ТУК

тайните на студеноводните корали

2011-12-13T15:09:00.004+02:00

През 2007 година публикувах статия на страниците на списание "Одисей", в която разказах за студеноводните коралови рифове в СИ Атлантически океан, които пък изследвах по време на магистърската ми програма в университета ми в Германия. Пред очите ми се разкри един малко познат и мистериозен подводен свят, който е познат на хората от едва 20 години, и достъпен за нас морските биолози единствено с помощта на съвременните средства на подводната роботика и дистанционни методи за наблюдение. За около година бях пряк участник в международен изследователски проект, изследващ дълбоководните екосистеми по континенталния склон на крайбрежието на Европа. Подводните изследвания и технологии, до които имах шанса да се докосна и участвам в разработката и подобрението им, сега ми дават възможност да правя едни малко по-различни и технологияни изследвания и по българското крайбрежие..

Статията можете да изтеглиет ето тук:

http://befsa.com/befsa_uploaders/Mitko/Lophelia0001.pdf

Рилски движения

2011-12-08T18:26:00.002+02:00

Събота някъде по залез, долината на Урдина река е скована от зимен лед и останки от октомврийския сняг, вървим през чудните борови гори, застинали в предзимен сън в очакване на норманата и вече закъсняла смяна на сезоните, наоколо нищо не потрепва, тишина каквата можем да чуем и усетим само горе в планината, вървим към незнайно къде намиращия се заслон-колиба в урдиния циркус... изненада, нагоре били тръгнали вече 5-6 души, място за нас няма. Спираме, оглеждаме дивната панорама на дъното на тази дивна долина, секунда размисъл и справка с картата, пътя е ясен, съвсем неочаквано и непредвидено Рила ни насочва към добре познатите и до болка вървяни маршрути към най-близкия планински дом в района - хижа Вазов. Поемаме по стръмна поляна по южния склон на Зелени рид, която постепенно се превръща в затревен улей с наклон 35-40-45 градуса, денивелация около 450 метра. Ходим нагоре ходим, а нощта се спуска зад нас. С нас беше и луната, така ярко огря всичко, че почти догоре ходихме като в бял ден. Час и половина по-късно и половин км по-нагоре, сме на Зелени рид, лежим на тревицата под звездите и се дивим на дивните лунни гледки, а един сърдит югозападен вятър ни брули зловещо, сякаш Рила ни напомня че макара и да няма сняг е вече зима и не може туко-така без план и посока да се мотаем по нейните пътеки, пък докъдето стигнем :). После дойде и тази снимка:

Керуак и аз

2011-10-25T23:55:00.002+03:00

това е една стара история, която не искам да губя, писана е някъде къмто 2005-та, в периода на голямото пътуване..

Керуак

*опит за припомняне на случки и пътувания от времето когато съм чел различни книги на Керуак, недовършен..има още книги за четене

1. По Пътя

Ходим по улиците на Париж, вече 5ти ден, препускаме от място на място и се опитваме да попием колкото можем повече от обстановката , от парчето френска свобода, от живота на това огромно място. В края на последния ден сме в Мон Мартр, горе при Сакре Кьор, бялата катедрала, която прилича на джамия и гледа към града. Стълбите към църквата и многто хора насядали там, някъде встрани двама африканци свирят на джембета, други африканци дебнат туристи и им продават сувенири. Двам от тях идват към нас, дай ми пръста си ми казва единия, аз му го давам и той почва да мотае някви конци около показалеца ми, плете гривна и се пазари за цената, иска 20 евро , аз се смея и му казвам, че нямам пари ,не съм поредния американец дошъл да види Европата, 10 евро тогава, нямам бе, след малко си заминавам от Париж, нямам пари, добре де колко имаш, ми .. 1 евро , ето , и гривната с цветовете на Ямайка е моя. После сме горе на хълма и се разхождаме из града, тъгата от заминаването, не искам да си ходя, точно това място е прекалено хубаво и нормално, улиците спускащи се надолу по хълма и хубавите къщи, магазинчето на ъгъла дето продават всичко от което имаш нужда , за да се наядеш и напиеш насита, при това на френски, дърветата по улиците, които вече са зелени, пролет е , в Бремен не е пролет. Ники и Джими и Ани са ми в повече , вървят след мен , а аз не знам къде отивам , просто искам да остана тук , да живея тук... После сме в автобуса и няква жена пак нещо ми дудне на немски, закъснели рейнбол туристи търчат да хванат рейса преди да е заминал. Книгата е в раницата ми, изваждам я и продължавам да чета, някой си Керуак, по пътя, от 50тина страници откакто я започнах ми обяснява за някви негови приятели и затова как искал да стигне някъде си и как ходил по някви кръчми и пиели и слушали джаз, и така до безкрай , не мога да я чета, прибирам я, ще я чета някой път на път, нали се казва по Пътя. После се измъкваме от Париж, по магистралите към Германия, нощ е и всички около мене спят, аз в рейсове не мога да спя, нито пък във влакове ( това докато 2 години по-пъсно не прекарах 1 месец по влаковете и взех да мога да спя навсякъде). Затова слушам музика, рейдиохед, 4-тата песен от кид-а , в която мене ме няма и не съм тук, ако се заслушаш дълбоко в тая песен наистина изчезваш, особено ако е тъмно наоколо, това е рецепта за изчезване ако няккога искате да ви няма. Отварям очите си и поглеждам през прозореца, къде съм?, някаква ярка светлина, светкавица , лети покрай магистралата, по-бързо от рейса, кРАсиво е , може би най-красивото нещо което съм виждал напоследък, магията изчезва , когато разбирам какво е , бързия влак тежеве има релса покрай нас, влака минава и докосва жицата отгоре, дава накъсо в тъмното. Красиво е , и само аз го виждам, никой друг.

Няколко месеца по-късно, остров в Северно море в Северна Холандия, едни безкрайни следобеди със залези на слънцето някъде към 10 вечерта, дълбока и зелена трева, която ме праща някъде с чайките, които летят покрай мен и около мен, докато седя на дигите до морето покрай онзи десет километров асфалтов път , които не води наникъде, просто обикаля острова. Небето е безкрайно синьо, като в картина на Ван Гог, трябва да си в Холандия лятото, за да видиш такова небе и да разбереш холандските пейзажи. Наоколо няма никой, само аз и морето и онази луда луна която един път изгря точно от изток , от морето докато карах колелото си и гонех чайките, в първия момент мислех че е слънцето , ама нали е вечер, то сега залязва, а това е Луната , и е толкова огромна и червена като слънцето , а то самото в същия момент залязва от другата страна на острова , днес е 21 юни, слънцестоенето, началото на лятото, след една седмица заминавам за Испания с рейс от Бремен , преди това трябва да свърша с броенето на фораминифери под микроскопа в Холандия и да мина през Амстердам, влака ми е следобед , ще съм там рано сутрин , да изкарам още един ден в това безумно място. А да, книгата, Кероуак, чета я , напредвам по неговите стопове, напред и назад из Америката , от едното крайбрежие до другото.

Две седмици по-късно съм в един автобус и бягам към лятото на юг от Германия, преминаваме френската граница и всичко е зелено, наваквасвам пропуснатата пролет в северните земи, утре ще съм в Мадрид, след това трябва да отида при чичо ми в Сарагоса, накрая на гости на Глория в Барселона, оттам има някви рейсове за София, далече е, но ще стигна. .. Дванайсет часа е много на рейса, особено като съм сам и няма с кой да си говоря или като не искам да си говоря с никой, група немски скейтъри се качват във Франкфурт, три момчета и едно момиче, момичето сяда до мене, едно от момчетат ме пита дали можем да се сменим та да може да седне до нея, да може. По едно време сме в някъв безименен немски град с гара и хора ядящи понички докато чакат, пушачите нервно пушат поредната цигара, никотинов глад в почивките за тоалетна на бензиностанции нощем , как ли се чувстват? В края на немския град има няква огромна мрачна сграда на хълм, дълги стълби водят към нея, паметник на мрачната немска глупост, искам да се разкарам оттука, добре че утре съм в ИСпания!! Espana, te quiero, . Събуждам се някъде от другата страна на Франция, на границата няма граничари, влизаме в Испания и всичко е на испански, отново, след една година отсъствие се върнах. Не отиваме в Мадрид , първо минаваме през Барселона, там трябва да сменям рейс и да продължавам за центъра на континента, в Мадрид ме чакат остатъците от приятелите ми, не знам кой още е там и кой е изчезнал. На влизане в Барселона ме удря много тежка меланхолия, искам да съм вкъщи , в България, не съм бил там от 6 месеца, а има още две седмици път докато се прибера. Слизам на гарата , Sans, а там е топло , лято е , кеф, всички говорят на испански, тъпите немци са объркани туристи вече, смяна на позициите, отивам на гишето и си заверявам билета за Мадрид, питам шофьора кога ще стигнем в Мадрид, той се хили, не знае рейса не е самолет , кола е ( no es un avion , es un coche..). Три часа по-късно , пак сме на пътя , вече едно денонощие съм по рейсовете, не съм говорил с никого , само с книгата, чета Керуак , по пътя, той пътува нанякъде и аз се движа с него, на друг път и в друга посока, но някак си сме заедно, само че при него всичко е толкова интензивно, нещата се случват едно след друго, заливат ме и не мога да ги задържам вече, някво усещане за нещо голямо се надига, че не съм сам , че има много други движещи се , а рейса е по средата на нищото, нещо като пустиня в средата на Испания, всичко е изсъхнало , навън е няква лятна жега, огромни сухи планини и плата, скали и маслинови горички, пустош. Някъв немец на моите години с раница седи на задната седалка, пише нещо в тетрадка, аз също си пиша някви неща, ходи ми се безкрайно много до тоалетна, ако рейса не спре скоро ще се напикая, шофьора не иска да спира, имало няква бензиностанция някъде напред по пътя. Слушам Туул в опит да заглуша повиците на природата, тежка музика, хубава е , особено в този момент. После сме в Сарагоса, тук някъде е вуйчо ми , mano negra, clandestino , имигрант. Немеца остава в Сарагоса, впоследствие зацепвам, че от Сарагоса се ходи към Памлплона, където е фестивала Сан Фермин, лудата испанска фиеста с биковете по улиците, можех да отида ако имах повече мангизи ( две години по-късно съм там , наистина). Рейса продължава , на няква безименна бензиностанция се опитвам да се обадя на Терез по телефона, последни евро монети , песетите ми лиспват , няма ги вече, удавени са в морето на Еврото. Книгата продължава, а по телевизора дават някъв странен филм за танцуващи хора, dirty dancing, глупост някаква, един от онези филми, дето мога да ги гледам единствено в рейсове. До мене пътуват някви съмнителни балкански типове, един от тях говори испански , другия не, говорят си на някъв странен език, нищо не разбирам но от време на време изпускат по някоя дума която е българска, страаааннооо... албанци ли сте? Макета? Румънци? Не знам.... После влизаме в Мадрид, стария и добре познат пейзаж, слънцето залязва, а по поляните около магистралата влизаща в града са налягали хора и се радват на залязващата жега, навън май е много топло, не усещам още щото рейса има климатик. Слънчев град, върнах се , хубаво място , а Керуак ме побърква вече. На гарата ме удря тежка жега, по-тежка от тежката ми 20кг раница, от много отдавна ( от миналото лято) не съм бил в такава жега, кеф, летен и потен. Терез си е същата, американка избягала от Тексас и сега седи в Мадрид и учи, трябваше и аз да остана. Ще спя у тях първата вечер, после ще видим , трябва да намеря Мариета и Гери и Насо и Виктор, ще остана у тях. Терез живее на 500 метра от Аточа, централната гара на града, на още 500 от Рейна София, музея с лудите картини на Пикасо и Дали и другите модернисти, и на още 500 метра от парка Ретиро, мястото за лежене по поляни в тежките жеги в Мадрид. В квартирата е малко тясно , сестра и е на гости, ама кво пък, ще спя на пода. Оказва се, че собственика на апартамента, или пък предишния наемател е българин, живеел там , свирил в няква група, или нещо такова, Терез ми обяснява за българската връзка в живота и тука, навсякъде имало българи. Мда. На масата е една друга книга , Полет над кукувиче гнездо, прочитам първите 4 страници, спирам, много е дълбока и тежка тая книга , някой ден може да я прочета, сега съм на Керуак.

В жегата е трудно да се спи, един вентилатор се опитва да духа , не помага много, но от два дена не съм мигнал, после е утрин и излизам да се губя из мадридските улици , намирам се с Мариета и Виктор, изкарвам още една вечер в Терез, после тя и сестра и заминават на юг към Гибралтар, аз отивам при Виктор, той се е отдал на живот и мързел, Крис, американеца от Синисинати ( Сиинсинеааати), който свиреше класическа китара в тоалетните на общежитието ни предишната година щото там имало по-добра акустика, му е оставил целия апартамент за през лятото, тежки щори скриваха слънцето когато напича през деня, перфектното скривалище докато дойде нощта. Крис ( всички му викаха Чамо, на Перуански испански значело приятел или нещо такова, останал му прякор от като е бил в Перу) се върнал в щатите за лятото, преди това кандидатствал в консерваторията в Мадрид, класическа китара, свирил много добре, но се притеснявал , не издържал изпита. Виктор пък е от Бургас, миналата година учеше биология с мене, сега се прехвърлил на история на изкуствата, декана му казал, че така е по-добре за него, не ставал за биология. Виктор е странна личност, разказваше ми как е бил на кораба, на който работел баща му, плавали от Бургас през Средиземно море по западното крайбрежие на Африка, африканците не били мързеливи казваше ми той, ако си в такава жега като там просто наистина нищо не можеш да правиш освен да седиш на сянка и да чакаш да се стъмни ( а чичо ми е работил в Либия, денем седели в контейнери като замразени риби и не им давали да излизат от климатиците ако е над 50 градусе жега). След Африка Виктор попаднал в Бразилия, някъде по крайбрежието , после се върнал в Бургас и оттам дшъл да учи в Мадрид, където се запознахме, беше единстевния българин, освен мен и Стан от Търново в общежитието. Обясняваше ми как преди години бил прекалил със йогата, прекарвал по 6 часа правяйки упражнения, вярвах му.. когато пък се разболя от няква ангина в аптеката му дадоха сироп за кашлица с прекалено много кодеин в него, не го видяхме за около седмица, разказваше ми как летял около сградата на общежитието ни.. Та сега Виктор имаше целия апартамент и се чудеше какво да прави, пълна апатия в центъра на мадридската жега, защо бе човек, дай да излезем някъде, да видим живота от другата му страна, в Мадрид са най-големите купони на света, поне да отидем в парка при другите испанци и да изпием една сангрия.. не искаше, две години тук май му бяха дошли малко в повече. Поне пушихме истински марокански хашиш, chocolate de Maroecos, после аз дълго седях на терасата и гледах светлините на града. На другия ден отидох да видя Мариета и Гери, двете луди българки , Мариета от Варна, Гери от София, тъкмо се нанасяха в един нов апартамент на една централна улица в центъра на града, на тази улица се случва живота в Мадрид, нещо като Попа в София, ама е един километър дълъг. Помогнах им да си качат пералнята до последния етаж ( всички хубави хора живеят на последния етаж), после им пуснах диска на Майлс Дейвис дето си го бях купил преди от един огромен магазин за музика и книги, бавните мелодии на тромпета му се вплитаха в бавния следобед в този апартамент, приглушената глъчка от улицата долу , усещането, което го има само в такива стари апартаменти, независимо къде са, наслоените с многото години истории на хората , които са живеели там, хубаво място беше. Мариета иска да има такъв диск с такава музика и да го слуша , на Гери пък някой и е подарил тарамбука, истинска мароканста тарамбука, също и една от онези африкански хармоники, с металните пластини, на които се свири с пръсти. Мариета я познавам от опашката пред испанското посолство, редяхме се да си подадем документите за визата, дългата и къдрава коса , още си я спомням , и лятната шапка; после две седмици по-късно я видях в Созопол , на плажа карахме бодиборд с Пешо, тя беше с група Варненски сърфисти, ако изобшо в Бг има такива люде, всъщност никой от тях не споделяше моя и на Пешо ентусиазъм от вълните, по цял ден киснахме във водата и чакахме някоя голяма вълна, но Мариета караше борд, наистина.. После след една седмица си взехме визите заедно, запознахме се най-накрая. После се оказа,че летим заедно за Испания със същия полет, от София за Мадрид, директно, моите първи три часа на самолет, 10 километра над земята, три часа не се отлепих от малкото кръгло прозорче, пълна свобода на полета, неописуемо усещане е , да имаш десет километра въздух под тънкия под и да се движиш с 900 км/ч и в същото време да си седиш на стола удобно и да гледаш извънземните пейзажи на земята на облаците от горната им страна, планините от па’ри, пиеш сутрешно кафе и гледаш ядрения изгрев над облачната страна ( това беше на самолета наобратно ). Гери пък е от София, от Американския колеж, предполагам и до днес е в Мадрид, нямаше вид на човек , който иска да си тръгва оттам, последно я видях преди 2 години в Ботуша в София, пиехме бира със Сашо , тя се появи отнякъде , с нея беше един испанец, приятеля и , дощъл с влак от Мадрид до София, носел си цяла обувка с марокански хашиш, ама вече го бяха изпушили, питаха ни откъде да си намерят още, не знаех..

ПОсле дойдоха съквартирантките на Мариета и Гери, една испанка и една мексиканка, започна се дълъг разговор на испански, аз с огромна изненада установих че разбирам Всичко! , всичко, знам испански !!!, да ! , разбира се, не се включих в разговора, щото главата ми беще някъде другаде, в Мароко. Мексиканката разправяше за баща си , който бил участвал във студнетските протести в Мексико сити през 60те години, полицията и армията се намесили и убили стотици хора, на него му се разминало. Испанката по едно време се появява с платнена торбичка, зашита с конец, разрязва я с ножичка и изважда изсушени гъби , искат да ядем гъби , аз не искам , не и сега и тук , опитвам се да им обясня, че няма смисъл да ги ядат, ако всяка ще изяде само по ¼ от дозата, трябва да се изяде всичко от един човек, за да се изпита истинския ефект , turn off your mind, relax and float downstream , surrender to the void, the girl with the sun in her eyes, но те не разбират. Аз решавам да си ходя, обратно към апартамента на Виктор, в метрото чета няква листовка от едно филмотечно кино, интервю с Тарковски, говори за истинското кино и затова как образите трябва да предават историята във филма, не думите, пак всичко е на испански , рабирам го , !....

На другия ден ядем диня с Виктор, големите жеги са завзели града, отказвам се да се разхождам както предишния ден , когато слънчасах в един латино квартал някъде из центъра на града.. Появява се Тони, финалндския скейтър от университета ни с Виктор, със счупен крак е , карал скейт на някво състезание и паднал, други ден си заминавал за Финландия , да изкара лятото, доктора му дал специални лекарства против съсирване на кръвта в гипсирания му крак при ниското налягане в самолета... на есен отивал в Холандия да учи икономика с Мишо, от София и Джешо, поляк.... И така още два дена в Мадрид, после обратно в автобусите , назад по стъпките от миналата седмица, към Сарагоса при вуйчо ми , после при Глория в Барселона , Глория и лудия и приятел и лудата Барселона и големия парк с хипитата . И Керуак дебне , през цялото време, той по неговия си път , в неговата книга , аз по моя ,без да знам, че отивам накъдето и той, наникъде, важно е движението.

