и на буци, а ските ми вибрират. Няма лошо, адреналиновия удар от първото спускане изтрива всякаква неувереност и след малко съм пред входа на съседния улей, пускам го .. след третото спускане влека спира, а аз почвам да съжалявам, че не се записах за състезанието на другия ден. Сашко и Вальо са също горе вече, Вальо дори е успял да направи едно две спускания, явно и той не може да чака до утре, за да кара..
Стъмва се , а хижата е още полупразна. От София са тръгнали големи групи от хора, излезли от работа и поели директно към Рила. Нощните кервани от скиори , катерещи към езерата в светлините на челници и фенери започват пътя си нагоре, а звездите отгоре са много и сякаш изсмукват топлината от деня. Картини на тибетски поклонници поели по пътя към високопланински манастир прелитат пред очите ми, а някъде в далечината се вижда Витоша. Самоков и други по-малки селца са се сгушили в подстъпите към Рила, а пътищата са тъмни нишки, по които от време на време пробягват светлините от фаровете на кола. Един по един от мрака излизат силуетите на хора с големи раници на гърбовете, фоайето на хижата се запълва с багажи, ски , бордове и премръзнали и доволни хора. Голямото изкачване нагоре към хижата ни е принудило да оставим всичко ненужно и излишно долу в тъмната градска действителност, тук е само най-необходимото и най-важното. Горе сме, далеч от ежедневните глупости и проблеми, и сме тук заради снега, заради планината , заради приятелите и хубавите неща, които се случват на такива надморски височини, а утре ще е един прекрасен ден... направете ми още една чаша чай, моля.
Всичко започва с една чаша чай, туристически, с мед, топъл и с мирис на планината, с вкус напомнящ за онази първа чаша планински чай , която изпих когато бях малък, навън беше студено и тъмно, а ние бяхме в хижата някъде по пътя за нагоре.
Чай за свободни хора пише на кутията на този чай, а има ли значение къде го пиеш, за да бъдеш свободен , питам се..
Рано сутринта, сив път, минаващ през сива кал, тук-там покрита със бял сняг, сиви коли минават по сивата улица, а по нея върви човек, нарамил ски, с голямата раница на гърба. Спирка на градски транспорт, а някъде на юг голямото сиво на ранната утрин в София се разчупва от цветовете на изгравящата Витоша, снеговете по високите й части са ярко червени и сякаш запалени. Малко по-късно спира кола, голяма и бяла, покрита с лепенки на известни и неизвестни ски, сноуборд и скейтърски компании, а отгоре багажник със ски, странно напомнящи по размерите си на водни такива. Сашко Башко и неговото комби, което бързо поглъща още един чифт малко по-тесни ски, голямата раница и замръзналия човек, все още взиращ се в горящата Витоша. Напред през софийската сутрешна зимна замръзналост към панелните блокове , където други хора , гледащи към Витоща чакат голямото бяло комби.
‘ Виждате ли ей този блок? ( поглеждаме към 30тина етажната кула), ‘ Та той е висок 70 метра, това е с няколко метра по-малко от височината, от която скочи онзи човек със ските миналата седмица’. Колата поглъща оше един чифт ски, този път на Вальо/Korlitz, който слезе до колата с асансьора обаче, няма достатъчно сняг за скок до долу.
Бялото комби поема по пътя за нагоре, през Дървеница, Бистрица, Железница и други места заобикалящи Витошата, този път целта обаче е една друга планина, малко по на юг и малко по-нависоко, Рила.
‘ Скачал съм с бънджи от Витиня, изобщо не е толкова страшно колкото други си мислят, просто си стъпваш на ръба и скачаш. Без да искам направих обаче задно салто и въжето малко се оплете в мен’..’ Падането с колело при спускане с голяма скорост изобщо не е толкова опасно, претъркалваш се няколко пъти, изтупваш се , вдигаш колелото и продължаваш надолу’.. ‘ Обаче като карам кола съм много внимателен, ако искам да бързам се качвам на ските или на байка’ – разговори с шофьора по пътя за Сапарева Баня. Софийската сивост отстъпва място на ярко белия сняг и силното слънце сипещо се отгоре, а Рила е вече отпред на хоризонта, голяма и разтилаща се от Струма през циркуса на 7-те езера, Мальовица и Мусала. От центъра на Сапарева Баня поемаме по посоката на залепен на крайпътен знаk табела ‘The Mad Goat Ride 2006’, нагоре по заснежения път виещ се през гората. Не е ясно какво точно следва след края на асфалта, оттам до хижата има : а) 20 минути возене на рактрак в дима на ауспуха му, за някакви си 10-20 лева или б) около 2 часа здраво катерене по неуточнена още пътека, по която Сашко се е качвал за последно май месец. На долния паркинг ни очакват Момчи и негов приятел, които за разлика от нас имат ски със панти и колани, чака ги приятна разходка по заснежените слънчеви пътеки към езерата. След кратка лекция за това как се слагат вериги на кола сме на горния паркинг пред хижа Пионерска и започваме изграждането на базовия лагер преди голямото изкачване. Някак си успяваме да закачим ските, обувките, якетата, каските, щеките и всички други необходими на един скиор пособия на раниците, след което с общи усилия ги вдигаме на гърбовете си и сме готови. Гледката е покъртителна, наистина сме като група шерпи тръгващи от базовия лагер под Еверест, само дето никой не знае пътя за нагоре. Добре че Момчи мина пред нас преди малко, хващайки ееей онази пътека, от която съвсем скоро трябва да има отклонение за към Езерата. Решаваме да поемем натам, вместо да следваме следите на рактрака , изкачващи склона право нагоре ( както направиха групата момичета пред нас, и те отиват за първи път нагоре). Човека все още взиращ се в червените склонове на Витоша преминава на режим ‘изкачване на планини с голяма раница на гръб’ и избързва напред пред останалите. До разклонението така и не стигаме, продължаваме напред, уверени че следваме следите от ските на Момчи. Наоколо е зимна приказка, борове затрупани под дебели преспи януарски сняг, покрит с едри кристали блестящи ярко под лъчите на топлото слънце. Сякаш не е минус много , а е лято и се разхождаме по плажа. Тежката раница и стръмният път нагоре топлят, почти колкото онзи чай, който чака в края на пътя.