Пристигам с рейса в Сарагоса , вуйчо ми ме посреща на гарата, от около 2 години не съм го виждал, той замина за Испания тогава, да си търси работа след дълги години безработност в подножието на Рила , Кочериново, при баба ми. Изглежда по-възрастен от последния път, когато го видях, радва се да ме види, води ме към апартамента на негови приятели, руско семейство, щял съм да спя у тях, в неговата квартира нямало достатъчно място. Разказва ми за живота си последните години, в началото било най-трудно, нямал работа, приятелите му не му помогнали както обещали в България, на моменти е оставал на улицата, там се запознал с руснаците, каза ми че на тях вярва повече от на българите , наще хора не си помагали един на друг. Лятото работили като берачи на плодове по градините, после станало по трудно да си намират работа, проверки на документи, изтекла виза.. сега било по-добре, имал адресна регистрация, чакал да си намери постоянна работа , та да можел да си изкара работа виза и да е легален в страната... Вървим по улиците на Сарагоса, типичен напечен от жегата испански град, минаваме през емигрантските квартали, марокански кафенета пълни със мароканци, гледат телевизия, пият кафе и пушат. Руското семейство е гостоприемно, наложи ми се да проговоря руски отново след няколкогодишно мълчание, някак си се справям, малкият им син много ми се радва, подарява ми запалка със герба на Сарагоса и десет рубли, за една година научил испански по-добре от баща си и майка си, гледал много телевизия и играл мач с децата в квартала... Странно място, какво кара хората така да зарежат всичко и да се преселят на другия край на континента, да търсят нормален живот на място, където ги третират като втора категория хора, не знам, не знам дали бих могъл да го направя това.. а може би вече 4т агодина го правя, но се залъгвам, че съм тук за малко , че просто уча и че нещата ще са различни впоследствие, ще мога да се върна обратно и да бъда на истинското си място, ако имам такова изобщо. Вуйчо ми слушал Пинк Флойд преди години, свири на тромпет, барабани, китара, обича музиката, подарих му един от дисковете си на Флойд , мисля че на него ще му трябва повече от на мен. Снимаме се на площада пред голямата катедрала, майка ми и баба ми искат да го видят на снимка, много... На другия ден се качвам на рейса за Барселона, там трябва да намеря Глория, тя е от университета ми в Бремен, учим заедно , част от групата хора, с които прекарах последната година там и уцелях през голямата зимна депресия в бременските мъгли. Пътя е дълъг , пак автобус и пак през големите празни простраства на Испания, чета последните страници на книгата, спомням си ясно един много интезивен момент, историята как Мориатри кара кола като луд през трафика на някакъв мост, разминава се на косъм с камиони в насрещното платно, всичко е като на магия, някак си минават , продължават нататъка, а през моя прозорец се виждат вятърни мелници ел. генератори накацали по върховете на едно плато край Сарагоса, пътят е дълъг и не знам къде свършва, май някъде в България , от другата страна на Европа.

В Барселона съм, Глория ме чака на гарата, води ме към апартамента си , в метрото сме, оказва се, че съм останал без пари , добре че майка ми и баща ми ми запазиха и платиха билета за София, след три дена трябва да се кача на рейса. Глория ми дава пари на заем, после сме в метрото , странния момент е, че нейната спирка е със същото име като спирката на метрото в Мадрид , на което живееше Виктор, Тetuan... всички метра водят към станции, където живеят приятели. Блока на Глория е странен , входа е като вътрешността на Звездата на смъртта от Междузвездни войни, а апартамента е малък, баща й е там, оказва се, че Глория е казала на техните, че аз съм и гадже, това го разбирам няколко месеца по-късно, страааннооо... После излизаме и отиваме да се запозная с приятелите й , гаджето й , испанец с къдрава коса , прилича прекалено много на Фродо, свири на китари и учи някъде в Ню Йорк, баща му пък е директор на музея за модерно изкуство на Барселона.. разбира се на другия ден като съм там с Глория го срещаме, тя се крие , не иска той да я види, не се обичали много. Във входа на музея, голяма сграда в покрайнините на bario gotico, старата част на Барса, има множество телевизори и видеота със слушалки , пред тях столове, има и дълъг списък с филми, които можеш да си вземеш от момиче седящо в ъгъла на залата, списъка е музикални филми, документален филм за уудсток, доорс, жълтата подводница, анди оурхол и неговите видеота на Бийтълс, Коса , още много други неща, които бих гледал , ако имаше време. Глория и приятелите й пушат много, опитвам се да им отказвам , но е трудно. Вечерта седим на централния площад на Барса от който тръгла la rambla, дългата пешеходна улица излизаща на пристанището. Един от приятелите на Глория разпалено ми разказва за концерт на оейзис, застанал е пред нас и демонстрира как точно е бил застанал вокалиста на групата и пеел песента, някой свива джоинт встрани, la policia е наблизо, цигарата бързо се скрива, те ни подминават без да ни обръщат внимание, явно имат по-сериозни занимания от това да пречат на група испанци да си губят времето и да не пречат на никой. После отиваме в апартамента на един от приятелите на Глория, къщата е в една лабиритна уличка някъде в стария квартал на града, фасадата е сигурно поне на двеста години, вътре попадам в най-големия апартамент, в който някога съм бил, 4 етажа с тесни стълби помежду и асансьор.....

накрая ми дойде в повече, на другия ден останах сам и тръгнах да обикалям града, исках да отида да видя лудите творения на Гауди отново ( бях в Барса за първи път една година преди това), Sagrada Familia, парка му, къщите по централните улици на града. Нещо невъобразимо красиво и нечовешко е построил този човек, сградите му са нещо като халюцинация, нещо като странни растения израстнали на радиоактивна почва, някак си естесвтени, но сякаш докоснати от нещо, което е отвъд, не знам какво, сигурно само Гауди знае. На хълма над града е построил градина, пълна е със странни склуптури на гущери и други страни създания, тераси със странно наклонени колони, под тях някой свири класическа китара, а в средата на парка е къщата на Гауди, тя е като от приказка, къщата на гъсеницата от Алиса, прилича на гъба , на няколко гъби... после Глория и гаджето й ме водят в един парк край морето, там се събират всички местни хипита, расти и свободни паркови люде, всеки ден е празник, свирят на тарамбуки и джембета, китари и пеят, странни хора жонглират със странни предмети, въртят огньове и ти се усмихват, навсякъде се носи тънък мирис на хашиш и трева, всички са щастливи и са много , никой не ги закача, всичко е bien. Наоколо се продават безумни ръчно изработени неща, купувам си гривна от коноп, която остава на ръката ми повече от година, накрая я загубих в един глупав немски басейн...

Барселона е велик град, но трябваше да си стръгвам за вкъщи вече, време беше , наистина. В понеделник следобед се качих на рейса за София, трябваше да го търся на някакъв паркинг до централната гара, на него разбира се нищо не пишеше ( бг рейсовете спират на неофициални паркинзи и гари , за да не плащат такси...), познах го единствено по българската регистрация и българоподобните хора наоколо. 48 часа в този автобус, беше наитина прекалено много , но някак си след първите 24 часа спира да ти пука, всичко се слива в една мъгла от полузаспали нощи, събуждания на среднощни бензиностанции, заспиваш в Испания, събуждаш се на бензиностанция във Франция, после си на гара в безименен френски град, после цял ден на път за Италия, на сутринта – друга бензиностанция с гледка към Средиземно море и Монако, на края на втория ден стигаме до словенската граница, граничния пункт е на върха на един хълм, наоколо гора, която ми напомня страшно много за вкъщи , вече сме близо, усещам го, остават ни само още една нощ през балканските граници и съм си вкъщи, София, най-накрая.

Няколко седмици по-късно, пореден автобус, пътя продължава, добре познатото усещане за седалка и движеща се гледка през прозореца, пътя е къс този път, от София до Девин и оттам до Триград, някакви си 4-5 часа. На Попа трябва да се кача на трамвай 2 и да отида на автогара юг , с ужас установявам, че съм си забравил билета за рейса вкъщи, опитвам се да се обадя на Сашо и да му кажа да задържи рейса, мятам се най-близкото такси , обяснявам на шофьора ситуацията, той ме успокоява, ако няма задръстване ще можем да стигнем до Горна Баня и оттам обратно до гара Юг, .. е нещата определено не са вече под мой контрол , така че просто се оставям на течението на софийския трафик. 30 минути по-късно съм на гарата, рейса тръгва след минути , качвам се , Сашо чака нервно, но сега всичко е наред, потегляме. Отиваме на Слънцелуна, някакъв фестивал с много музика и други събития в сърцето на Родопите, никога не съм ходил там, предишния ден бях на концерт на една луда унгарска група в О Шипка, Корай Ьором, те ще свирят и на фестивала.... в автобуса има и други хора , на вид сякаш и те отиват накъдето и ние, големите раници ги издават. Пътуваме, разсеяно си говоря със Сашо докато слушам флойд, от радиото се носи чалга, момиче с расти отива при шофьора и го моли да пусне касета на Unkle, hmmmmmmmmm.. той някак си се съгласява, Девинските пътници са изненадани от звуците , не издържат много и скоро чалга вълната се завръща, е нищо нали имам слушалки. Дочувам как момичето с растите говори на някой за .. за книгата, за По Пътя, за Керуак и за Мориатри и как летели по пътищата с кола по един мост, думите сякаш отключват спомена за онова място край Сарагоса където четях този откъс от книгата, за миг съм там , рейса в средата на Испания, пустинната гледка, вятърните мелници на хоризонта, усещането за дългото пътуване, което е пред мен преди да стигна София... а всъщност съм в рейс Чавдар, някъде на юг от Пловдив, в началото на един дълбок проход в подножието на планината, невероятен пейзаж, който никога не съм и подозирал, че същеструва в България... къдеее съмм? Какво ми причинява това момиче и думите й за книгата? Сякаш за момент споделих с нея момента на самотното и безкрайно пътуване с рейсовете из Испания, дългите мигове на взиране през прозореца и очакването на края на пътя, на побъркващото на моменти мълчание запълнено от многото думи на Кероуак и музиката в слушалките ми , а тя дори не знаеше, че съм там , в рейса , хм.. Продължаваме напред , в Девин се качваме на раздрънкан малък Чавдар ( те са българските Blue Hound) , пътя за Триград е нещо неописуемо, отвесните скали те смачкват и те карат да се чувстваш малък, всички бяхме с едни безкрайно учудени физиономии и широко отворени очи, опити за снимки, но скалите са прекалено големи за да се поберат в кадъра. В Триград сме късно вечер, тъмно е, фенера ни пък се развали, трябва да намерим къде да разпънем палатката си , хората от рейса тръгват към някаква пещера в покрайнините на града, аз и Сашо решаваме да намерим някоя хубава полянка над града и да разпънем палатка там, вървим през селото ( или града?), на площата свирят гайди и тъпани, хора играят хоро около огън, слънцелуната е в действие, назад към истинските ни корени, тази музика е част от мен , това го осъзнавам бавно и постепенно последните години, тя е по-близка до мен от всякакви други звуци и мелодии, сигурно е нещо генетично , дълбоко подсъзнателно и свръхестествено, звуците на гайди на фона на безкрайна гора и високи планински върхове ме карат да настръхвам, да се чувствам на мястото си и да искам да съм част от това място. Намираме поляна над града, Сашо изважда някакъв магнетофон, иска да прави репортаж за някво радио предаване за животните , трябвало да имитираме вълци, после щял да обяснява, че сме се опитвали да викаме вълците от гората, разбира се никой не ни отговаря след 10 минути виене, очакваме хора от селото да дойдат с пушки , но явно на никой не му пукаше , сигурно не бяхме единствените издаващи странни звуци тея дни на това място.

На сутринта се оказва, че сме опънали палатката си в нечия градина, като изпълзявам от чувала виждам как момче, вървящо по пътя през гората ни гледа безкрайно учудено , около полянката има ограда, някак си сме я прескочили в тъмното... мястото прилича на онова друго място в Източните Родопи дето спахме на палатка със Сашо преди две години , когато обикаляхме родопските села да снимаме лешояди. Прекарахме деня в безцелно мотаене из селото и поляните наоколо, влязохме и дълбоко в пещерата в ждрелото, една дълга дълга стълба водеше от дъното и до изхода в горната и част, изкачването е като в някоя древногръцка легенда за Орфей, а той наистина е от точно тук, музиката е на прекалено точното си място тук.

Вечерта дойде с мъгла, която бавно запълни ждрелото, ние бавно вървяхме по пътя към входа на пещерата, където беше сцената с музиката. Спускахме се надолу и се потапяхме в звуците, ждрелото беше като една голяма концертна зала с перфектна акустика, улавяше звуците и ги засилваше към вечерното небе, наоколо всичко беше потънало в мъглата, която пък имаше странно зелен цвят от прожекторите на сцената, беше едно магическо потапяне в нощта, звучеше boards of canada, след година слушане най-накрая разбрах какво значи тяхната музика, точно това, спускането на нощта над едно място, което е прекалено естествено и недокоснато от хора, за да можеш да го уловиш и запишеш с помощта на стандартните звуци и ритми, които се изливат като помия върху глухите ни уши през радиота и телевизии в големия град.. после дойде и shpongle, те са from the dark side of the moon, following the footsteps of floyd, going too deep in their mescaline-influenced, psychedelic minds, и те бяха точно където трябваше да бъдат, там в мъглата.

Наоколо имаше прекалено много хубави и нормални хора, всичко сякаш си беше на точното място, като скалите наоколо, чувствах се сякаш дългото пътуване започнато преди два месеца е трябвало да свърши именно тук , на това място и с тези хора, тук, а не в онзи безкраен рейс от Барса до София... Малко по-късно на сцената излязоха Оле Лукойе, руската етно група, дошли директно от някакво сборище на сибирски шамани, вокалистката им не пееше, тя ни правеше сибирски бели магии, другите музиканти от групата също бяха като някякви шамани, удавени в ритмите на джембетата и ехотата на китарите и баса, а един семпъл на делфински песни , който беше част от една от песните им, той ме прати на дъното на океана, около мен – подводен каньон, зеленикавата светлина отразяваща се в мъглата – далечната повърхност на морето, ние сме долу , плуваме в морето от звуци, дишаме музиката , а делфините са около нас, плуват и пеят..... ( няколко месеца по-късно съм в Германия отново, концерт на оле лукойе в малка зала в Хамбург, изпушихме един огромен джоинт, прекарах два часа в безумен транс, сякаш тези хора носеха със себе си и музиката цялото триградско ждрело, сякаш в гласа на онази жена се беше скрила цялата безкрайност и красива студеност на Сибир)..

2. Сатори в Париж,

втората книга на Керуак, която прочетох, някъде по-късно същата година ? липса на конкретни спомени, само кадри от първият път когато бях там, в Париж, съвпадат с лудите описания на Керуак .. през лятото на 2003 се качвам на кораб в Брест, мястото където Керуак отива да си търси корените на родата, пак напълно случайно разбира се, просто оттам тръгваше немския кораб, експедицията за Атлантичесия океан, в която по някво безумно стечение на обстоятелствата попаднахме с още 4ма души от унито ми и професора ни по океанология, welcome to the real world neo

3. Ангели на самотата и голямото зимно завръщане в зимна Германия, влака от Хамбург до Бремен, качих се без билет, нямах време да го купя, самолета ми кацна късно, последния влак беше след 20 тина минути, качвам се на такси, голямо бмв с кожени седалки, afro шофьор слуша слънчево реге, пита ме дали не идвам от самолета от Англия, казвам му че съм българин , че регето му е хубаво и , че имам влак след 15 минути, той обещава да побърза, ама имало камери на разни места по пътя и ако го засечели да кара бързо щял да плаща големи глоби. Стигам навреме, без билет съм , но пък никой така и не минава да ме провери , немец жонглира със стъклени топки в съседното купе, Керуак слиза от голямата планина където е прекарал няколко месеца в гледане на гората за пожари и медитации над сутрешното кафе и безумните гледки към канадските планини на север, силни думи и красив красив и истински момент... после съм в Бремен, на гарата до университета ми , на моста над релсите изгрява една голяма луна , през мрачните облаци , изжеднъж всичко е наред, всичко, абсолютно всичко е наред, няма място за притеснения и страхове, обещавам си да не се губя в малките мащаби на мястото и да не забравям

4. Dharma bums , чета я на кораба в средата на океана, 3 седмици без да видя суша, търсим корали на километър под нас, най-странното място на което съм бил някога, толкова е красиво всичко около теб да е вода и да си в ритъма на вълните, които клатят кораба непрекъснато, всичко се движи във океана, няма статичност.

5. Тhe scripture of the golden eternity , прочети я , ако не разбираш за какво по дяволите говори Керуак, изпий чаша вино и я прочети отново, на глас, сигурно пак няма да разбираш нищо , но звучи някак си красиво, изпий още една чаша вино и пак я прочети, после си легни да спиш и сънувай поляните на които Керуак си мисли, че е получил сатори , това събитие е описано в последната част на книжката.

6. Big Sur , аз съм в Прага , а Керуак се побърква, напълно се е разочаровал от идеите си който са го движили толкова години, сега след като всички са прочели по пътя и са тръгнали на стоп през америка нещата губят смисъла си , много алкохол и мъка, тежко побъркване и прекалено точно описание на състояния , които ми напомнят на тъмни мои моменти,//// С Милко сме в едно кино в Прагата, момичето на касата, то също чете Big Sur!, съвпадението е прекалено странно , за да е случайно , но съм напълно блокирал от случката и не и казвам , дори не и показвам книгата , тя е в раницата ми , с мен... гледаме последния самурай със субтитри на чешки, prazdny razum , Прага е прекрасно място , болезнено много ми напомня за вкъщи и за София, една по-красива София, но бирата е същатата, и хората са същите, само дето говорят чешки , ама пък този език се рабира толкова лесно .. голямото славянско семейство, половин Европа е наша и сме толкова близки един до друг, а толкова малко хора имат шанса и желанието да го осъзнаят това..

7. Lonesome traveler, чета я сега, днес я свърших, в Киел съм , в една голяма мъгла , декември, седмица преди Коледа. Керуак е в Танжер, бях там лятото, малкия арабски град от преди 50 години се е превърнал в една голяма туристическа лудница сега, промяната е драстична, а колко различно е било по негово време, спокойствие и липса на туристическа индустрия, която да си мисли че съм дошъл в Мароко да харча пари.. Керуак е в Мон Мартр, странно че и той иска да остане там да живее, явно мястото си има такова свойство, и преди 50 години и сега все още, първата страница на това писание я написах преди да прочета главата с Париж в книгата, поредно съвпадение, 42.

Снегът на спомена

2011-08-26T14:10:00.004+03:00

Някой ден ще се науча да правя хубави и прецизни монтажи, дотогава.. :
Снегът на спомена, Попова шапка 01.2011

трите фази

2011-02-28T20:21:00.002+02:00

Загубен в мащабите, Алпите 02.2011

2011-02-28T20:07:00.005+02:00

2010-05-30T21:13:00.001+03:00

морска лятна буря,
удари се в брега
и се изсипа върху залеза

Безбог и омагьосаната гора

2010-02-15T18:28:00.001+02:00

Бяла тишина. На забавен кадър пред очите ми прелитат редици от снежни смърчове, подредени в магичен ред по стръмните склонове на гората на Безбог.
Няма ме, аз съм просто още един елемент от тази омагьосана зимна картина, ските ми ме носят без никакво усилие през леката пудра, а единствените следи са от прибягалия по затрупаното от метри сняг дере заек. В един безкраен момент от полета надолу виждам стъпки на сърни, водят ме като насън надолу през подредените смърчове до две замръзнали ‘гнезда’ в снега, в които животните са прекарали нощта. От гнездата като слънцеви лъчи във всички посоки тръгват стъпки, губещи се някъде в дивото. Спирам и осъзнавам, че съм на място, където съм допуснат замалко, доведен от ските си и просто преминавам на път обратно към човешката глъч долу. Поглеждам нагоре, между редките корони на смърчовете бялото небе ръси нова порция едри снежинки, които след часове ще заличат следите от моето присъствие тук. Отново ще настъпи безкрая и омагъосаната гора ще потъне в зимния си ритъм , до следващия път, когато някой пленен от бялата тишина скиор или бордист, по силата на горските обстоятелства се озове на това незъзможно място Поемам дълбоко дъх, и отново политам надолу следвайки лабиринта от снежни дървета, скокове в пудрата и заешки стъпки.

Корнати, Хърватска, Голямото Синьо

2009-12-07T23:38:00.012+02:00

Преди да стигна до Патагония, връщам лентата 2 месеца назад към едно много близко и невероятно невъзможно място в Хърватска, което посетих във връзка с работата ми ( морската екология) - остров Муртер и национален парк Корнати. Архипелаг от Далматински острови, дом на една уникална морска екосистема, разположена по вертикалните подводни продължения на карстовите острови - съобщества от Gorgonia (Paramuricea clavata) ,които хърватските ни колеги тъкмо започваха да изследват с помощта на подводни дистанционно-управляеми роботи (ROV).. космически коралови изживявания на 1000км от София, животът е пълен с изненади.
Снимките са от островите ( мои ) и от две от гмурканията ни по вертикалните стени (на Dr. Petar Krusic), по които на дълбочина под 20-25 метра се среща В Корнати се намират около 20% от всички все още оцелели в Средиземно море такива корали, които са застрашени от резките промени в температурите на морската вода на тези дълбочини...Гмурканията бяха в дълбочини от 40-45 метра, където светлината от повърхността е далечна, водният стълб е филтрирал повечето цветове, освен синия, а той е много чист и интензивен. Усещането за полет над бездната, което беше под нас ( дъното е някъде на 60 метра) е неописуемо, може би нещо такова би било да си в безтеглобност в орбита около Земята в скафандър и да гледаш светът под теб. Срещата с Горгониите, разперили клони над скалите и с изплувалото от бездната ROV беше като кадър от Една одисея в Космоса 2001.. наистина още нямам думите , за да разкажа за този свят, прекалено малко съм се докосвал до него..

0 m
~~~
-40 m

Going South

2009-10-25T11:57:00.003+02:00

Sofia-Frankfurt-Buenos Aires-Bariloche-Refugio Frey-Bariloche(San Martin de los Andes-volcano Lanin)-Peninsula Valdes-El Calafate-El Chalten- Parque Nacional Fitz Roy-Punta Arenas-Ushuaia-Buenos Aires-Frankfurt-Sofia this is the plan, weather permitting :)

Морето, Морето..

2009-09-30T23:58:00.004+03:00

Нещо шуми рано сутрин. Прибоят се разбива в скалите, а вълните заливат залива. Бурята дойде, а вятъра се завъртя от изток. Днес няма да влизаме в морето, днес всички планове и сметки са ненужни, днес някой друг е измислил какво ще правим вместо нас. Питаме нашият капитан ‘Капитане днес къде няма вятър?’, той ни казва – ами ето там , в онзи залив от другата страна, там е завет, докато не обърне посоката и дойде морския. Морския – така викат хората в Созопол на вятъра, който задухва ранния следобед откъм морето, като по часовник някъде към 1-1:30. Другите ветрове също си имат име. Мелтема – това е онзи силен вятъра от север-североизток, който през късното лято издухва туристите от морето и го прочиства за онези дълги есенни топли дни. Северният вятър пък е ‘Поморийския’, той тръгвал от Поморие, през Бургас, и докато стигне до Созопол, вече така се е засилил, че разпенва залива на 'Градина' и вдига вълна в спокойните му води. Вълна, а не вълни, истинските хора от морето знаят, че има само една вълна, а малките вълнички, които ние глупавите сухоземни хора наричаме в множествено число, са просто нейните проявления. С времето свикваш с това – има едно море, една вълна, един вятър ( с различни имена), едно място, на което днес лодката може да иде, за да правиш каквото правиш. А ние какво правим.. днес седим на сушата гледаме Морето, и то нас ни гледа. Особено мене, защото е дошла есенната Буря, с онези многото вълни, по които се опитваме да се пързаляме всеки септември.
Септември е граничен сезон, поредната граница, по която децата на Бурята да се пързаляме – морето още пази лятната топлина, а от север напират студените ветрове, които така го разпенват, че за няколко седмици докарват Океана и в нашето малко Черно море. Вълните са големи и силни, като в Хаваите, като в Португалия, като Австралия. Вятърът се надига някъде в Украйна и поема на югозапад, плъзга е по Черното море и пътьом го повдига и разпенва, засилва го към малкото Созополско заливче, което като фуния се е обърнало точно натам и поема пътувалите стотици километри вълни. Та днес ще се гледаме цял ден с тази вълна, аз ще се правя, че работя ( с един микроскоп се гледаме с едни водорасли), Вълната ще се прави, че плажа е само нейн. Всичко е наред обаче, няма го онова бързане и припряност от града, знам че денят се е подредил вече – следобеда, когато Слънцето почне да залязва над Плажа ( и над Текилата) и се спусне някъде около Комина, Работата ще е свършена и аз ще мога да си взема Бодиборда и да влеза във Водата. Плажът пак ще е празен, пак в ресторантите по крайбрежната алея ще има неразбиращи туристи, келнерът пак ще ме пита ‘ как е днес Вълната, добре ли е ?, аз пак ще влеза във водата, ще се боря в прибоя, ще плувам бързо навътре... и после ще чакам.. Вълната.. насредата на най-бурния залив, поемащ бурята идваща от другия край на Морето има една зона на абсолютно спокойствие, където мога да седя и да гледам Залеза над Комина, докато се издигам и спускам в ритъма на Морето... и така докато не дойде онази перфектната Вълна, която всички деца на бурите чакаме, която ако греба достатъно бързо и силно, ще мога да хвана и да се спусна по нея.. да влеза пак в онези няколко секунди безвремие, в които спокойствието ще избухне в скорост, водата ще стане твърда като писта и ще се чува онзи толкова хубав звук на приплъзване на дъската надолу по ‘вечния склон’ . Перфектния момент, в който Вятъра, Морето, Вълната, Плажа и аз така ще се подредим за секунди, че всички да се усмихнем и забравим за всичко останало, освен за Сега-то. Вечна усмивка...и много адреналин. Честно, никога не съм се смял толкова много сам, като когато онези две огромни вълни минаха през мен, стени от вода, хем силни хем леки... някакъв човек с неопрен седи по средата на залива и се смее на пълен глас. Морето вицове разказва.
Утре е, навън е тихо, само слънцето леко се промъква между пердетата. Ставаме рано, днес Вълната ще си е тръгнала. Капитана казва’ днес можем да отидем на Малсен нос, няма да има вълна’. Пак всичко е толкова ясно и подредено – събуждане, закуска, товарим въздуха в бутилките и аквалангите ( морски дробове) на лодката, слънцето е ярко, небето безкрайно синьо, водата есенно-топла, курса е на юг, към първия нос, после към втория, около подводните рифове, после през големи залив към третия нос, после.. после сме там. Есента под водата е чудно време да се лети с акваланг. Водата се е изчистила след летните премеждия, планктона е уморен и не цъвти, а скалните рифове са загубили част от цветовете си с увяхването на летните водорасли. А аз трябва да измеря есента – да кажа после с цифри какво, къде, как и защо се променило , да дам имена на цветовете на скалите и растенията по тях, да ги запиша, запомня, открия.. хубава работа, стига Морето да ти позволи да стигнеш до него, да си търпелив и лек като ‘Морския вятър’. Ето на, влизаме отдолу, тежката екипировка олеква в безтеглобността на водата, леко потъвам надолу, а цветовете се преместват в посока към синьото. Облаци от балончета летят стремглаво нагоре, а там свети обедното слънце, голям светъл кръг, оказващ посоките. Тук някъде думите свършват, сякаш наистина сме в света на тишината’и няма как с букви и мисли написани да се предаде усещането. Друг един свят , на който сме на гости за малко, за който имена почти нямаме, освен може би хилядите латински, които сме дали на всичкия живот там долу. Летим , летим, летим.. а и тук всичко е предварително ясно, Въздухът е ръководителя на движението, никой не пита искаш ли още да останеш. С всеки дъх и всеки облак мехури Времето се скъсява, всеки дъх е тиктакащ часовник. Излувам нагоре, след снимки и проби и открития нови, пак идват земните цветове на фокус, пак шумно е, пак гласове, пак бързи движения и припряност, живот на повърхността.
Някой пак така хубаво подредил е живота и днес... а утре? Утре ще видим, не зависи от нас, но пък не ни и трябва, нека онези в Града да му милят.

Changes

2009-06-26T21:55:00.010+03:00

Its this time of the year again :

seasons are changing, 4 months ago we crossed Serbia and Croatia in the midst of the deepest winter on our way to the French Alps, to the enchanted ski republic of La Grave, where dreams are reality and skiing and mountains a way of life,

then time went on and it was spring again, then summer started and I was on the same road going west from Sofia on and on across the fields of gold and winding passes through the river gorges and then the planes of Serbia.. and wo behold - it was summer all over, green and sunny, longest days and endless paisajes... flashback after flashback of the same places as they looked in the dark dark February... such a different world it is without the madness of the snow.. This time the endless verticals of the Alps was replaced by deepest blue and smiles of the Adriatic, turn left on the Zagreb roundabout and head out to sea, and its like Andalucia and the sounds of flamenco, but without the heat and that unfamiliar feeling of being far far away, it was close and known, like the backyard of my grandma's summer house that I would come back to years after the last school summer holiday. The color is white, the rocks are karsts, like cheese cake torn into milion pieces by some velikan milions of years ago and thrown to the winds, then time passed and magical forests grew all over the barren hills, a mountain barrier to keep the Sea from the eyes of the peoples of the valleys with a magical road with bear and wolf bridges and enchanted villages on the sides, up and up and then down.. and then BLUE.... Would the eyes of a girl be blue if it wasn't for the sea?
Paisajes varios busco libertad, sings my friend the Colombian with the Spanish and it takes just two ears and a road to have one of those moments that reach deep

( click play and aide)
Winding roads through millenia forests and enchanted stone-white fences that split the land from the sea, down the steep slopes that would be oh so lovely to ski on in hip deep powder, the vultures and the sky, all in one in a place that was and will be in perfect balance for as long as we keep our eyes open and our hands and minds busy /.
And let the eyes talk now for they can speak better:

Lonely Planet.. not so :)

2009-06-26T21:44:00.002+03:00

Somehow I made it into the 'thank you' part of the latest Turkey lonely planet guide !!! :) I am guessing it's because of those advices on better ways of crossing the Turkish-Bulgarian border and avoiding a 'Kosturica' scenario on entering the Balkans - like not using Macedonian buses bound for Kosovo, full of gypsy cigarette smugglers haha :) .. ahh.. hope someone bought the advice
here is the link:
http://books.google.bg/books?id=jstw7Sxkp4gC&pg=PA703&lpg=PA703&dq=dimitar+berov+lonely+planet&source=bl&ots=h3JrITZR6u&sig=5ftuBrI4E_HXDeXGC_KxoLviUUU&hl=bg&ei=sxdFSr7vL4qQsAbI0Ykd&sa=X&oi=book_result&ct=result&resnum=1
strange no?

It's that time of the year again..

2008-12-24T22:49:00.003+02:00

Честита зима:

the shape of things to come :)

Качкар - голямата галерия

2008-10-28T13:21:00.007+02:00

Ето я, голямата Качкарска галерия , преборих се с фотошопа, мапсорса и спомените най-накрая :
( отворете този линк, за да видите снимките в пълен размер : http://picasaweb.google.com/dimitar.berov/KackarMountains#slideshow )

Имах като идея не просто да пусна галерия със снимки, ами един вид да покажа на българските планинари каква невероятна планина имаме само на 24 часа път от София, с необятни възможности за пътуване, в място все още почти недокоснато от масовия туризъм и модерния свят. Затова и в края на галерията добавих и няколко профила и карти на маршрутите ни, ще кача и още практическа информация за това как се пътува до Качкар, какви са другите възможности за трекове в района, и откъде да се намерят хубави карти и пътеводители... ако някой иска да получи допълнително инфо - моля пишете ми ! dimitar.berov@gmail.com

Есенна буря, Силистар, Морето изпраща Лятото

2008-09-16T00:46:00.005+03:00

Поемам дълбок дъх , до запълване на дробовете, а вълната идва към мен като планина, огромна и шумна, върха й се пени с цветовете на септемврийска буря, бяло, солено и със звука на разбиващия се зад мен прибой. Няма време, трябва да мина отдолу под гребена преди да ме отнесе и запрати преждевременно на сушата. Потапям глава и се гмуркам, под водата съм, с широко отворени очи, виждам как планината от вода преминава отгоре, пред мен е задния склон на вълната, времето спира, шумът също изчезва, частица от безкрая докато през мен преминава стихията, границата помежду, в която всичко се подрежда и е на мястото си, а пред очите ми прибягват спомени за думи изречени от нечий глас, лице на любимо момиче, усмивки и сълзи, като в сън, безкрая.... силно дърпане на осигуровката – спиралната пъпна връв, свързваща ме с бодиборда и повърхността, Вълната не чака , продължава пътя си към скалите на Силистар, издърпва и моя мъничък борд, а аз съм някъде надолу по тънката нишка. Изплувам отгоре, реакциите са автоматични, поемам дълбоко въздух още преди да съм отворил очи, знам че идва следващата Вълна, под която трябва да се гмурна още преди да съм успял да прогледна след полета под водата. Сблъсък и потапяне под следващата планина, отново миг безкрай с вкус на черноморска сол и тишината на бурята, както се чува само когато си там долу под вълната... и така още няколко пъти, докато премина през прибоя или се озова отново на Силистарския пясък и отново трябва да взема асансьора между скалите до границата между сушата и морето...

Изплувам изпод Вълната и виждам прозорче в повърхността на морето – достатъчно дълга пауза на бурята, за да преплувам бързичко през прибоя. Ето, тук съм , в спокойствието на водата отвъд бялата линия на разбиващите се вълни, една люшкаща се повърхност, пералня от морска пяна, блъскащи се вълни и водни ями, а отгоре вали ситен морски дъжд. Така е прекрасно и красиво, чак не помня защо точно беше това цялото блъскане с бурята, дали е заради се пусна по перфектната вълна, или просто, за да съм точно на това място и да се наслаждавам на красивата буря и Силистарския залив, заклещен на границата между лятото и есента? Колко е странно как откривам най-голямото спокойствие и баланс точно в средата на бурята.

Вали, ситен есенен дъжд издухван на хоризонтални талази по повърхността на водата, сипе се върху бялата морска повърхност, а морската вода е толкова топла, прегърнала ме е и ме топли и пази от бурята. Плажът е от другата страна на линията на прибоя, беснеещите вълни се разбиват върху пясъка му, а от двете му страни е Странджанската гора, оцветена в първите есенни багри, старите дъбове с облекчение предават товара на листата си под напора на вятъра и с въздишка изпращат още едно лято. Черен щъркел прелита ниско над вълните, загубен в бурята по пътя на юг към Африка търси ятото си, намира само децата на бурята играещи си по линиите на сезоните, завърта се в спирала над главата ми и изчезва някъде в мъглата и дъжда на юг.

Къде съм? Трудно е да намеря мястото си в постоянно движеща се повърхност, ето някъде по брега се вижда дървената къщичка на плажа, вдясно са големите скали, в които 3 метрови вълни се врязват с грохот, стой на разстояние от тях, моля. Търся онова специално място, където вълните са достатъчно силни и високи, за да мога да ги хвана с борда и да се спусна по тях преди да се разбият в плиткия плаж. Колко трудно е да намериш фиксирано място в постоянно движеща се повърхност, всичко е много флуидно и променливо. Късите плавници шляпат по водата, аз съм легнал върху борда и гледам откъде ще дойде следващата вълна.

Поредната вълна ме повдига нагоре и някъде в другия край на заливчето, през пръските на дъжда и топлата морска вода виждам приятелите със сърфовете и бордовете, преборили прибоя след поредното пускане към плажа. Здравейте, толкова се радвам , че сме тук и сега и че знаете защо си заслужава да сме на това място.

А ето я Вълната, виждам я от върха на предишната, перфектната форма, скорост и размер, “давай, ти си , давай давай” вика ми някой, сега е момента да полетя по водната повърхност, лягам върху борда, започвам да греба със всичка сила с ръце и да блъскам с плавниците, вълната ме настига , трябва ми още малко, още мъничко, за да се кача на гребена й и да се пусна по подвижната повърхност, надолу. В следващия момент съм на 2 метра над останалата част от залива, увиснал за части от секундата над цялата тази безумна ситуация, балансиращ върху бясно движещата се енергия на вълната. Следва лек тласък напред, лявата ръка захваща страничния ръб на борда, дясната е отпред, спускам се по вълната, а тя се разбива зад мен, номера е да се плъзнеш пред разбиващия се гребен в правилната посока. Няколкото мига, които толкова пъти сънувам, опияняващата скорост и спускането по вълната, до брега и прибоя, а после.. после обратно навътре, към Границата и подводните сънища.

М.
PS морските хора говорят за Вълната, никога не използват множествено число на думата - вълни - 'Излезе Вълна' , 'Идва вълната' , сякаш след години борба с вълните са осъзнали, че цялото море е едно цяло и няма смисъл да го делят на отделни частички и множества..

Качкар и Черно море от 4000 метра

2008-09-03T13:29:00.009+03:00

..да видиш морето, в което толкова години си се гмуркал и плувал отвисоко и почти да го докоснеш, докато вълните от мъгли издигащи се от него се разбиват по скалните ръбова не Качкарските била..
Всичко е свързано в едно в природата, билата планински, образували се почти едновременно тук в България и там в Турция, едното море, в което се оттичат всичките ни реки български, а след това се изпаряват , за да се извалят като дъжд по склоновете на турската планина, даже и Живота там е същия като тук - острови на биоразнообразие от видове растения и животни, които имаме в Рила и Пирин, само че във вида си отпреди стотина години, преди ние хората да навлезем в планините тук и да решим, че всичко горе е наше.. И всичко това, усетено в един едничък момент, докато лежиш върху гръбнака на Земята, на върха на тази планина, заслепен от 4 километровото планинско слънце, а вълни от умора, еуфория, безкислородност и обич те заливат отвсякъде...

а 3000 км път по Анадолските пътища до Планината и обратно разказват много истории и дават много неща за виждане и усещане, ще има още, само да се подреди всичко случило се

Life Aquatic, Sozopol

2008-07-24T11:41:00.003+03:00

Месец в Созопол и по Черно море..

сега отивам да преплувам залива, от месец го гледам само и чакам момента..

на границата между сезоните

2008-06-03T14:11:00.006+03:00

Отидох горе, за да избягам от града и тежките мисли и случки, които ме преследват там. А като стигнах, се оказа, че съм там , за да изпратя още една зима, да посрещна лятото , да усетя отново пулса на смяната на сезоните в Планината, да се намеря някъде между изтичащата зима, пълзящата нагоре пролет, между Пиринските катедрали и циркуси.. Още една година отмина, и както всичко започна под пирамидите на Вихрен в края на лятото, така и сега ще свърши там, в началото на следващия цикъл на живота , горе и долу.
Време е да потека надолу с изтичащата вода и да се спускам към морето , заедно с реката, както някой ми казваше, че трябва да правя, щом така съм си подредил живота.
А Пирин се раздели със Зимата, чака летните си деца да се завърнат и да се позагубят из върховете, езерата и мъглите му отново.. потегляйте скоро
Ето малко снимки оттам:

View Album

Get your own

на изток от Вихрен

2008-05-28T20:28:00.003+03:00

искам да разказвам истории и да се върна пак на местата и състоянията, които ми се случваха тази зима, само че нямам време, а докато се усетя, пролетта отмина и днес вече е лято! Минавам по допирателната и отбивам номера като пускам линк към последния ми опит да разкажа нещо , за едно качване и спускане от Вихрен в началото на май, it's all been downhill from then on, well.. имаше няколко върхове по пътя..
http://befsa.com/?q=node/view/10246 - ей оттук започва

rise up

2008-05-14T16:33:00.004+03:00

Eddie-Vedder- Rise

Such is the way of the world
You can never know
Just where to put all your faith
And how will it grow

Gonna rise up
Burning back holes in dark memories
Gonna rise up
Turning mistakes into gold

Such is the passage of time
Too fast to fold
And suddenly swallowed by signs
Low and behold

Gonna rise up
Find my direction magnetically
Gonna rise up
Throw down my ace in the hole

честит ми рожден ден, днес е ден на свободата и дълго чаканата среща с неизвестното,
благодаря ти.

в мъглите Пирински гоним се със зимата

2008-04-07T21:15:00.005+03:00

И пак по склоновете на Тодорка, този път е Зима, във вековните гори от бяла мура, в мъглата и в дълбокия пролетен сняг, от този , който пада само по няколко пъти в годината и толкова чакаме и търсим, пак пирински магии , в една омагьосана гора. Пирине.. какво направи пак ти..

зен

Седемте езера, 22/23.03..

2008-03-23T23:13:00.006+02:00

тишината

2008-03-11T00:57:00.003+02:00

Бял кадър и всичко е толкова тихо и снежно, седя на снега а едната ми ска е метър под мен, автомата й е останал на обувката ми, на 2800 метра над морето сме, на билото между Полежан и Малък Полежан, вали сняг и всичко е в мъглата, а най-близката хижа е на 2 часа пантене. Спокойствие, като тихия падащ сняг наоколо, на забавен кадър, а в главата ми съвсем ясно виждам какво трябва да направя, за да се измъкна оттук. Всичко е толкова ясно и просто, за секунда плана се нарежда в главата ми, по-бързо от всякакви притеснения и страхове, вече знам, трябва да се върна обратно по билото и да слеза до хижата. Уверен съм, че всичко е наред, сякаш някаква част от мен знае, че точно така ще стане днес, а Планината ме е обгърнала с бялата мъгла и чака да види какво ще направим . ‘Ето, нали искахте да си играете на планинци с мен и зимата, да ви видим сега какво правите’. Максо и Косьо изчезват в мъглата надолу по склона, който толкова време чакахме да пуснем отново, аз и Настя поемаме наобратно. Спокойствие и увереност , че всичко е наред, и че знам какво става и какво да направя, и едно смирение пред всичко, което се случва около мен. В един момент докато слизам по леда надолу по билото Планината вдига за мъничко пелената , мистични гледки към отсрещните склонове на Безбог, който изглежда нисък оттук, а долините се губят някъде в бялото. Стъпвам внимателно и бавно надолу, такив спускания се правят с котки, но кой носи котки като кара ски. Забивам пети в твърдия сняг и слизам надолу. Стъпвам на лед, петата ми не захваща, подхлъзвам се и се свличам 1-2 метра надолу, лягам на снега и спирам, новия сняг навалял последния 1 час ме задържа, разминавам се със 100-200 метрово свличане надолу.. къде ми е пикела:)? За момент се замислям за последствията от случката, но бързо се концентрирам над тишината наоколо и над всяка следваща стъпка, всичко е наред.