Някъде след около час ни става ясно, че нещата не са съвсем наред и май сме поели в грешната посока. Озоваваме се на слънчева и снежна поляна пред сградата на хижа Ловна. Обръкали сме пътя, това не са били следите на Момчи, а на моторна шейна, цепила снега преди седмици... Няма място за отчаяние обаче, все пак сме на Рила, не в Чукотка, ще се намерим. . След справка с картата на Рила и компаса, дискусии дали не е по-добре да се върнем в началото и оттам да се качим по правилната пътека, опит да се обадим по телефона без обхват, презареждане не горивото с вафли и сандвичи, решаваме че все пак е по-добре да продължим по маркировката водеща нагоре към езерата. Отново събираме кервана и в индийска нишка поемаме нагоре, и нагоре , и нагоре, и нагоре. Има нещо много мазохистично в това да изпитваш удоволствие от катеренето на баири, трудно ми е да обясня на непросветените какво му е хубавото, сигурно това че в скрайна сметка се преборваш с гравитацията и стигаш до горе. Не всички от кервана възприемат нещата точно като мен, но пък и аз не мисля, че падането от колело при спускане или при 20 метров скок със ски е нищо работа.. има си хора за всичко.
Човека взиращ се в склоновете на изгряващата Витоша стига до разклон на пътеката , където със сетни сили успява да извика на минаващите нагоре група от трима натоварени със ски и големи раници скиори “ Здра..вей.. те! Това... Ли е .. Пътя за
Езера..та?” . Това е ! Оттук имало някакви си 30-40 минути до горе. Всяка крачка нагоре е метър спускане надолу след няколко дена навръщане, повтарям си на всеки няколко минути , спирайки за да си поема дъх...
Някакви си 30-40 минути по-късно. Аз съм горе, а останалите се загубиха някъде в борбата с гравитацията по пътеката. 20-те килограма товар са стоварени до голямата табела пред хижата, пулсът ми се връща бавно към нормата, а отгоре пече февруарското следобедно слънце. Почти сме подобрили рекорда за най-дълго качване до хижата, казва ми Емо, а аз вече обувам ски обувките и се подготвям за каране преди да е спрял влека. Първото спускане изтрива всякакъв помен от умора, а на второто вече се оглеждам откъде точно се стига до митичните улеи, за които толкова съм чувал. След малко съм пред входа на първия, седя отгоре и си спомням как преди десетина години , когато за първи път бях на езерата, беше средата на лятото, вървяхме по пътеката над същото това място , а долу в дупките имаше сняг, беше безумно стръмно и за миг не ми е минавало тогава през главата че там се карат ски.. гледката от почти отвесното спускане надолу към хижата ускорява пулса ми и адреналина не закъснява. Е няма какво толкова да му мисля, пускам се, внимателно и с много завои, снегът е твърд и на буци, а ските ми вибрират. Няма лошо, адреналиновия удар от първото спускане изтрива всякаква неувереност и след малко съм пред входа на съседния улей, пускам го .. след третото спускане влека спира, а аз почвам да съжалявам, че не се записах за състезанието на другия ден. Сашко и Вальо са също горе вече, Вальо дори е успял да направи едно две спускания, явно и той не може да чака до утре, за да кара..
Стъмва се , а хижата е още полупразна. От София са тръгнали големи групи от хора, излезли от работа и поели директно към Рила. Нощните кервани от скиори , катерещи към езерата в светлините на челници и фенери започват пътя си нагоре, а звездите отгоре са много и сякаш изсмукват топлината от деня. Картини на тибетски поклонници поели по пътя към високопланински манастир прелитат пред очите ми, а някъде в далечината се вижда Витоша. Самоков и други по-малки селца са се сгушили в подстъпите към Рила, а пътищата са тъмни нишки, по които от време на време пробягват светлините от фаровете на кола. Един по един от мрака излизат силуетите на хора с големи раници на гърбовете, фоайето на хижата се запълва с багажи, ски , бордове и премръзнали и доволни хора. Голямото изкачване нагоре към хижата ни е принудило да оставим всичко ненужно и излишно долу в тъмната градска действителност, тук е само най-необходимото и най-важното. Горе сме, далеч от ежедневните глупости и проблеми, и сме тук заради снега, заради планината , заради приятелите и хубавите неща, които се случват на такива надморски височини, а утре ще е един прекрасен ден... направете ми още една чаша чай, моля.
posted by mitkob42 at 15:45
0 Comments:
Post a Comment
<< Home