Следите ни от изкачването ги няма, за час всичко е покрито от 10 см сняг, и продължава да вали, така тихо и спокойно , с леки напомняния за силата на момента от вятъра, който духва от време на време. Долу на премката сме , вече с една ска на крака, еднокракия скиор и планината, толкова е хубаво и спокойно, смея се докато бързам напред, плъзгайки се през пресния сняг, чиста и истинска радост от това че съм жив и тук и сега, не съжалявам за счупения автомат, за изгубената възможност за едно безкрайно спускане, а и Максо и Косьо вече са долу, живи и здрави. Оставам завинаги в онзи кадър на долната станция на лифта, седя на столчето и чакам да дойдат да ме вземат с колата, наоколо няма никой –всички са си тръгнали вече, а снегът вали, напрягам слух да чуя снежинките, и чувам само тишината, малки бели пухове падат надолу на фона на силуетите на черни борове и затрупват следите от стъпките ми, довели ме преди малко дотук, изчезвам .

Сякаш точно така е трябвало да се случи, да съм тук и сега.

Колко смирителни/humbling са такива случки, когато видиш колко близко си до голямото бедствие и колко е тънка линията между хубавото и лошото, между грешката и правилния избор.. на фона на тази случка всичко останало ми се струва толкова незначително и лесно преодолимо, отново си припомням колко малко време и място имаме за всички важни неща в живота, как няма закога да чакам да се случи всичко, няма време човече, няма, сега или никога, тръгвай или оставай, не може вечно да седиш на брега на реката и да чакаш. А ти момиче, Ела с мен, ела, нямам повече време, разбираш ли.. и аз не разбирам, но е така, луната неумолимо расте и чака.

А градския живот в София е малък и незначителен, между всички глупави и незначителни изнервящи дреболии в града и мен има един дебел слой истинско спокойствие, което се открива само по тези граници горе на билото между живота и смъртта, между истинските приятели и планината, между снежинките затрупващи следите ни довели ни дотук....

PS На хижата заедно с приятелите ми и техните деца се беше качила майката на един от тях, за да остане и тя в планината 1 седмица, да се радва на зимата и на децата, за които се грижеше там. Изглеждаше токова щастлива и жива в кратките моменти, когато я видях там.. Тръгнала си е от този свят ненадейно и изведнъж, поне в последните си дни е била на едно хубаво и истинско място. А снощи писах за границите на живота и смъртта, е някой наистина е бил там докато ние сме се мотали по върховете, без да знае дори, каква ирония..

южно от севера

2008-02-11T23:38:00.000+02:00

Снегът в южен Пирин, в циркуса на Беговица според моя фотопарат изглежда така:

В мойте спомени пък изглежда така:

до билото на Пирин и обратно

2008-02-05T00:13:00.001+02:00

Топлите летни спомени от началото на едно дълго пътуване през Пирин и вътрешните планини са затрупани от метри сняг,а бреговете на езерата, покрай които спяхме само по чували ги няма. Пирин спи и чака летните си деца..
Качихме се до хижа Яворов и оттам нагоре до Суходолския превал, почти до Разложки суходол и Кончето, Пирин ме пусна да се върна по летните си тихи стъпки нагоре към билото му и да потърся отново загубените там хубави мигове. Е, зимата там няма никой, освен безкрайни бели пространства и безкрайно празно място за мисли и гледки към хоризонти и мъгли. Има и много много много каране на ски, по огромни склонове, далече от тъпотии и курорти..

Тъмната страна, отново

2008-01-28T00:13:00.000+02:00

А спасителите остават на пост, дори и когато останат с човек по-малко.
Само те са стояли и гледали тези склонове достатъчно дълго, за да ги усетят и разберат достатъчно и да знаят кога има място за нас хората там горе.. останалите сме просто гости там, в милостта на Планината и никога не можем да сме сигурни дали ще ни допусне отново до себе си..

26.01

26/27

27.01

http://www.pss.bglink.net/forum/viewtopic.php?t=4848 - краткото съобщение на ПСС за загиналото момче в събота, 26.01 по билото на Ботев

и точно преди 1 година, на същата дата 26.01, загина Марио от х. Мусала
http://naokolo.blogspot.com/2007_01_01_archive.html

странно нали, черни дни в Планината са около тези дати.. и как става, че аз съм все там, за да стана свидетел на случките и да участвам в тях..

рила на косъм , а Странджа на море, на чувал на плажа

2008-01-24T23:39:00.000+02:00

Вървя си по Витошка с раницата на гърба, а на нея закачени ските.. вървя си значи, а около мене хиляда души , че и повече, няколко десетки тролея хора, и всички или почти всички са с челници.. и не че е тъмно, не, горе още светят коледните украси, нищо , че вече е края на януари, просто като свети така целенасочено едно голямо множество някак си много хубаво се посочва накъде трябва да се върви.. Та, вървя си , а ските не тежат, и без това толкова съм ги носил вече, и те мене са ме носили. Някой ми говори за Странджа и плана за управление на парка, аз разпалено обяснявам колко е важно да имат впредвид и моретооо морето бе хора, как така парка свършва с края на сушата, защо не сте се сетили досега да гледате какво става във водата... ските още са ми на гърба, имам и челник, човека до мен и той е с челник, с едно оранжево яке с качулка, а отгоре се сипе лек снежец, малко под нулата. Говорим си за сериозни теми, как им трябват хора да дойдат да проучват биоразнообразието на Странджа и да се използват тези данни за спиране на разни безумни проекти увреждащи това биоразнообразие. МММ... ето го и онзи човек, който съвсем спокойно си ходи със ските по Витошка, миналата година по това време пак минавал, но тогава имало само още 30-40 души по пижами с него. Нямаше хора с челници, не и 2000 от тях. Нещо като карнавала в Рио, някой наскоро питаше едно момиче от Бразилия да разкаже за карнавала в Рио.. тя каза, че го давали по телевизията, 3 дена нон стоп, и аз май съм ги гледал тези предавания, нещо като предаванията на живо от коридата в Памплона по испанската телевизия юли месец... Нашия карнавал обаче е за Рила, и има доста музика, не е самба, тъпани и тарамбуки, има и хоро.. и плакати и алпинисти с въжета, няма самба танцьорки на подиуми, много е студено, пък и друго си е едно хоро в тоя студ, по онези костюми летни , ще им замръзне всичката самба.. не е за бразилци тука сега.
А иначе, какво ще се случи и дали ще се случи и кой кого и как ще промени и накара да спаси природите и да спре да краде, и дали има смисъл и полза от цялата работа.. ще разберем след 20-30-40 години, като се обърнем назад във времето от позицията, до която сме докарали света около нас тогава, ние алчните и тъпи маймуни хората, и поглеждайки назад, проследявайки собствения си принос за сегашното състояние, ако с чиста съвест можем да си кажем, е не съжалявам за нищо, и не пропуснах да направя нещата, които можех и знаех, че трябва да направя, ако е така наистина, и поне частица от голямото празно пространство, което така ни тегли и привлича в нечовешкия свят , е още там и ни топли.. ако е така, значи е имало смисъл, пък каквото ще да става.
Днес на Витоша участвахме като статисти в един природен филм, който не ни е било отредено да видим, но някак си се промъкнахме през задния вход на киното ( като едно време,когато ходихме да гледаме Рамбо 1,2,3 и отваряхме задния вход на Киното да влезат разни дрги деца)... та.. нагоре по билото с Романски, мъгла, гъста лепкава витошка мъгла, в един момент небето почва да прозира през мъглата, а стдът се засилва, промъква се по крайниците и през ръкавиците.... баланса е възстанвоен когато едно сутрешно слънце пробива облаците , и залива връхчето на Камен дел със светлина, а сенките на скалите по билото се плъзват по бялото снежно безкрайно .. айде лека нощ

23.01 - Рила виси на косъм, шествие

2008-01-21T11:50:00.000+02:00

Ами ето на, четете и елате, елате много..

по ръба, 31ви декември 2007

2008-01-04T18:02:00.000+02:00

Малко снимки, фотото още е в новогодишна ваканция, обещавам да пусна и останалите тея дни :

Затрупай ме, затрупай всичко с метър сняг, затвори всички проходи и премки, изолирай ме от света и нека седмица да нe мога да слеза от планината. Остави ме без ток и телефон, без радио и бензин за генератори, и нека единствената топлина, която ни остане след като изгорим и последните дърва е наща вътрешната, в чувалите вечер в малките прашни хижарски стаички. Нека и последния помен от незима да изчезне под пелени от безкрайно бяло, нека и последната партина с труд пробита през миналогодишните преспи остане само спомен по подметките на обувките и изморените ни крака. Затвори проходите на юг, по които така леко и слънчево се добрахме преди дни, по пътя край реката и водопадите, затрупай гората от север към селото в ниското с толкова много сняг, че дори и ските ми да се уплашат и да не искат да се спуснат оттам...

Измъкнахме се, по границата между севера и юга , по ръба на зимата и между облаците и слънцето, по билото на Балкана и гръбнака на Земята ни, на пръсти преминахме незабеляни до сърцето на планината, допуснаха ни да се докоснем до най-дълбоко скритите й тайни, скрити онези дни , когато всичко е застинало и е в очакване на нещо голямо и силно – бурята, която за една нощ преобразява света. Седим на склона над хижа Тъжа и гледаме надолу към Русалийския проход и Триглав, от ляво – едно море от облаци закрило долините до безкрая, от дясно друго море, плискащо се в южните склнове на Балкана и заливащо долините, от които се качихме тук преди няколко дена. И чудо , на фона на залязващото невъзможно червено слънце една огромна река от облаци лази по прохода и тече от юг на север, носена от напористия вятър. Като поток от течен азот прелива от едната страна на Балкана към другата, и не просто стои там като някоя обикновенна софийска мъглица, ами тече с пълна сила, като пълноводна река опитваща да избяга от тясното си корито след пороен пролетен тъжд, напира да пробие планинските върхове и да се влее в Севера. Седим , малки и загубени като песъчинки в една безкрайна бяла пустиня, кацнали на снежни острови между двете морета и се радваме, че сме живи и че сме успели да се доберем до този безраен миг и до това невъзможно място. Колко сме малки на фона на всичко около нас, колко загубени сме между разстоянията между стълбовете на зимната маркировка, колко лесно можем да изчезнам завинаги в мъглите на билото, ако ни видят докато се промъкваме покрай долините, да протегнат пипалата си нагоре по склона и да ни уловят. Всяка стъпка довела и върнала ни дотук и обратно е подарък, а чаят на метеоролозите на Ботев е като елексир сварен от отдавна забравени мъдреци дълбоко в сърцето на планината.Замръзналото ми лице не спира да се усмихва, замръзналите ми очи попиват гледките на моретата от облаци като че за първи път виждат света, а наоколо има прекалено много източници на светлина и топлина , за да си помисля и за секунда да не се качвам нагоре, въпреки прецаканите ми ски и колани, които трябва да влача нагоре по баирите, вместо те мен да ме носят...

Една малка къщичка на ръба на билото е надвиснала над морето от мъгла и ни вика към себе си с поредицата от колци, водещи към нея – елате , елате при мен и останете на брега на морето ни, останете да видите как деня си тръгва , как всичко потъва в огньовете на залеза и се запалва, после бавно избледнява и угасва в нощта, а после избухват милионите звезди.. Ние обаче продължаваме напред и надолу, чака ни хижата и долната земя с многото хора, които няма как да знаят, че малко над мъглата се случва една друга планета, един паралелен свят случващ се само на петимата души дръзнали да потопят сетивата и телата си в него, да го изпитат и възприемат, поемат и запомнят, имало ли е залези преди някой да има очи да ги види?

Продължаваме да се промъкваме по границите, между нощта и деня, между севера и юга, мъглата и празното небе , между горе и долу и между двете години, между световете помежду ни, които поне за осем часа са се слели в едно огромно бяло пространство запълнено с това което се случва Сега... колко стъпки по студения сняг ни трябват, за да достигнем това истинско състояние, в което спираме да си мислим, че вътрешното гласче, което по цял ден ни говори сме ние, че всъщност не свърщваме с границите на тялото си и мислите си , че продължаваме навън и навътре, дотам докъдето могат да стигнат сетивата и усещанията ни, безкрайни и оплетени в едно.

Надолу , а деня почти свършва, вятъра е издухал и последния спомен от топлина, а до хижата има още съвсем малко, остава последното спускане надолу по колците до гората, вековните букове обградили като стражи билото от долината. Последно закопчаване на ските, побутвам се с щеките и политам на големи и мазни завои надолу по пудрата към мъглата, свободно падане към догодина, олеквам и отново се сещам защо влачих тежките ски по целия път до тук и обратно. Няколко завоя по-късно съм потънал в лепкавата бяла мъгла, оплела се в клоните на буковете, спускам се надолу към шума от реката и се губя между клоните, обръщам се назад и някъде горе всичко гори, залеза е достигнал кулминацията си и сякаш ни изпраща по пътя ни към хижата. С последни сили изкачвам хълма към тъжната Тъжа, а мъглата се движи по дерето разделящо ме от склона, по който тъкмо слязох. Къде ли са другите, идат ли, или мрака ги е застигнал? Ето ги , отговаря ми тя и се дърпа за малко, отваря пророче в себе си през което виждам три малки и толкова близки фигурки да слизат надолу към границата на гората. После мъглата отново пада и дърпа финалната завеса на 31ви декември, финални надписи и аплодисменти в залата, с широко отворени очи излизам от залата и влизам в опушената хижа, здравейте.. ако само знаехте какво ми се случи току що..

29.11 Рила-буфер, или как продадоха планината

2007-11-29T18:14:00.000+02:00

Май дойде време да излеза за малко поне от снежно-планинско-водната утопия, която цари в тоя блог и да използвам го използвам по предназначение – да кажа нещо по актуална тема. Та, днес , преди няколко часа министерския съвет окончателно прие зоните влизаюи в натура 2000 мрежата на България. След година и нещо мислене, отлагане, кроене на сметки как министрите и управляващите партии да прецакат ЕС и да си раздадат част от природното Ни богатство на приятелски кръгове и роднини, като при това избегнат плащането на огромни глоби, най-накрая се стигна до някакво смислено решение. Май бихме всички рекорди – 33%, дори и Словения няма толкова голяма площ от територията си в Натура 2000. Браво на нашите далновидни политици, сега изглежда сякаш те наистина се грижат за благото на нацията и искат да запазят най-ценния ресурс на страната ни – Природата – от разрушение и ограбване , в името на благото на гражданите, в името на принципите на ЕС и още не знам колко такива благородни каузи. Защото България друг наистина ценен ресурс няма - затова и настана такова масово ограбване на природата ни последните години – това е най-лесния и бърз начин да се забогатее тук – като добиваш ресурси от природата ( дървосеч, продажба на ценни имоти на богати чужденци – по морето и планинит). Всичко дотук се развиваше по модела на богатата западна компания дошла в бедна страна от третия свят в Африка или Южна Америка, където местните за жълти стотинки продават ценните си природни продукти – тропически гори, рибни ресурси, петрол полезни изкопаеми, имоти за земеделие и тн. При нас обаче, ограбването се извършва не от корпорации от чужди страни, ами от местни наши си компании и мутренски кръгове около министри. Е , след днешното решение, поне на теория, нещата ще стават малко по-трудно, има още една ‘линия на защита’ срещу ограбването на българската природа и тя не е под контрола на корумпираните ни министри и депутати. Така че надежда има, има надежда да се спрат или поне ограничат грандомаснките планове за ски курорти в Западни Родопи (Перелик), в Пирин ( Безбог, над Предела ), в Западна Стара планина ( Ком) , има и някаква надежда и за Черноморието – да се запазят незастроени и унищожени Дуранкулак, Шабла, Калиакра, част от района около Иракли, районите около Маслен нос и Ропотамо, крайбрежието на Странджа. Чудя се дали това щеше да е така, ако последната 1 година ги нямаше тези протести, акции, асоцияции, подписки, писма и натиск над правителството, може би в крайна сметка има смисъл да се протестира и да се бори човек за нещата, с които не е съгласен, дори и в Бг? Няма как да разбера какво би станало, ако никой не беше тръгнал срещу решенията на правителството да отложи повече от половината натура зони, сигурно има една алтернативна вселена , с една алтернативна България където нещата са доста по зле в момента и на Мальовица наистина се готвят да строят сто етажен хотел Лале, на Калиакра има Арабски спа център и голф игрища до хоризонта, а от центъра на Банско тръгва гондола до премката между Кутело и Вихрен...

Обаче, нещата не се развиха съвсем по план, в последния момент се оказа, че Рила-Буфер няма да влезе в Натура зоните. Това е, ако видите ето тази карта : http://www.greenbalkans.org/images/NATURA%202000%20in%20Bulgaria_BG_reshenie%20MS.jpg , червения пояс опасващ Рила планина от всичките й страни. Плошта на тази зона е към половината от територията на планината, и включва горе-долу всички територии на Рила под 2000 метра надморска височина, с изключение на някои резервати и защитени територии в по-ниските и части като тези около Рилския манастир. Там натура 2000 зона няма да има, няма да има и природни паркове, а единствената гаранция , че алчните и плиткоумни хора с много пари няма да правят каквото им хрумне , за да изкарат повече пари от природните богатства там, ще са оценките на министерството на околната среда. Същото това министерство през последните 2 години не е издало нито една отрицателна оценка за въздействие върху околната среда на нито един проект реализиращ се в страната ни – тоест накъдето и да се обърнете и видите строеж на хотел, къща, завод, голф игрище, писта, бар построен върху пясъчни дюни, ваканционно селище изливащо лайната си директно в морето без пречиствателни съоръжения, ново сечище, нива с генно модифицирана царевица... ами МОСВ е казало – няма проблеми , действайте, не увреждате природата, не ограбвате ресурсите на страната ни, не нарушавате законите ни.

А какво се случва в Рила? Ами на територията на Рила буфер, по северните склонове на планината, едни хора са се развихрили и са разчертали стотици километри писти от почти всички върхове достигащи до долина от типа на Банско, която те да могат да изкупят, застроят и продадат на англичани, руснаци, араби, германци и други платежоспособни хора, които искат да вземат своето късче от ‘рая’. В Паничище искат да строят огормен курорт с писти около , под и над Седемте Рилски езера , а Боровец искат да стане Супер Боровец, със писти и хотели съвсем случайно намиращи се в земите на Симеон, които му бяха върнати след като стана премиер. Има планове за строеж на нови курорти по долината на Бели Искър, към Мальовица, в района над Благоевград, на Белмекени кой знае още къде. И разбира се, никой от тези строители и хора с много опари не иска да се съобразява със строгите изисквания на ЕС за развитие на Натура 2000 зоните, които все пак позволяват строежа на писти, хотели и вилни селища, но при минимална увреждане на околната среда. Нашите инвеститори обаче искат друго, те искат бързо да построят всичко, да спечелят много от продажбата не земи и новопостроени хотели и вили покрай курортите, и после да продължат към следващия курорт ( новото Банско, построено от фирма Юлен, вече е продадено на руски инвеститори, фирмите на Цеко Минев междувмренно закупиха съоръженията и инфраструктурата на Витоша и сега се готвят и нея да развият по модела на ‘курорто’).

Затова нашите любими министри измислиха легитимен и бърз начин Рила-Буфер да отпадне от Натура зоните, на базата на един доста сериозен и професионално направен доклат на БАН, оценяващ биоразнообразието и нивото на защита на видове и местообитания попадащи в предложените Натура 2000 зони. Въз основа на този доклад някой е заключил, че застрашените видове и местообитания в Рила са достатъчно добре представени като популации на територията на парк Рила , и съответно дори и без Рила-буфер е осигурено опазването им. С други думи – дори и да изключим половин Рила планина от мрежата натура 2000, българското правителство ще си е изпълнило ангажимента към ЕС да опазва тези и тези ценни видове и местообитания. Или казано още по-простичко – ако на територията на парк Рила има популация от дива коза, и тя е защитена от статута на парка като натура 2000, това че в Рила буфер има други популации от диви кози и те не са защитени не е проблем – видът ще оцелее, дори и рила-буфер козите да бъдат избити и изгонени оттам.

От чисто научна гледна точка ( аз бидейки биолог.. хм) нещата са точно така – ако искаш да спасиш даден вид от изчезване е достатъчно да спасиш една или няколко жизнеспособни популации на вида, няма нужа да спасиш всички негови представители. От чисто научна гледна точка докладът, върху който се базира това заключение е точен и много добре изготвен. От чисто научна гледна точка нашите министри имат ‘научен’ аргумент да не включат Рила-Буфер в Натура 2000 зоните. Цитирам и министъра на околната среда “...Отпадането на „Рила буфер" според Чакъров е след множество сериозни научни изследвания и страната ни няма да получи критики от Европейската комисия...”( http://news.ibox.bg/news/id_1412040786 ). Тоест проблем няма никакъв, правителството е спазило изискванията на ЕС при избора на зоните за Натура 2000 да се използват единствено и само научни аргументи. Дали обаче комисията по околна среда на ЕС знае как точно се развиват нещата в България, и как съдбата на една от най-ценните и уникални планински екосистеми в Европа е била решена от гласовете на няколко ‘експерти’ в повече, гласували за изключването на Рила-Буфер от Натура зоните при заседанието на Съвета по биоразнообразие през октомври? ( http://www.mediapool.bg/show/?storyid=133159 ) Представете си колко лесно е, ако си министър или просто човек с много власт и пари , да убедиш няколко души от този съвет да гласуват в ползва на ‘научните’ заключения , че Рила-Буфер няма нужда да влезе в Натура зоните.

И какво следва оттука? Ами не знам, или по някакъв начин някъде извън Българското правителство и страната ни, някъде в стъклените кули на Брюксел , някой ще се намеси и ще се опита да вразуми правителството ни, или .. ами някъде към края на зимата строежите ще започнат, и след 5-6 години в Северна Рила ще има още няколко курорта от типа на Банско, местните хора ще останат излъгани и ограбени, а невъзстановяемото природно богатство по склоновете на Планината – загубено завинаги, за сметка на жалките амбиции за печалба на група ‘държавници’. Ситуацията е като тази лятото и отмяната на статута на парк Странджа, почти обаче, защото този път решението е взето не от трима съдии във ВАС , ами от целия министерски съвет. Връщането назад от тази позиция май е много по-трудна и спонтанни протести по софийските улици няма да помогнат...

На мен обаче ми писна нещата да се развиват по този начин, докога ще продълажваме така,а?

//( Тези от вас , които не живеят в България и се прибират тук веднъж за Коледа и веднъж лятото сигурно много добре са видели последствията от грижата на управляващите страната ни за опазване на Природата ни – отивате на любимия си къмпинг на морето, на който сте израстнали , и на който сте били миналото лято, отивате и той го няма , на негово място булдозери изриват горички, рекички и плажа и строят луксозно ваканционно селище( к-г Оазис, сигурно и част от вас са ходили там като мен като дете, е сега там има луксозни вили, които бяха наводнени преди месец от придошлата изкопана река..). Отивате да се разходите към любимата си хижа в Рила или Пирин, любимата ви пътека е изоран горски път, по който се свличат трупи на вековни борове, отсечени при строежа на поредната писта. После си заминавате, и след година отивате и тъкмо сте си мислили, че по зле няма как да стане, и намирате същата жалка картинка на някое друго любимо място от дествтото ви. И аз така гледах 5 години отрязъци от филма ‘развитие на България’ , всяко лято ставаше все по-зле и по-зле, любимото ми Банско изчезна, Созопол се превърна в панелен комплекс, половината диви плажове на юг от Созопол се застроиха. И междувременно четях новините в нета и не вярвах, че това наистина се случва. Е, миналия декември се прибрах в България и се сблъсках челно с тези събития, сега вече знам, че нещата са много по-зле отколкото изглеждат в новините в нета.. знам обаче, че има и надежда, защото има хора, които не искат това да е начина, по който да се решава бъдещето на страната ни //

Update: Та днес се оказа, че нещата са още по-зле отколкото ги описвах вчера, не само че Рила-буфер е изключена, ами правителството е приело въпросната точка 3, според която части от Натура зоните, които имат приет план за управление, няма да са в Натура. Тоест ако кмета на Царево и неговите приятели приемат устройствен план за южното черноморско крайбрежие извън парк Странджа, в който е предвидено застрояването му, няма да има проблем с изискванията на Натура мрежата.. Не съм юрист, но това ми се струва поредния параграф 22 : приемат се определени правила за определени местообитания, но ако преди тези правила влезат в сила, някой приеме други правила за същото място, първите отпадат.. тоест нищо не е прието и нещата си остават по старому - анархия, корупция и бетон. По сметки на журналисти от в. Дневник Натура 2000 мрежата от 33% автоматично се свива на 20-тина процента, тъй като голяма част от зоните влизащи в натура, които сега нямат статут на паркове, защитени територии и резервати, вече имат измислени устройствени планове, позволяващи урбанизация, строежи и унищожение на природата. Правителството ни лъже като казва , че 33% от България попада в Натура зоните..

"В "Натура 2000" няма да бъдат включвани зони, които вече са част от общите или подробните устройствени планове на общините, гласува в четвъртък правителството. Така на практика министрите драстично намалиха покритието в България на европейската екологична мрежа. Одобрените от кабинета зони за "Натура" са 33.8% от територията на страната. Реално тези защитени места ще останат не повече от 20% от България, защото почти всички зони по Черноморието и половината от парк "Витоша" например са част от общите устройствени планове на общините, коментираха еколози."(http://evropa.dnevnik.bg/show/?storyid=402802)

2007-11-25T20:48:00.001+02:00

В Рила е Зима, а това е Мальово поле, вдясно е връх Мальовица. Ни знам кво да кажа, два дена там беше хубаво, изморен съм. В събота се качвахме на склоновете напред и надясно, гледахме склоновете отляво, спуснахме се, после в неделя се качихме на склоновете наляво в Мальовишката долина, гледахме тези от другата страна.. спуснахме се.
А пък в четвъртък на един рожден ден на много капитани в един таван до 'куфара' си спомних една история от книга на Керуак, как качвали един връх с негов приятел, и като стигнало горе той му казал 'Като стигнеш върха, продължи да се изкачваш' .

so it goes..

2007-11-18T22:43:00.001+02:00

Къде съм и кога? На Петрохан! със ски!! на 18ти ноември.. тази зима започва доста изненадващо..

буря в балкана, тишината отвътре

2007-11-12T22:42:00.000+02:00

През бурята, по пътя покрай долините и планините, през мъглата и хубавите безмислени съботни разговори, на стоп през най-безумното време на годината, после при разклона за селото - нагоре към планината, със старата кола и нови приятели, а истинското пътуване започва като сложим раниците на гръб и поемем нагоре към урагана, мъглата и първата зима. Нямам снимки от нощното придвижване, през вятъра, който беше толкова силен , че издуха всичките ни мисли и думи някъде далече далече, бедствието беше пълно и пречистващо, при силни пориви трябваше да се заляга на земята, чуваш как вятъра свири някъде по склона нагоре и имаш секунди да стъпиш здраво с двата крака на земята, да се наведеш и да забиеш щеката.. и после си нищо- вятъра те удря и изключва от света за няколко секунди. Спомням си кадри, които ги няма на ничий апарат - колона от 12 души на челници се борят с вятъра и преспите... и колко щастливи бяхме като стигнахме горе.. благодаря ти отново, че ни доведе до тук

А на сутринта се озовахме тук:.. и после дългият път обратно вкъщи... защо ли не се чувствам съвсем у дома си като се прибера след такова пътуване?

( пропускам технически подробности като това , че ходихме на хижа Триглав, че първоначално едвам се добрахме до хижа Русалка на 1000 метра височина, че изкачването над х. Тригвал на 1500 метр щеше да е почти самоубийство при такава буря, че после ходихме да спасяваме един затънал в огромни преспи джип и около час с огормен кеф разривах преспи с лавинната си лопатка, че ако горе имаше някой неподготвен можеше и горе да си остане при такава брутална буря..)

преди 7 дена, снимки от Ахтопол

2007-10-21T22:23:00.000+03:00

Ахтопол, 14.10, големите вълни наистина дойдоха... на снимка изглежда много по-страшно отколкото бяха наистина, може би защото тук не се усещат температурите на топлата есенна вода и смразяващия зимен вятър на брега... Има нещо апокалиптично в кадрите, напомнят ми на една картина , която съм виждал като дете, на един сал , пълен с корабокрушенци, почти удавени и държащи се със сетни сили за разбития кораб... само че в Ахтопол всичко беше много щастливо и лесно и бездраматично. Вътрешно спокойствие и външни бури. Дъглас Адамс беше писал в една от книжките от Пътеводителя как хората обичаме bordering conditions и винаги сме привлечени от тях..

blog action day на патерици

2007-10-17T17:00:00.000+03:00

На 15.10 така и не стигнах до писане на каквото и да е, просто времето малко се разми напоследък и взе да не достига..
В главата ми се въртяха разни апокалиптични картини за това как ще изглежда Земята след няколко десетилетия, ако прогнозите на най-песимистичните модели за развитие на промените в климата вземат , че се сбъднат.. добавяме към това тежка доза 'ами ако..?' въпроси, почерпени от научната фантастика антиутопични катастрофи, и базата данни в главата ми за биология, околна среда, климата, океаните, планините, биоразнообразието, еволюцията и геологичните катрастрофи, довели до измирания на огромен процент от живите организми, леки дози песимизъм и едно такова необяснимо спокойствие , че колкото и да сме безотговорни към Дома си, след 1-2 милиона години ще сме просто още един геологичен слой, а Природата ще се възстанови и ще ни замени с нещо по-разумно и балансирано.... всички тези елементи са добре умесени в главата ми и рисуват едни доста мрачни картини, които не ми се иска да описвам.
Не знам и какво да напиша всъщност, има ли смисъл от отчаяните опити на една малка част от човечествтото да убедят останалите , че има смисъл да опазваме природата и да се опитаме да контролираме развитието си? В природата всичко се балансира рано или късно, везните ще се наклонят, ще се преобърнат и ще изсипят ненужното тегло, което представляваме ние човеците, после Еволюцията ще се погрижи да запълни празнините, които сме оставили след себе си. Колкото и камъни да хвърляме в езерото, вълните по повърхността му ще затихнат рано или късно..само че ние в момента изплискваме цялата вода, а една огромна приливна вълна идва към нас и ние дори не я забелязваме..

2007-10-11T17:49:00.000+03:00

Май съм обречен да съм подвластен на природните стихии, във всичките им физични и човешки форми :). Ето днес излязоха две доста вълнуващи новини, които обърнаха всякакви планове за близките дни.. Огромна буря на Черно море, вълни по 3-4 метра, дъжд, студ, вятър .. и аз какво правя? Ами какво , заминавам още утре вечер натам :)

Странно е как сме зависими от природните стихии, бурята други ден днес е тръгнала от Северния Атлантически океан и е ударила Скандинавия, след което се завърта на юг и изток и помита Балканите... и съвсем естествено този грандиозен сблъсък на циклони води дотам , че групи от хора поемат през половин България , за да стигнат до морето..къде остана свободната воля, правото на избор, търсенето на комфорта:) ?? И защо ми е притрябвало да се блъскам с студените вълни, ами не си седя вкъщи?.. не разбирам , но няма и нужда май, нещата които се случват при такива срещи осмислят всичко останало, което правим.. нали?

Май трябва да прекръстя този блог на бури и морета, вътрешни планини и урагани хаха..

заедно

2007-10-11T13:27:00.000+03:00

август 2007, някъде дълбоко вътре и високо горе.. писах го август, сега и тука го слагам, преди есента съвсем да е отнесла спомените

Рисувам с пръсти по дланите ти линиите на билата на Пирин, а очите ми поемат по мъгливите пътеки на спомените. Ехото на отдавна изпяти песни и мелодии на гайди се стелят по тихите брегове на езера и се гонят с вихрите на прииждащите вълни от черни облаци, затварят ни в капана на бурята и се сливат с тъмните скали на циркусите наоколо. Близо, толкова близо сме до стихиите, и толкова малки в окото на урагана, не ни остава нищо друго освен да се понесем по вълните на случващото се, да броим светкавиците и да се смеем тичайки надолу. После е нощ, а Млечния път се е надвесил над малкото хълмче между Тодорка и Вихрен, където в малки палатчици се опитваме да се скрием от звездите, а те са толкова много и толкова ярки, заливат ни с тишината си и дават безкрайно много място за мъничките ни вътрешни светлинки. Една след друга те излизат иззад източния склон и продължават пътя си на запад към Перун, ако затвориш очи и спреш за малко времето, а после отново го пуснеш, този път по-бързо, ще видиш огнените дири които оставят те след себе си движейки се, сякаш изеднъж всичкото нощно небе решава да падне и да изпълни всички желания на всички хора, гледащи нагоре в този момент. Заспиване и после отново събуждане, някой до теб също е там, на студената и твърда земя, в топлия чувал, на лицето ти има една блаженна усмивка, сякаш и докато спиш виждаш какво се случва над теб.А небето продължава стремглаво да се върти, от изток се подава ръба на ореола на пълната Луна, светлината й прибира една след друга останалите непаднали звезди, събуждане и огнения й диск тъкмо изплува над Тодорка, после времето отново ускорява и месечината се изтъркулва по дъгата си на запад, бърза да стигне отсрещното било преди Слънцето да я е догонило някъде по изгрев. После е ден и огнената линия на първата слънчева светлина се спуска надолу към долината и лагера с палатките, там мънички човечета се събуждат от дълбокия си сън не знаейки какво се е случило в двата мига между затварянето и отварянето на очите си.
Мъглата се сгъстява и бързо запълва свободните пространства между вековните мури, бели борове и морени, спуска се надолу по склоновете пирински и сякаш се влива на талази в главите ни, тази сутрин е като някоя есенна приказка, от онези в които си спомняш за всичките сурови, красиви и тъмни дни в животите си. Ден за прочистване и губене и намиране, поемаме надолу през просеките в гората да търсим скритите боклуци, оставени от преминалите в бързина туристи, нямали време да спрат и да погледнат за малко поне безкрайно многото частици от Пирина, а раниците са пълни с празни чували. Искам да изчезна в темната мугла и да тръгна в неизвестна посока, някъде към шумовете на далечна река от другата страна на вековната гора, криввам от пътя и поемам по пътека, по която никой не е минавал още от времето, когато за първи път съм стъпил на планинско било и съм видял колко малки сме. Вървя и в един момент съм толкова далеч от всички хора, няма никой никъде. После отново поемам по пътя на боклуците, мълчаливия горски със колосания панталон ни превежда през мъглата, по моста към отсрещния свят. После отново всички изчезват, а аз се загубвам някъде в горите, уж търсейки прекия път, гласове някъде над мен, срещам още трима загубени хора , тръгнали да се търсят из мъглата. Малкото камъче от далечното езеро вече втори ден пътува в джоба ми и събира парченца от пътя, за да стигне до теб. После нещо става и вътрешните мъгли изчезват, отново е лято, зад хоризонта изплуват линиите на далечни склонове назъбени от короните на вековни гори, а слънцето си пробива път между тях и се разбива в горските ти очи. При двата моста времето сякаш е застинало, дори реките преминаваши отдолу внимават като се промъкват между камъните да не шумят, а дебелия зелен мъх покрил всичко, омекотява звуците от стъпките ни. Преминаваме през първия мост, после и през втория, връщаме се на междумостието и не е много ясно дали всичко от нас е преминало назад, или темната мугла не е задържала по малко от всеки от другата страна.
Бурята бушува и хиляди капки се разбиват по покрива на малкото вътрешно пространство на палатката, хиляди ритми на хиляди барабани и отдавна изпяти песни и изиграни хор’а, толкова много, че се сливат в един общ глас, а вятъра е като огън, около който са се събрали всичките неясни планински сили , свирещи по брезента. Вътре е топло и уютно, сякаш не сме на 2000 метра над морето и в средата на урагана, ами на топлия пясък край брега на южен океан и слушаме тишината между разбиващите се в прибоя вълни. Затваряш очи и усещаш топлина по лицето си, през клепачите пробива червената светлина на огън, голям огън изпращащ огнени езици към чистото звездно небе отгоре, а около теб са всички, които трябва да са там, привлечени от топлината и всетлината, наредени в кръг по границата между нощта и светлото. Гласове и смехове, пукот на горящи дървета и звуците на мрака наоколо, всичко става фон за един ритъм, който изплува отнякъде и влиза в ръцете на човека с тарамбуката, тум-татата-тум-тум-та-тутум...гайдата също запява, после идват и гласовете, много гласове, пеят за планината и нейните върхове, ритъма постепенно увлича всички и всичко се оплита в едно, няма граници , а само музика и ритъм. Плетеницата от музики се засилва и понася около огъня, крака пристъпват с неравноделен ритъм из мрака и гонят гайдаря, който препуска по родопски хълмове и равни полета, тарамбуки туби и пляскащи ръце се въртят след тях и търсят точните си места измежду нотите и гласовете, топло е и сякаш всичко останало извън кръга на огъня е спряло да съществува, има ни само тук и сега, в музиката. А бавните и тъжни ви песни така хубаво омагьосват и заплитат в мрежи от Пирински магии.
Залез на слънцето зад западния склон на Тодорка от пътеката от Казаните, отвесните бели скали и дълбоката преспа в основите й, студени пратеници от зимата в лятната жега, разполовеното на две от мугла Конче и хората с рамки пълзящи по въжето, а дивата коза ни се присмива и тича по почти отвесните скали, напред към Вихрен-а , поспира за миг и поглежда нагоре, сякаш знае, че я гледаме с добри очи, хипнотизиращия ритъм на малките стъпки нагоре към поредната премка, танц със гравитацията, тежката раница и скалите по пътеката, а сякаш погледа ти отзад ме избутва нагоре и ми дава сили за още и още, на билото след последните няколко крачки пред очите ни избухват безкрайни гледки към стотици върхове, изведнъж хоризонта се разширява до безкрай и ние ставаме мънички и загубени в безкрайните пространства пред нас, сладък сън на покрива на света, а крилата на хвърчилото се опитват да издърпат летателите още по-нагоре, в 4 сутринта Орион изгрява над морето на Тюленово и ми напомня , че зимата приближава, а в сънищата ми завалява първия сняг за лятото, китарата на Джими Хендрикс се опитва да прогони вкуса на сладка планинска вода, която изпивам след всяка написана за теб тук дума, пръсти омазани с тъмно червения сок на боровинки и шишета пълни със сладки малини за безобразни торти в хижарски тави, скъсани от вятъра и влагата карти на планината и безмислени опити да сглобим света на хартия, за да стигнем до Синаница, и пак очите ти, променящи цвета си според цветовете на , ту сини като езера, ту зелени като дълбоките каменишки гори, ту с цвета на слънцето, което се чуди да свети ли или да се отразява в тях, а нощния влак от Варна ме приближава отново до вкъщи, през пластовете сол и пясък полепнали по раницата ми, по сандалите ми , по спомените ми, вкуса на смокиня току що откъсната от дървото, с леко солен привкус, заради многото бризове, които са я галили докато е расла на брега на морето в августовските жеги, съединителя на бялата лада пропада и отново не може да се превключи на следващата скорост, карам по тъжните софийски улици и се опитвам да ти кажа нещо смислено, ти пък ми казваш , че ти е топло отвътре, онази първа глътка въздух след дълъг полет под водата между планините от миди и ятата мънички риби, които на облаци се носят около теб и се опитват да избягат от дълго претегнатите ръце, загребващи вода като крила на птица, скок от скала в дълбоката вода долу в ниското и няколкото секунди безтеглобност преди да потъна отново, първия сблъсък с водата и потъване в прегръдките на морето, като в палатка, в центъра на бурята, от другата страна на дъжда, на покрива на планината.
В. , от теб дойде

blog action day

2007-10-09T10:38:00.001+03:00

Скоро, на 15ти... очаквайте апокалиптични картини от новата Земя..

тук и сега

2007-10-04T00:19:00.000+03:00

Ами, някак си вече наистина съм Тук, след толкова лутане и пътуване, търсене , загубване и намиране, пет години странстване и обикаляне по влакове, рейсове, къщи университети, паркове морета и планини.. завърнах се. Вкъщи съм си, пет години съм пътувал зада стигна тук и сега, а по пътя срещнах всички вас, които знайно и незнайно ме доведохте до тук и ми посочихте накъде да тръгна и какво следва после. Безкрайно странно е, когато целия ти живот се нареди като един пъзел, като мозайка в, която всчко предходно парче е точно на мястото където трябва да бъде, за да се случи следващото важно събитие, следващата среща с още един уж напълно случаен човек на едно съвсем случайно място, тънката нишка която оплита и свързва всичко така , че да съм Тук и Сега. Странно ми е , наистина, не го разбирам, но малко по малко едно крехко равновесие се задържа и нещата се подреждат по един смислен начин. Случващото се не е нито безкрайно положително, нито пък непоносимо тежко, ами точно каквото трябва да бъде. Стъпвам бавно и предпазливо по тези нови земи, до които ме доведоха пет години , залитам и посягам за опора във въздуха, а има и близки хора , които да ми подадат ръка, така че май всичко е наред. Просто понякога все още ми е тъжно, а от северните ширини ме заливат самотата на пътуващия.

В..етре

2007-09-14T00:54:00.000+03:00

това не е текст, това е склад за думи и усещания, за които нямаше място повече на вътрешния хард, не четете, ако не ви интересува съдържанието му. Четете Керуак, той най-добре е обяснил нуждата от споделянето на безкрайните неща в света със всички..

.....................................................................................

‘Ветре, мори нянино, я вей ми , вей ми, далек ми гласа да носиш, ветре’ се носи гласът ми над сухите пирински върхове, а в очите на замръзналите езера наоколо текат сълзите на тръгващото си лято. Ветре, ветре вземи ме със себе си, изпий ме до дъно, събори ме от тези скали и ме понеси над всичко, удари ме там където най-много боли, дълбоко вътре, в мястото, където само тъмни лавини и планински самодиви могат да достигнат, нека поплача заедно с твоите сестри темните облаци, засипващи ни с милиони капки, изтръгнати от последните лъчи на слънцето от недрата на планината, преди всичко да замръзне в хватката на зимния студ. Довей при мен всичките темни мугли, които някога са падали на това място и са губили гласовете на отдавна загубени песни пети от забравени върхове, затвори ме в тях и запълни всяка празнина в мътното ми съзнание със спомените на всички , които някога някъде са те сънували,плакали. жалили и чакали да дойдат за теб. Отнеси ме Ветре, надолу по тези склонове, като снежинка, разбий ме по тези скали, смачкай ме като малко борче отнесено от лавините ти, нека усетя цялата ти сила, нека се почувствам малък и безпомощен пред стихиите ти. Чуваш ли ме Ветре , спомняш ли си всичките пъти, когато сме говорили, когато съм ти викал и ти не си ме чувал, когато си ме търсил, а аз съм бил някъде далеч-далеч от дома ти в планините, потънал в паяжините на равнините.
Помниш ли как се гледахме с далечните била, когато си тръгвах за пореден път, и всеки път частица от мен оставаще някъде там горе, дълбоко скрита под сенките на идващата есен, как чакаше да дойде зимата , за да можем отново да се срещнем и подирим мястото си заедно някъде там горе? Помниш ли как издухваше и последния спомен от тъга и неразбиране от очите ми всеки път, когато беше зима и светът беше безкрайно бял и нищо друго нямаше значение освен единия безкраен момент, в който летяхме по снежните склонове, които беше изрисувал за мен? Спомни си Ветре, спомни си колко пъти си ме замръзвал и загубвал, свивал на мъничка точица топлина, искаща да изчезне, а после още колко пъти съм се връщал при теб , за да се сблъскаме и борим отново. Помниш ли колко пъти съм те сънувал и чакал да ме намериш на места толкова далече от всичко близко и обичано, как си тръгвах отново и отново, забравях те..А после идваше лятото и топлите ти ръце взимаха душите на завърналите се при теб пътници и ни понасяха на едно безкрайно лутане из тайните на планината ти, хиляди деца търсещи дома и себе си, преди отново да заминат.А помниш ли Ветре красивите гласове на планиниските самодиви, прелитащи от склон на склон, от огън на огън, от хижа на хижа, топлещи и в най-мрачния северен ден на другия край на света, ах Ветре, как можеш да понесеш цялата любов и тъга пропита в тези песни и гласове и да живееш вечно с тях? Къде задържаш всичките безкрайни Тибетски пейзажи, извиращи от всяка частица живот донесена при теб от тези дъщери на планината, как заспиваш вечер на светлината на очите им взиращи се в звездното ти небе? Как забравяш всичките сънувани от тях сънища под покрива на планината ти, шума от стъпките им по пътеките ти, докато идват и си отиват. А какво правиш Ветре, после когато всички си тръгнат и те оставят сам сред ехото на гласовете им, животите и мечтите им? Как продължаваш самичък до следващият път когато отново ги срещаш и отново чуваш гласовете им и докосваш сънищата им? Не си ли сам с твоята орисница Зимата, там горе по далечните циркуси, където се криете и се гоните с малкото дръзнали да нарушат спокойствието ви, не си ли? Къде скриваш тъгата ветре, как запълваш празнините оставени от идването им? Покажи ми Ветре, покажи ми как да обичам всички и всичко без да ми се пръсне от мъка сърцето всеки път когато оставам сам. Оставам човече, оставам, този път не мога да си тръгна.
Далек ми гласа да носиш, ветре, там някъде при нея, но нека не ме чуе, нека само за малко да усети някъде на границата на съзнанието си песента, малко преди да изчезне в дълбините на спомените й. Мини тихичко покрай нея, разроши косата й, целуни я нежно и отлети отново, но не спирай, моля те, нека си мисли,че нищо не се е случило, че просто е сънувала, летен сън под звездното небе на меките поляни край езера планински.

А очите на замръзналите езера ме гледат през стелещите се по склона лепкави мъгли и ме викат към себе си, казват ми да оставя песента си , да я пусна да се носи заедно с техния брат Вятъра, през сивите облаци и дъжд, мрака и заспиващите есенни гори, и да им разкажа отново за теб, та да могат да заспят до пролетта и сънуват топлите ти усмивки и смехове, докато над слоевете лед вилнеят снеговете..///
за В.

зима през лятото

2007-09-10T14:03:00.000+03:00

Още неуспял да преработя хилядите летни случки от планините и вселените , с които се сблъсках през август, сезоните се завъртяха и лятото за малко се размени с есента, която пък реши, че и е рано още да идва и направо пусна зимата да дойде на гости от северния полюс. Невярващите ми снеговалежнопрогнозни очи гледаха прогнозите и се чудеха това няква шега ли е от сноуфоркаста, но се оказа че всичко е истина, в сряда докато седях край мраморите на ндка и чаках момичето с Тибет в очите, задуха зимен ураган и .. да.. 8ми септември , лятото, :

Та така.. началото на едно ново зимно начало, а лятото още не е свършило, още съм там.

за Пирин

2007-07-18T17:04:00.000+03:00

Юли, Пирин

Пет часа е и се будя от шума на звънци. Навън нощта тъкмо си тръгва и зад хълмовете на изток идва лятната жега. Още е рано, имаме няколко часа, в които да се промъкнем между сутрешния хлад и пека, да слезем от планината и да се върнем. Селото се събужда и бабите изкарват козите си пред къщите, където минава козаря, събира ги и ги повежда на паша. Лежа на пода на стаичката на тавана на къщата на баба Петра, а краката ми опират в прашна бебешка люлка, използвана сега за склад за стари черги и одеала, тъкани когато в люлката е имало дете. Другите спят, чакат прозвъняването на телефона в 6:05, а после трябва да станем и да сме на селския площад точно в и половина, за да хванем рейса за Мордор. Църквата , която снощи не можех да видя в тъмното , сега се белее на хълма от другата страна на селото и се е надвесила над малкото площадче, където предишната вечер се озовахме след 4 дена ходене из пиринските езера, върхове, скали, гори и премки.

Времето наоколо сякаш е спряло, сякаш съм в дома на някоя моя отдавна починала прапрабаба от далечни села по планините около Струма, от онези , за които само съм чувал от историите на майка ми и баба ми. Пет дена през Пирин, и много години назад в спомените на някой живял много преди мен, гоблените на стените до леглата, черно-белите снимки на близки и далечни роднини, масата със шкафчета, столовете, стария телевизор с покривка в дъното на стаята, чугунената печка с кривия улук, шарените черги, дори скърцането на пода под краката ми..бил съм тук и преди. И колко случайни промени в маршрутите и загубвания по картата ме доведоха тук.. хубаво е , че стигнах. Благодаря ти, че ни загуби и доведе дотук.

Пет и двайсет, отдолу чувам гласа на баба Петра , не разбирам какво казва точно, чувам я само да казва името на Ваня, сигурно ни напомня, че е време да тръгваме. Никой за никъде не бърза, час по-късно ядем бисквити и си събираме бавно багажа, а в далечината се чува пристигането и заминаването на Чавдар-а. Май ще останем още малко в Пирин..

...

Не знам колко часът е, от няколко дена нямам часовник, знам само, че слънцето осветява поляните, на които спим няколко часа след като изгрее, след което имаме още цял ден, за да стигнем до следващото езеро. Нощният студ на двата километра надморска височина си е тръгнал , но извън чувала все още не е лято, дългите сенки на Зъба и Куклите закриват езерото и лагера ни. Ще почакам още малко, докато топлината прехвърли скалите на изток и ни затопли, като планински чай с мед след дълъг зимен ден в планината, в хижата си, а навън отново вали сняг.

...

Втори ден и вървим вече над десет часа, почти сме там, където и да е това място, което искам де стигнем. Овчарите на Черна Вода ни изпратиха до началото на пътеката към Синаница, бяло-червената маркировка ни поведе по пътека промъкваща се през гъста и дива гора, от онези , които сигурно все още има в руската и канадска пустош на север. Само че ние сме в Пирина , и се движим по път, по който пътници не са минавали от поне година. Минаваме покрай вековни бели мури, смърчове и борове, заобикаляме разцепени от светкавици дънери на огромни дървета, пресичаме диви поляни с гледки към далечни върхове, и изобщо не знаем на кой от четирите рида, които трябва да пресечем се намираме. От време на време поглеждаме картата , но какво значение има тънката червена линийка отпечатана върху хартията, важното е да видим следващата маркировка на дънера на някое дърво в далечината и да се доберем до него. И ето, няколко часа по-късно сме в долината на неизвестна река, а някъде над нас, убедени сме, е заветната цел – циркуса на Синаница. Пътека за този циркус обаче няма, няма и маркировка, поемаме право нагоре, през гората, клековете и морените, а слънцето бавно се спуска зад нас. Сякаш нарочно сме изчислили времето си така , че когато стигнем на малката полянка край езерото ни и сме събрали достатъчно дърва , за да запалим огън, точно тогава да започне залеза. И циркуса , по който сме се качили да гледа точно на запад, и слънцето да се спуска зад планините от другата страна на Струма, и над Македония.. Къде сме, си мисля, не гледах ли същия този залез пред два месеца, когато някъде по това време се катерихме към Мусала със ските на раницата, гонейки последните дни на зимата? Или пък беше някой от залезите на бреговете на северните реки и морета в Германия и Швеция... Не знам, но ми харесва, добре че се загубихме и стигнахме дотук..

...

Склоновете на запад са огряни от последните лъчи на слънцето , а сивият гранит гори в червено. Вървим вече десети час, а още не сме стигнали до Кукленско езеро. Хижаря на Каменица ни посрещна с истории за сняг до табелата над главния вход на хижата, жена с кучета, която се появявала там зимно време и въпроси за другите хижи , през които сме минали по пътя. Все се чудя дали хижарите ще останат разочаровани като им кажем, че няма да спим при тях, а ще продължим нагоре и ще останем навън на чували и палатки. Малко по-късно сме презаредили запаса от вафли и вървим след хижаря на Каменица, който с едно хипнотизиращо темпо изкачва баира към Солището през смърчовата гора. Води ни по пряк път към Кукленското езеро, вместо да ходим по долината на реката и после стръмно да се изкачим нагоре, ще минем по склоновете на циркуса над хижата. Десет часа ходене действат успокояващо, особено когато знаеш, че няма никакво значение дали ще стигнеш крайната цел днес или утре, и на всяка крачка минаваш през места, на които спокойно можеш да прекараш година седейки и гледайки смяната на сезоните. После стигаме кошарите на планинския овчар с неговите крави, телета, бикове и кучета, разменяме по няколко думи за това кой откъде е и накъде отива. ‘Ето оттука е за Кукленското езеро, зад ееей този рид, през клековете. В Пирина навсякъде е клек, само тук горе при езерото има поляна на високото и може да спиете там. За 20-30 минути ще стигнете като гледам как вървите, близо е’...
Малко по-късно се промъквам през клековете на стръмна пътека изкачваща се над циркуса на реката, слънцето вече се е скрило зад хоризонта, а в сумрака белите морени, по които ходя започват да се сливат със силуетите на изморените ми сандали. Транса е пълен , а тежката раница сякаш се е сляла с гърба ми и вместо да ми тежи, само ме приближава по-близо до центъра на тежестта на планината. Подскачам от камък на камък и се чудя кога ли ще се спъна най-накрая, склона е все по-стръмен, а зад поредното билце излизат още препятствия за преминаване преди езерото. Някаква странна сила ме движи нагоре, нещо като инстинкт за оцеляване може би, искам да стигна някъде и да спра, да оцелея и днес, после да си легна в чувала и да гледам как Млечния път се върти над нас, докато лежим в чувалите и заспим , не от умора, ами от невъзможност да поемем повече планински гледки и чудеса за един ден. Утре има още.

...

Голямото спускане от Суходолски превал покрай вековните бели мури, стадата високопланиниски овце и каменни реки, ни изсипва някъде в покрайнините на Тян Шан в Монголия. Огромен речен циркус, заобиколен от стръмни хребети високи над километър, по средата тече река, която ту се спуска по стръмни водопади ту изчезва в скалите по коритото си, а над всичко това е надвиснала пирамидата на връх Вихрен. Такива места ме карат да се чувствам малък и незначителен, и някак си доволен от мазохостичното бъхтене по баири, което ме е довело тук. Колко различно изглежда мястото , което толкова пъти съм гледал горе от високото, докато съм пълзял по туристическите маршрути през Кончето, или съм се опитвал да реанимирам след качване на Вихрен. Гигантски улей се спуска в стесняваща се цепка между скалите и се изсипва в основатана долината. Огромни скални блокове и мъртви бели мури се търкалят наоколо, а големите лавини, които са ги довлекли тук чакат отново да е зима и да продължат да рушат. Започвам да си преставям какво ли е да се слезе отгоре до тук със ските , въпреки лавините и мното път до най-близката хижа, трябва някой ден да се пробва. Трябва да се пробва и сиренето на овчарите в дъното на тази долина, няма по-хубаво сирене от това прясно нещо, което те ни почерпиха, докато си говорехме за Пирина , за туристи, фотографи и крави.

А сега лека нощ, мислите и възприятията имат нужда от поне една нощ сън, за да се превърнат в спомен, достоен за запомняне и разказване. До други пъти, Пирине.

Мальовица и никога несвършващата зима, малко снимки

2007-04-22T22:34:00.000+03:00

Из Пирин

2007-04-13T01:44:00.000+03:00

Едно, две, три , четири крачки със ските нагоре към Вихрен, издишай, едно, две, три, четири, топло ми е , а слънцето ме заслепява, дори и през очилата, едно, две, три, четири, ще спра след малко, само да стигна завоя на серпентината, едно, две, три, четири, а другите са някъде над мен, колко ли остава до върха? Дишай, бавно и дълбоко, до десет, докато забавиш пулса си и успееш да се концентрираш над обръщането, не е сега момента да падаш по склона, защо не си легнах снощи по-рано, защо.. зашото. Сенките на малки облаци се плъзгат безшумно по склона нагоре към върховете, за секунди скриват изгарящото слънце, а Пирин е на черно-бели райета с червени оттенъци от Сахарския пясък паднал миналата седмица. Десет, обърни се , забий двете щеки зад гърба си , след това обърни горния край, широко, докрай.. сега стъпи здраво на него, и се опитай да преместиш и другия крак без да губиш равновесие, така..обърнах се, а някъде по-надолу са хората с бордовете, Пънка ги е повел право нагоре през зиг-зага на нашата серпентина, май не съм единствения , на който снощното празнуване на рожден ден до късно се отразява на ритъма на катерене.. какво по-хубаво място мога да си представя за рожден ден, всъщност? Ще те чакаме горе на върха след малко, без торта и свещи, но наистина щастливи, че се качи до покрива на Пирин... едно, две,три, четири, а някъде долу в ниското е склона на Хвойнати връх, по него потегля първия скиор от група ‘почивка’ , описва серия от къси дъги, а ските му хвърлят пудра, осветена от косото следобедно слънце, десети април , Великден, на Пирин още има пудра! Викам към хората пред мен, гледай Насо , гледай , пускат се. Вадя апарата , панически се опитвам да наглася някаква нормална снимка, докато успея, и вторият скиор вече е успял да се пусне. Успявам да хвана третия, който пуска склона на 3-4 мазни завоя. След малко сенките на бягащите над Пирин облаци отново поемат нагоре към върха, защо не можех и аз да се качвам нагоре така лесно и бързо като тях.. или поне със скоростта на френските тураджии, които за втори пореден ден ни подминават като бързия влак за Шамони. Може би, ако бях с онези леките скички, и ако нямаше рожден ден, и ако си бях легнал в 8, но не, има време за това, сега сме млади и трябва да катерим, дори и да ни е тежко. Отнякъде в главата ми изплува текста на пиринската песен за пустата младост ‘ ‘пуста младост мале, не ме пуща... пуста младост мале, не се връща’. Май трябва да продължа нагоре, остана още съвсем малко, а и след спускането по южния склон трябва да се качим отново и на Хвойнати, не можем да изпуснем пудра на Великден точно. Силите ми се върнаха изведнъж, дали заради приближаващото било на върха, дали заради гледките към хубавото спускане, или пък пиринската песен наистина дава сили? Не знам , след малко съм на върха , а там чакат Момчи, Дамян и Насо... Добре дошли на покрива на Пирин, липсват само тибетските молитвени флагчета, и бутката на лелята, която раздава печати за стоте туристически обекта, всяка сутрин агенти от Банско я карат на работа с хеликоптер, а късно следобед, някъде към четири и нещо ( от декември до февруари – три часа), тя затваря , обува сумотата и се пуска до долу.. май е време да пийна малко вода, почнаха слънчевите халюцинации.

Изобщо не съм си мислил, че някога ще стъпя на Вихрен зимно време, не че е толкова невъзможно, просто всяко предишно качване тук беше свързано с летни жеги, мъкнене на големи раници с палатки, чували и други летни глупости, а горе – гледки към далечни каменни била, пояси от клекове, мури, поляни, езера, разноцветни мозайки и форми, никакъв помен от сняг... И ето ме сега горе, а наоколо – безкрайни бели полета, безкрайни склонове, чакащи някой да се качи по върховете им и да ги пусне, формите и подробностите на летния Пирин ги няма, има само Сняг и безкрайни възможности.. Бавно и един по един групата се събира, добре дошли хора, по-нависоко в Пирин няма ка да стигнем , оттук сме само надолу. Ето я и Савина, иде последна, изобщо не личи да и е тежко, май гравитацията не и пречи особено, нито пък слънцето. Добре дошла и ти.

Всички сме безкрайно ухилени, 6 часа по-рано май никой не беше много сигурен докъде ще стигнем, а ако не беше Дамян, май нямаше и да станем изобщо. Почваме да се оправяме с каски, маски , колани , раници, ски, бордове, шапки и други нужни и ненужни елементи на голямото спускане , което ни предстои. А Пънка.. о, той изважда двулитрово шише Ариана от раницата си!! Как го качи до тука бе човек, не ти ли тежеше.. преклон пред подвига ти , запечатан на дигитални ленти. Готови сме, тръгвам след Момчи, след серията от полуоголени скали пред нас се открива един дълъг и празен склон, водещ до премката под южния ръб на Вихрен. Пускам се от ВИХРЕН!, пускам се , да , и снега е толкова добър, мамицата им на завоите, ще изправя оттук до долу, летя , а умората от качването я няма, за всяка секунда спускане има по десет минути качване, четири по четири по четири крачки и вдишвания, сякаш качвайки се нагоре съм събирал парчета от планината, концентрирал ъсм дъха си и гледките, спомените и думите, въртящи се в главите ми, гласовете на приятели катерещи по склона, и всичко това избухва при това последвало кратко спускане.. или просто вече толкова съм слънчасал, че е време да слизаме към хижата. А тя горката е един километър по-надолу, някъде над недоразуменията на курорто, някъде под още няколко такива склона и улеи и спускания ..май ни чака още много каране, а?

Два дена по-рано сме на долната станция на Добринище, слънцето напича, а ток няма. След дълго лежане и нищоправене, ток продължава да няма, събираме багажа и поемаме към хижа Безбог, пеща, първо по пясък и кал, после стъпваме на снега, наоколо е по-скоро пролет, но зимата е някъде малко по-нагоре, ще я догоним. Малко под междинна станция в далечината чувам шума на двигателите на лифта, а горе ни чака нетърпелив лифтаджия в червена униформа, айде идвайте де, само вас чакаме, чухме че сте тръгнали нагоре пеш , ще ви качим оттук нагоре с лифта. Оставят ни сами да се оправяме с лифта на горната станция, даже ни обясняват как се изключва аварийно..

Горе на хижата нещата са точно както ги оставих преди месец, хижарите си седят в столовата и гледат телевизия, шкембето е ‘най-доброто на света’ , кучето на хижата седи отпред и гледа някъде към върха, а Безбог – затрупан с още повече сняг, чака някой да се сети да се качи и да се пусне. Вече е някъде към 6 часа, но нали е април, имаме още два часа светлина, оправяме се набързо и поемаме към билото, не можем да оставим този ден без поне едно спускане отнякъде. Издрапваме някъде до първия улей, май за днес това ни е достатъчно, утре ще има още много катерене и Пирински гледки. Сега просто исках да се уверя, че Полежан е още там , и че утре ще мога да го кача най-накрая, след двумесечни чудения дали някога ще стигна и дотам. Долу в хижата няма почти никой, освен нас и хижарите. Няма и църква за обикаляне, но за какво ни е, по голяма църква от Пирин май не е строена в България...има доста да я обикаляме следващите два дена. А и цялата стая с камината е наща, имаме и дърва за горене, бира за пиене и дискове .. с македонски песни а слушане, другите не работеха .

Неделя сутринта потегляме някъде към осем осем и нещо, Полежан е доста по-близо отколкото си представях че е първия път, когато го видях този януари, тогава ми изглеждаше като митично място от рода на Олимп или Монт Блан, загубен в зимните мъгли и духан от студени ветрове. Малко над хижата телефона на Момчи почва да звъни на всеки няколко минути, откъм Добринище заприиждат закъснели бассес-ци, май ще ни гонят по пътя нагоре. Излизаме на премката към Полежан и оставяме Безбог зад нас, по равното е лесно, а със всяка крачка се откриват нови гледки към Пиринските циркуси и безбройни върхове, ребра, била и безкрайни спускания... Еееееееей там искам да си направя една хижа и да ме назначат директор по снеговалежите и снегонавяванията, цяла зима ще разпределям снега и ще посрещам гости.. слънцето пак напича, къде ми е китайската шапка за 100 мозамбикски метикаиш? Днес е с мен, няма да има слънчасвания, и вода си имаме в излишък. Час по-късно сме вече на Голям Полежан, един по един се изнизваме по билото на върха, по ръба на снежната козирка, 2850 метра над морето. Там ни настигат и закъснелите групи, Митьо и фотоапарата му се появяват от нищото, а Росен и Марто са повели група френски скиори на средна възраст някъде над 50, екипирани като за хималайска експедиция от средата на 80-те , и очевидно видели повече планини и сняг, отколкото ние някога сме сънували. Спазвайки някаква си тяхна стара традиция един от тях изважда малка флейта и започва да свири ‘el condor pasa’ и добре позната френска мелодийка. Браво хора, хубаво е да срещна такива планински истории и в Пирин, а на колко ли върхове сте ги свирили тези мелодии? Обещавам си като се кача на някой връх в Алпите или Пиринеите да изпея някоя Пиринска песен, ‘Ветре мори нянино, я вей ми , далек ми гласа да носиш, ветре’.

Малко по-късно настава едно масово лазене по билото от Голям към Малък Полежан, оказва се,че склона , който искахме да пуснем няма достатъчно сняг и трябва да коригираме леко плановете. Масовото преминаване се превръща в масово спускане към платото под Газей-а, французите продължават по тураджийския маршрут през долината, а ние се насочваме към един от улеите, които Геша предишния ден бил снимал и оглеждал, и над които сега ни чакаше. И кво , оттука надолу ли сме, и докъде? Да бе, чак до долу??? Чак сега почнах да осъзнавам мащабите на Пирин и какво е това да се пуснеш по склон с 500 метра денивелация, няма писти и лифтове, които могат да донесат такова усещане за размери и височина, трябва човек сам да си се качи до горе.

Първата част от спускането е по леко замръзнал сняг, Момчи се опитва да ни обясни да караме вдясно , където снега бил по-мек, но ние така и не разбрахме кое дясно – неговото или нащо. Аз правя два предпазливи завоя по мойто си дясно и включвам на режим гааааааааааааааааз, още два три завоя по-надолу снега става на нещо като лед и кантовете ми почти изпускат, правя маневра като някой фън карвър и се озовавам при точката за събиране. Спирам и поглеждам надолу.. някъде много далече под нас е река Демяница, някъде много далече спират и следите на Геша и компания, някъде там трябва да се спуснем и ние, това спускане май няма край. Савина, Пънка и Ани пропускат да ни видят и продължават надолу, спират малко под нас и ни гледат очудено, ‘какво правите там бе хора, дайте да се пускаме ‘. Тръгваме отново надолу, един по един, следва много мазно и приятно каране по широк и стръмен склон с кишав-пудроподобен сняг, на който май някои хора викат фирн. Почвам да въртя завой след завой, малко по-надолу склона се влива в тясна фуния , а под нея следва още един дълъг и мазен склон водещ към реката. Продължавам , завой след завой, и минута по-късно съм долу. Обръщам се и вижам малки точки да правят малки следи по огромния склон на върха, мащабите са смазващи. А наоколо отвсякъде са надвиснали други склонове, чакащи да бъдат пуснати някой друг ден. Оттук надолу сме покрай реката, успяваме някак си да я прекосим по мостове от натрупан сняг и да изпълзим до туристическата пътека, бордистите отново са в неизгодна позиция, с бордове на гръб и снегоходки на краката, които ту махат ту слагат, упорити хора, защо така се мъчат, ами не си вземат по едни ски... явно кефа от спусканията с борд е прекалено голям и си заслужава всички жертви.

На хижа Демяница ни чакат групата на Марто и Росен, почти се връзваме , че вече са изпили всичката бира и с изяли последната леща. Няколко бири и лещи по-късно решаваме , че е време да се пускаме надолу към асфалтовия път, отново съм изненадан от маршрута, мислих си , че Демяница е до него , изобщо не знаех за съществуването на долината на реката и няколкото километра ски път по нея. Поредната Пиринска изненада я спуснах под въздействието на осем часа катерене и спускане и една бира, изобщо не знаех къде съм и какво се случва, само че се пускам по хубава пътечка през вековна гора покрай планинска река и между високи хребети. В края на пускането снега свърши , чакаше ме огряна от слънцето поляна, събух ските, излязох от зимата, и се заех с пролетно препичане на слънце. Какъв по хубав начин да приключа това безкрайно спускане? А тепърва ни чакаха Банско, Храна, Рожден ден, Сън, и едно изкачване и спускане , от Вихрен..

Април 2007, Пирин

piled higher and deeper

2007-04-06T01:17:00.000+03:00

Пак са направили комикс по случки от живота ми напоследък, този сайт ме плаши..

исках да кажа..

2007-03-28T21:11:00.000+03:00

Исках да кажа, че това е любимата ми снимка от тази зима и , че много се гордея от случайната й значимост, не съм я планирал изобщо, просто се събраха разни линии и моменти в едно..

Исках да кажа също, че modest mouse - the moon&antarctica е любимата ми музика тази зима, а парчетата life like weeds, 3rd planet, the stars are projectors, gravity rules everything запълват най-празните моменти на празните ми дни напоследък.. както и няколко парчета на pearl jam, които за съжаление не съм слушал когато са били издавали албуми през година през 90-те, щяха да внесат още малко смисъл в живота ми, някъде покрай рейдиохед и други подобни. Снощи бях на Сиатъл найт и се оказа , че в периода 90-96та , докато съм спал в училище, съм пропуснал да чуя много хубава музика.
Исках да кажа също така, че съм много разочарован и отчаян от алчността на ня коихората в България, и от желанието им да унищожат и продадат любимите ми места вкъщи. Исках да кажа, че искам да викам по този и други поводи, щото се чувствам съвсем безсилен и не виждам как бих могъл да свърша полезните неща, които знам че мога след като ги учих последните 6 години.
Исках да кажа, че от 3 месеца не мога да чета книги, около леглото ми се въргалят разни започнати и недовършени книжки за дзен будизъм, лавинна опасност и зимни преходи, списания нешънъл гиографик и powder, а тези двете последни не съм получавал от два месеца, щото май някой в пощата ги е откраднал, дано поне да знаят кво да правят с тях. Чете ми се Керуак, но в някакъв друг вариант, опасявам се, че вече и той няма да може да ме вдъхнови да живея повече. Ричард Бах продължава да си лети със самолета в поредната книга, която се опитвам да дочета, снощи към 1:30 докато заспивах май жена му почина при самолетна катастрофа, многу тъжно май ще стане до края на книгата.. но някак си, не е същото вече, дори и с книгите.
Исках да кажа, че зимните планини са много хубаво място и са добра причина да се живее, ако има как да обединя животите ни.
Исках да кажа, че загубих вярата си в науката, не че някога съм имал такава , сега просто спря да ми пука, просто не виждам как мога да се занимавам с тази наука и да живея нормален живот на нормално място, на юг от 50тия паралел.
Исках да кажа, че ми се ходи на концерт със 100 000 души в публиката, да слушаме как Том Йорк изпада в музикален транс, или пък под звуците на брас секцията на Ману Чао да си чупим главите, или пък шпонгъл да ни шпонгълират. Свири ми се, но няма с кой.
Исках да кажа, че ми се пътува, много ми се пътува, заминава ми се с Матис и неговите латвийски приятели на 5 месечно пътуване през Централна и Южна Америка, пак някой друг ме изпревари в осъществяване на мечтите. Добре, че поне има кой да ги прави тези неща, ще го свържа с латино мафията си от Бремен, така поне ще имат приятели по пътя.
Исках да кажа, че не знам изобщо какво правя и защо, загубил съм всякакъв смисъл за каквото и да е последните седмици и месеци.
Исках много неща да кажа, но май нямаше на кой/

М.

3 месеца по-късно

2007-03-28T14:52:00.000+03:00

Twenty - five years and my life is still
Trying to get up that great big hill of hope
For a destination
( tova e tekst na edna pesen , durja da poiasnia, na 4 non blondes)

UV filters

2007-02-21T00:06:00.000+02:00

Turn the page, by the Streets
Powder days in Borovets,
3 weeks after the avy

{~~}

Brace yourself, cos this goes deep
I'll show you the secrets, the sky and the birds

Actions speak louder than words
Stand by me my apprentice
Be brave, clench fists.

Eyes transfixed with a piercing gaze
One hand clutching a sword raised to the sky
They wonder how, they wonder why

The sky turns white, it all becomes clear
They felt lifted from their fears
They shed tears in the light
After 6 dark years

Young bold soldiers, the fire burns
Cracks and smoulders
5 years older and wiser
The fires are burning on fire, never tire

Slay warriors in the forests and on higher
We sing, hear the strings rising

In the afterlife gladiators meet their maker
Float through the wheat fields and lakes of blue water
To the next life from the fortress

{~~}

7 lakes , Rila mountains, 10-12 february

2007-02-11T23:41:00.000+02:00

and so, this is how it goes:

View from the lakes area towards one of the huts, Vitosha mountain on the background,
Sofia is on the other side of Vitosha..
places to ski :

saturday nite fever, partying in a hut with no electricity or running water:

waking up in the morning to this view:

skiing in the storm:

on the way to the hut:

dark side

2007-01-28T23:59:00.000+02:00

В петък, 26.01, лавина затрупа хижаря на хижа Мусала, аз и група приятели от бассес карахме в района и бяхме първите, които реагирахме и започнахме претърсване на мястото. За съжаление бяхме там 4 часа след инцидента и нямаше какво да направим за човека. Тялото му беше намерено по-късно вечерта от екип на ПСС, след като ние напуснахме мястото. Случиха се много неща тези 4-5 часа, които още не мога да асимилирам напълно, малко по-късно ще има още за случката...
не съм много сигурен , че ще тръгна да пиша по темата, ето историята описана от един от другите участници в случката :
http://befsa.com/?q=node/view/6304
An avalanche in Rila mountains buried a man while me and my friends were skiing in the area, we were the first to respond to the signal and check out the place, unfortunally were were 4 hours too late to be able to help the guy and save him, afte 3 hours of searching and probing the snow we couldn't find him, then the local mountain rescue team took over.. body was recovered later that eveningh after we left the scene. Lots of things happened that day, many of which I still can't quite grasp yet, once I get my mind together I will probably post more. Still, we had some amazing skiing in the last 3 days,
update: here's my friend's story of what happened, translated in English:
http://tetongravity.com/forums/showthread.php?t=75128

карти

2007-01-23T01:36:00.000+02:00

Иде , снегът :
Ако това ( снегонатрупването в близките 6 дена според snow-forecast.com) е вярно, значи след няколко дена картата ще бъде заменена със снимки и спомени от местата в синьо, където ще орем дружно пез снега.. дано е така

powder mantras

2007-01-08T02:51:00.000+02:00

When snow is not enough, you need to get higher

1,2,3,4,5,6,7,8,9,10 steps up the hill, repeat, untill you reach the top of the hill

when you reach the top, let gravity and fat skis guide you through the powder

Just let it go, and you might surprise yourself

(yes that is me jumping off the cliff)

(photos by Capelle@ Маркуджик 3 )

първи стъпки, Мальовица 4.01

2007-01-05T13:52:00.000+02:00

Първи иситнски зимен ден, с достатъчно сняг и надморска височина , за да се почувствам в планината.. ето малко снимки и думи от форума на бассес :
http://www.befsa.com/forum/index.php?showtopic=5347
well.. just click on that link and figure for yourselves what this post is all about :), a hint - first day of ski touring in my life :)

on the road

2006-12-27T00:12:00.000+02:00

Това се случи по пътя към София, 40 часа в рейса, седнал, с гледка към замръзнала Европа:

4 am

2006-12-12T05:08:00.000+02:00

И am not too sure what is the language that the night is speaking at the moment, the uncertainties of the alt+shift switch between bulgarian and english, or is anyone reading this at all, and in what language? So what language am I when it's 4 am and the nortern lights inside my head are bright on? It's not that I don't want to sleep, or can't sleep , it's just that I feel something happening around me, inside of me, something deep, something lonely, a bit sad, but familiar, like the cold and dark night in the middle of a dark winter, and I am 8, walking in the park i knee-deep snow and the shadows of the trees are reaching towards me, the snow is white in the light of the full moon, and it's another day I will never remember, but won't regred living, thousand smiles on faces of children long grown up, frozen snow balls in mid-air about to crash into the walls of snow fortresses, and noone bothers building silly snowmen anymore.... that feeling, of remembering//
Опитвам се , опитвам се и не мога да уловя всичките нюанси на нощта дето са се разпръснали из стаята ми в светлината екрана, трудно е да си сам непрекъснато , щот не се знае кога празнотата ще се промъкне през пролуките в пода на къщата и ще се промъкне през кабела на слушалките между два удара на барабана в някоя такава песен,.. four tet,unspoken

заспивам, заспивам, баввно.. заспи в а м

заминаването

2006-12-10T16:33:00.000+02:00

Вчера за няколко часа бях жител на Дубай, пустинята, арабите с многото пари и ненормалните проекти за строежи на острови и кули, жегата, джамии с молитви на всеки 3 часа, и синьото море, в което уж ще работя.. звучеше хубаво, може би трябва да пробвам наистина.. туко виж ме вземат да работя там.. така всеки път като си зареждате колата с бензин, една малка част от парите ви ще отиват при мен и нещата , които ще правим , за да спасяваме коралови рифове, риби и шясъци от унищожение..
А след седем дена идва един рейс, с който ще си тръгвам оттука, може би завинаги, може би не чак за винаги... важното е , че вече съм тръгнал, на път съм , само дето багажа не е събран и седя на едно място.. но не съм тук, не съвсем//

time catchers, sort of

2006-11-29T04:40:00.000+02:00

I know they are just trying to keep the leaves out of the pond, to save the place from going anoxic from too much organic mass degradation, save the fish , keep it clean and cool.. but I can't help thinking whoever put the net on top of the pond is trying to stop the time and catch it his space-time warp nets, in a Clifford Simaak kind of way.. well they seem to be doing a good job in keeping the autumn away from the water..

~{+}~

~{+}~

Jimmy Hendrix - 1983... (a merman I should turn to be) - a good song

Time-lapse take one

2006-11-28T00:29:00.000+02:00

After years of waiting,.. or months, I have been thinking of doing some time-lapse videos/photography for a while now, well I finally did one, it came out pretty nice for a first try, finally all those hours spent staring at the sun at sunset can be recorded, parts of them at leas..
Here's the youtube version, resolution sucks quite a lot, the original video is 1280x768 , amazing colors and details.. can't find online server to upload it though

http://www.youtube.com/watch?v=6lo-KbofnGY

Music, Boards of Canada- Constants are changing, from the Campfire headphase..
UPDATE - hight resolution video available, finally :

http://ethon.iu-bremen.de/~dberov/lesumsunset.mov

dark hands of winter

2006-11-26T02:10:00.000+02:00

So here are some photos, while fixing them up on my megaslow computer,
I discovered another great song by the Verve, Stormy clouds, and here it goes..

Stormy Clouds
by the Verve
(photos from IUB IRC)

I wanted to tell you my story
How my life seemed to change in a matter of days
The heavens break I am walking tall
How come change always seems to bring the rain

Stormy clouds, new horizons

Come and get it, if you want to
So hop on the train 'Cause it kills the pain
Blues player going to another town
Believe me this boy here is sinking
Just drinking

These streets, these times
They tie me down through with you
But I feel no pain
Stormy clouds, new horizons

the moon&antarctica

2006-11-22T19:39:00.000+02:00

While sitting in the great building of green glass, white concrete columns and half-empty black wooden shelves , the library that is, a song came to me that seeems to fit so well with the mood of things coming and going in recent weeks.. the great and probably final departure from Germany.. the song's called "the cold part" , the band is Modest mouse , and the German girls studying in the library are all so pretty , a song for them would be "gravity rides everything" , same band, same album.
Lyrics might seem stupid and slightly sad, but they are quite happy given the right perspective.. and the German girls in the library help brighten up the mood even more
"cold"
So long to this cold, cold part of the world
So long to this bone bleached part of the world
So long to this cold, cold part of the world
So long to this salt soaked part of the world
I stepped down as president of Antarctica
Can't blame me, don't blame me, don't
So long to this sad, sad part of the world
"gravity"
Oh gotta see, gotta know right now
What's that riding on your everything?
It isn't anything at all
Oh gotta see, gotta know right now
What's that writing on your shelf
In the bathrooms and the bad motels?
No one really cared for it at all
Not the gravity plan
Early, early in the morning
It pulls all on down my sore feet
I wanna go back to sleep
In the motions and the things that you say
It all will fall, fall right into place

zaandam

2006-11-21T03:56:00.000+02:00

Zaandam е квартала в покрайнините на Амстердам, където живеят Косьо и Глория..
а това са две снимки от 3-те дена там.. другите са някъде другаде, тези сами просто любими и искам да ги отбележа тук

northern soul

2006-11-21T03:36:00.000+02:00

Не съм много сигурен откъде да започна, преди около 20 минути открих, че многословието ми се е възвърнало и мога да пиша достатъчно много и смислени неща, за да има смисъл да пиша изобщо. МОже би нека започна оттам , че късите дни в северна Германия ме сдухват прогресивно и все повече и повече, в главата ми непрекъснато изплува една графика на дължината на дните в различните географски ширини по света и как тя се променя с времето... на екватора нещата са еднакви постоянно, колкото по-на север отиваме отлкова по-драстично е положението. Та по тази графика, Германия в момента се носи главоломно към вечната нощ, и ако не бяха 20тинага градуса южност в положението й, някъде в средата на декември, един хубав тъмен ден щях да се събудя някъде към десет, десет и нещо и още неотворил гореливи очи ( ходи ми се на концерт на Уикеда! Дръж се София, след месец съм там) щях да остановя, че деня е свръшил преди аз да го започна изобщо.. щеше да последва ритуално самоубийство или нещо близко до него. Е, та положението не е чак толкова трагично, но биологичния ми часовник до такава степен се е объркал , че ставам ежедневно някъде към 12 , не че не се будя по-рано, просто по-рано нямам никакво желание да започвам нов ден.. после се мотам из ocen lab-a , така нареченото място в което работя, всъщност не работя, цикля пред компютъра и отброявам дните останали ми докато изтече времето през което би трябвало да напиша тезата си.. Тезата ми, нещата наистина не са съвсем наред тука.. всъщност наред са си , всичките експериметни за завършени, научни статийки прочетени, графики начертани, а в главата ми няма никой който да иска да пише обаче.... мамицата им , на водолазните курсове в Папуа Нова Гвинея, ако всичко беше наред , сега нямаше да има нужда подводниците на краля на Уганда да се мотат из басейните на водопада на зелените папагали, търсейки кори от банани изхвърлени там от митично чудовище някъде преди началото на плеистоцена, а цена нямах да имам ако изобщо знаех защо кораловите рифове в Мозамбик толкова много ми напомнят на едни други места, за които мисля денонощно , за снежните планини , Български, Алпийски, Американски , и затова как 3 месеца няма да сляза от тези планини като се прибера в бг след месец или малко по-малко вече. А между другото, ако искам да придам малко смисъл в дните си напоследък, всеки ден към 4- 4 и нещо си пускам този сайт и гледам залеза на слънцето на Мусала наживо......... http://beo-db.inrne.bas.bg/moussala/video/?newer , после нещата някак си са лекичко по-смислени за около 5 минути, след което пак попадам в мъглата на северните тъмноти с вкус на лошо кафе и флуоресцентни лампи....
Ако някой чете този блог, благодаря ви , благодаря ви , благодаря ви... имам планове за многописане тази зима, ще изведа планинския пътепис до едни нови блог висоти, ще пропагандирам красотата на българската ски нирвана на български и английски и ще се опитам да не прекалявам с пейзажните снимки на залязващи слънца на планински върхове.

А междувременно , кандидатствам за ето тази работа : http://www.greenforce.org/staff_positions/ (assistant marine scientist) .. а дано ме вземат..

и още по-междувременно , бях в Амстердам за 3 дена, където за пореден път се сблъсках с много лошото холандско зимно време.. Амстердам е един много хубав град, особено когато не вали не духа не е студено и мокро и има слънце, а това се случва само 2-3 месечно годишно.. ето тука има снимки , май : ( utre linka, sega ne go pomnia)
M.

a day in the life of

2006-10-30T15:46:00.000+02:00

( a memory of a time and a place that used to be my home for 6 long long years)

Early morning wake up before dawn and a pile of fresh snow has blocked the exit door of the house. It is still dark outside, the street is covered in snow , in the light of the street lamps I leave the first tracks in it as I am heading towards the mountain. The backpack’s a bit heavy, I carry my skis on my shoulder, like a soldier carrying his weapon, one step after the other, to the bus stop. It is cold, it’s so cold that I can barely feel how sleepy I am , the bus is all dark and gloomy, the few people in it,7 am on a Saturday, are coming back from their night shifts , or are on their way to their weekend jobs. Us and them, we are like from two different planets, they don’t get it- why I am out in this cold winter morning, and even I try to explain it , they would just think I’ve lost my mind.
Then I’m in the tram taking me to the bus stop where the bus for the mountain leaves, I am not alone anymore, there are other weird people with skis and boards on their way to the slopes of Vitosha. There’s many of us on that bus stop, way too many for the old broken down bus that would take us up to the slopes; then comes the struggle for the last seats in the bus, the ski poles can definitely be an advantage in such a moment, and then we are off, clouds of black smoke coming from the exhaust pipe of the bus, latecomers running after the bus, and the streets are all white and happy
Dragalevtsi, and then comes the forest and the mountain road and the turns, we are slowly making our way out of the smoky prison of Sofia’s smog filling the valley below us. Somewhere midway we break free from the fog and everything suddenly changes – there’s a cloud of white clouds filling everything in all directions, the peaks of the Balkan mountains in the north are like atolls in the Pacific ocean, the snowy slopes of Vitosha are looming above us, and then the sun comes and it’s all so bright and blinding..
Up on the hills everything’s white, the fresh snow shines in the light of the sun and makes those special noises as we walk in it; we are still hoping we would be the first to hit the powder slopes today , before anyone steals our lines.. somewhere in the distance on the Stenata slope I see three winding ski lines going down the hill, someone was up there before us, a snowy satori at sunrise.. The lifts are still closed, so we are sitting in the tea house with the lefties, waiting for them to finish their early morning coffee, board their sledges and go open the lifts; the first descent for the day , the boots are a bit too tight, I still have that extra layer of clothes on , just in case, the blinding light of our eyes looking at the fresh snow is well hidden behind the goggles’ filters.. and then it’s all so easy and beyond words – a slight push with the poles and then all we have to do is follow the gravity as it pulls us down thru the clouds of snow.. and each time that happens , there are these first notes of born slippy/underworld in my head, the soundtrack of a new beginning..
.......
It’s late in the afternoon, my legs can barely hold me, my hands are frozen, and I just keep going, skiing down the ski path to the outskirts of Sofia, (1500 vertical meters descent, 10 km of skiing, in those special days when the snow is plentiful, one can actually ski from the top of the mountain at 2100 m down to the center of the city..)… it’s one of those days where I take off my skis in the center of Dragalevtsi , by the statue of that mountain goat.. I am finally there, I take off my skis and I don’t feel the cold and the fatigue, there’s this wild smile on my face and my whole body is filled with that strange and powerfull feeling that one can get only on days like this one.. and there’s me and these two snowboarders on the bus stop, and they have the same wild smiles on their faces, I am not alone in my madness, they know , they Know, and tomorrow we will be back on the hills again..

come gather

2006-10-23T03:47:00.000+03:00

How about some inspirational words, would that make you want to go on?

The line it is drawn
The curse it is cast
The slow one now
Will later be fast
As the present now
Will later be past
The order is
Rapidly fadin'.
And the first one now
Will later be last
For the times they are a-changin'.
(Bob Dylan, naturally)

thin red line

2006-10-12T02:03:00.000+03:00

Нещо , нещо се случва в тесните процепи между тъмното море, сивите облаци, между деня и нощта, по залез, когато слънцето се промъква към хоризонта, и в един кратък момент, сякаш всичко иде на мястото си , секундите през които то се промъква през цепнатината и се потапя в морето.. и къде съм аз, там , тук, помежду, навсякъде, никъде, сега, после?помежду!

Пирински истории

2006-09-21T00:46:00.000+03:00

това май за втори път го поствам :
http://mitko42.googlepages.com/home
история за това как се загубихме и намерихме из Пирин преди около месец..
със хубави , според мен поне, снимки /.//

някъде в средата на септемрви

2006-09-19T02:15:00.000+03:00

Спасявам стар пост от едно друго място :

- Възприемам някакви други измерения на мълчанието значи, не знам какво точно имам предвид, сигурно просто нямам какво точно да кажа и чакам другите да ме заговорят, а пък те мълчат и аз го приемам лично, дори и онлайн.
- Възприемай каквото си искаш, само не си мисли, че прииждащите реки и кораби, които сънуваш нощем имат нещо общо с липсата на движение в следобедните часове на дните ти напоследък.. сутрешните така или иначе ги проспиваш.
- Е, не забравяй сюрреалистичната ми среща с границата между зимата и есента тази неделя на Витоша, това си беше уникален момент от съществуването ми, кога друг път ме е валяло сняг октомври, а на слизане от планината преминах от пълната празнота на сетивата, предизвикана от много бялата мъгла и земя, към онези хиляди есенни цветове, които ме заляха когато се смъкнах малко по-надолу.
- И какво от това? Пак сякаш нещо липсва ежедневно от живота ми, колкото и да се опитвам да се вживея в понякога вълнуващите неща, които ми се случват, сякаш гледам филм, дори и в редките моменти,когато се чувствам истински жив ( кучето което ме нападна вчера, ударна доза адреналин). Филм, човече, а аз дори не съм режисьора, просто съм поредния зомбиран зрител, тъпчещ се с пуканки и надрусан от многото кола, изпита за да ги преглътна..
- Както е казала майката на Maeve, don't take things personally.
- Като ще ми се правиш на умен, аз пък ще ти цитирам Пелевин, направо ти чета от книжката, не си мисли че помня такива неща наизуст..
" - Всички ние свъщност имаме един и същи проблем. И само гордостта и глупостта ни пречат да си го признаем. Всеки човек, дори и най-добрият, ако е сам, винаги е слаб. Той има нужда от опора, от нещо, дето да осмисля съществуването му. Той трябва да вижда отблясъка на висшата хармония във всичко, което прави и забелязва около себе си ден след ден.
Мъжът посочи с пръст през прозореца. Андрей надникна и видя гора, отвъд която далеч, чак до хоризонта, стърчаха трите огромни, потъмнели от ръжда комина на някаква електроцентрала или завод - бяха тъй широки, че приличаха на гигантски водни чаши. Андерй се засмя.
-Какво ви става? – попита мъжът.
- Знаете ли , изведнъж си представих един огромен пиян човек с хармоника, висок до небето, но много тъп и шантав. Как от памтивека свири и пее някаква идиотска песен. А хармониката му е цялата в мазни петна , които блестят. И когато някой ги забелязва, ги нарича отблясък на висшата хармония.
Мъжът се понавъси...”
- И кво, къде я тази електроцентрала , искам и аз да я видя.. какво ми цитираш Пелевин, чел съм го. Една друга книга, на Филип К. Дик, започва така:
“ A fog can drift in from outside and get you; it can invade. At the long high window of his library – an Azymandiasian structure built from concrete chunks that had once in another age formed an entrance ramp to the Bayshore Freeway – Joseph Adams pondered, watched the fog, that of the Pacific. And because this was evening and the world was darkening, this fog scared him as much as that other fog, the one inside which did not invade but stretched and stirred and filled the empty portions of the body. Usually the latter fog plaintively is called loneliness.”.. чета ти и аз както виждаш. Книгата ме намери на едно летище, чаках поредния полет за някъде, книжарница, отворих книгата и прочетох тези думи, мъглата така силно ме заля, сякаш излезе от страниците и още по-силно почувствах празнотата, която ме изпълваше в тази луда шопинг атмосфера, която върлуваше около мен, всички добре облечени и богати , обикалят и харчат пари преди да отлетят за някъде си, а аз просто исках да си ида вкъщи.. е , купих си книгата разбира се.
- Мда, някой ден ми я дай да я прочета тази книга, макар че имам лоши спомени от една случка с книги на Филип Дик..
- Аз пък вчера прочетох едно хайку ,
Като мангал, пренасян
от място на място,
е сърцето на пътника.
Много ме развълнува, не знам защо.. на японски сигурно изобщо не звучи така, но го усещам дълбоко.
Дочу се глас, сякаш идещ някъде отвъд, откъм затъмената вътрешност на помещението, в което седяхме:
- Момчета тази трева май наистина е добра, а..

-Този какво точно каза? Не разбирам холандски.. и защо така втренчено е зяпнал екрана и гледа тенис мача? Преди като минах оттам, за да му искам листчета трябваше да му го кажа три пъти докато ме забележи.
- А, ами той си е така от една седмица, откакто почна US open, седи си напушен по цял ден и си гледа тенис, много се вълнува човека, а и нали продава тревата в кофишопа, к’во друго му остава освен да цикли пред телевизора.

Heart of Darkness/ Sasho in Congo

2006-09-17T13:59:00.000+03:00

a message from Africa :
pesho, mitko, serjo

v nedelia tragvame po rekata s tri golemi pirogi varzani usporedno okolo 6 dni dokato stignem kokolopori. shte bada tam do sredata na ianuari niakade

mejduvremeeno uspiah da kacha razni snimki otposlednite dni tuka ot kakto sum v mbandaka

http://africandayz.blogspot.com

na pesho - bezmetejna svatba i si4ko ostanalo sled tva.

na ostanalite...ebaligo

are chao

sasho

2006-07-31T01:45:00.000+03:00

tomorrow never knows

2006-07-30T15:33:00.000+03:00

The Beatles
Turn off your mind, relax
and float down stream
It is not dying
It is not dying

Lay down all thought
Surrender to the void
It is shining
It is shining

That you may see
The meaning of within
It is being
It is being

That love is all
And love is everyone
It is knowing
It is knowing

That ignorance and hate
May mourn the dead
It is believing
It is believing

But listen to the
color of your dreams
It is not living
It is not living

Or play the game
existence to the end
Of the beginning
Of the beginning
Of the beginning
Of the beginning
Of the beginning
Of the beginning

жега братче..

2006-07-24T23:29:00.000+03:00

Жега е, а си говорим за ски с едни хора в един форум и само се объркват нещата, щото до зимата има още 4-5 месеца..

гимн России, the national anthem of Russia

2006-07-21T14:36:00.000+03:00

много як текст са си написали момчетата за химна, а мелодията била същатата като на химна на СССР, само дето махнали частите с Ленин и неделимия съюз и ги заменили с някви други патриотични излияния.. как попаднах тука ли, ми влязох в уикипедията да търся един статистически тест за кво се използва ( Кендал Ро) и гледам руския химн.. и ето на..

Россия - священная наша держава,
Россия - любимая наша страна.
Могучая воля, великая слава -
Твое достоянье на все времена!

Припев:
Славься, Отечество наше свободное,
Братских народов союз вековой,
Предками данная мудрость народная!
Славься, страна! Мы гордимся тобой!

От южных морей до полярного края
Раскинулись наши леса и поля.
Одна ты на свете! Одна ты такая -
Хранимая Богом родная земля!

Припев

Широкий простор для мечты и для жизни
Грядущие нам открывают года.
Нам силу дает наша верность Отчизне.
Так было, так есть и так будет всегда!

melt!

2006-07-17T18:20:00.000+03:00

So we went to the melt festival, in a town deep in the heart of Eastern Germany, and there was music and celebration and we had a very good time, and then some not so gut time, and now we are back to Bremen, yey. More to come, .. scenes of the rising sun on sunday after a night of dancing to beautiful music with lots of nice people, none of which I knew, but yet they were all so close and personal..
www.meltfestival.de

hurricane festival 2006, after the rain

2006-07-10T18:43:00.000+03:00

Before the Hurricane came it was all dust and lines of people waiting for things

and we were all in the middle of this field...

cleaning up the day after, 5 euros a bag

The Doener shop owners saying good bye to the 50 000 festival people.. they looked content, as if they have just counted their money

The camping site after the night of the storm..

evacuation area

Exodus, movement of the people

any train you like

..or a ride to Berlin

pieces of the puzzle:talking shit (about a pretty sunset): Sweden(take 2)

2006-07-06T12:51:00.000+03:00

Cold, the cold touch of metal on my gloveless hand. I reach out and grab the railing of the stairs taking me down to the lower deck. The ships is gently moving in the rhythm of the dancing sea, and the horizon is winter-cold and in the colors of the setting northern sun. We are slowly sailing south back to the Tjarno harbour after another day spent in the grips of the April North sea. The cold of the metal is creeping up my fingers, reminding me how cold is the water on the other side of the railing. It’s all about boundaries here, the metal hull of our tiny ship, and the grand ocean all around, the curves of the coastline where the sea meets the land, the horizon – the thin red line between up and down, between the day and the night, at sunset… The night comes so slowly here, as if the Earth is trying to make it up for those long cold and dark winter months that have just passed and with the first touch of the spring sun, she just wouldn’t let go, she just wants more and more of its warmth and light, until one day in the middle of June the night disappears completely, the sun gently touches the horizon , dives into the water west of the Tjarno harbour, and in a few minutes comes out again…
And somewhere deep below us are the coral reefs, how weird it seems that in these cold seas there are places and life one would expect to find somewhere far South, in the tropics and in the deep-blue sea of the Equator…. Slowly and steadily the thin metal ropes are lowering the lander with the video camera down to the reefs, in a few hours it will come to life, lights on, tape recording, lens wide open, opening our eyes to this strange underwater kingdom. Before that the Swedish underwater robots controlled from the deck by the steady hands of the old captain will have to finish their job and overcome the currents and the darkness, to find their way through the dark labyrinth of the bottom and find the perfect spot for our underwater eye… and in the dark corners of the reefs, just beyond the reach of our lights, mysterious sea creatures will be wondering what are these strange and clumsy objects that are invading their world…. After a few hours of struggling with ropes, winches, pullies, joystick controls and cameras, clumsy robot hands and even clumsier students on deck, it all worked out. I gave my prayers to the gods of electronics and Murphy, hoping this time nothing would go wrong and I will get my precious videos back to the ship. We shall find out pretty soon, in a few more days when we come back to pick up the lander hoping the creatures and ghosts of this dark ocean have spared it.. It could have been so much simpler and fun, imagine a little fishing boat anchoring in the a blue lagoon , tropical midday heat and the sun is high in the blue skies, scuba divers with big yellow tanks on their backs roll over the side of the ship, then comes a 30 meter descent in crystal clear waters ( what better way to fly than diving in such waters..).. Up North things are difficult and complicated, and so are people, all so experienced and strict, hardy and secure like large chunks of granite boulders carried across the lands by the ice sheets that covered this place only a few thousand years ago. You can see it in their eyes at sunset, all people from the North would have this flame in their eyes, ‘yes we survived another day and we shall continue again tomorrow, and let the summer days get closer and closer and then we shall celebrate.. before winter comes back again’..
We are all very tired, the old Irish sailor who seems to be the closest acquaintance of that sweet pain in the end of the day is on the main deck talking to the Swedish captain about the deep blue, the English and Greek coral reef researchers are sitting speechless at the deck staring at the amazing colors of the setting sun . And me, I’m there too, content, cold and happy, in the hands of forces of nature stronger than me, and one in particular, so distant and incomprehensible, and yet so close and beautiful that it hurts. I am trying not to think of her, yet it seems as if the whole North is arranged itself so that the invisible threads of my thoughts and memories would take me back to her again and again, would make me travel a thousand kilometers south and look for her… how long has it been since that cold and dark April rainy day when I left, days, weeks, months? I can still see the gray skies and and the faces of the gray people sitting in the cantina looking as if knowing nothing’s about to happen today, I’m in a rush to load the car and head north , away from this place, back to Sweden. She’s there too, passing through the rain like a ghost, I run after her and pass her the little piece of paper with words trying to say things are so beautiful that I want to cry… Where are you? Is the dark April rain still falling down on you, did you at least for a second believe me and my inexplicable confidence that it must be so, that you are bigger and brighter even than the nuclear explosion-sunset taking place in front of my weary and amazed eyes…
Where will the wind in the invisible sails of our metal ship take me, will it bring pieces of these strange and true days back south, back to the heart of darkness on the shores of the Lesum river.. How many roads do I have to travel until I finally find myself? I want to be the man sitting on this ship, forever lost in the intensity of this moment, and later when I come back to you, still be that man, though I know you wouldn’t be waiting for me anyways…. Even the random music coming out of my headphones seems to be in tune with the world around, turquoise hexagon sun,boc and the beats and beautiful harmonies of the track blend with the images of a million shades or red sunset projected on my retina, and it all neatly fits into some unknown folder in my memories, waiting for me to return and be there again… the cold touch of metal on my gloveless hand, the taste of salt, the cold northerly wind and the warmth inside…
April 2006, Tjarno, Sweden