Wednesday, January 11, 2017

две и седемнайста

Погълнати от бялата нощ, потопени в снежната виелица виеща зад гърбовете ни, света се свива до светлината от челника и стрелката на gps-а, сочеща към незнайно къде намиращата се спасителна светлина на хижата. Лутаме се , аз съм с усмивка на лицето, въпреки студа и тъмнината се чувствам почти у дома си, в познатата бяла снежна мъгла и помежду стълбовете на маркировката, сякаш гмурнал съм  се в морето при лоша видимост, и знам че колкото и да се загубя по дъното, във всеки един момент мога да изплувам на повърхността. Пазардере и пътят към Вазов, колко ме топли и тегли напред мисълта да стигна до това омагьосано място , и знам че след бурята утре ни чака зимното спокойствие, слънцето и белият безкрай на Рила.
Последни метри, последно загубване и уверено спускане в светлината на челника, и от нищото изкача пред нас светлия прозорец на хижата. Топлина залива очите ми, виждам светлите хора в малката стая, отварям вратата и излизам от бялото, сетивата ми са залети от стотици цветове, светлини, звуци и човешки усещания. Добре дошли, здравей , усмивка позната и нова. Слоеве скреж падат от лицето ми, и бавно се потапям в края на декември.

Сутрин,и слънцето нахлува на топли вълни през прозорците на хижата, залива спящите ни лица. Вкусът на кафето, примесва се с гледката към заскрежените и светещи в червено скали на Калините, а от другата страна на хижата , южният склон на Отовица, покрит с равна бяла пудра, издухана от билата предишните дни и постлана равномерно и плътно, бялото платно, на което можем днес да рисуваме със ските и дъските. Странно е това наше рисуване, толкова усилия, пътища и тревоги, за да се доберем до миговете на свободно падане и летене без усилие по склоновете на планината. Горе на пирамидата на билото на върха сме и във всички посоки се стелят безкраите на Рила, долините на север към Витоша, познатите от предишни зимни изкачвания гледки на запад и юг, на планини с легендарни имена, кои от тях посетени, кои само на карти зървани. Отдолу по серпентината прииждат още деца на планината, всеки във своя си ритъм. Усмивка и топлина идва  към мен, къде си тръгнала ти нагоре, без да можеш да се спуснеш после , чудо си ти !






Първият  път надолу, за запознаване със снега, първи няколко плахи завоя и после рязко идва познатата безкрайна увереност и спокойствие, мислите спират и просто летя надолу, малко по-късно крещя от радост и смея се като малко дете . Час по-късно и хиляди стъпки нагоре по гравитацията, пак сме горе, междувременно планината е сменила лицето си и има толкова много загледане и запомняне, че и 10 дена няма да ми стигнат. Второ спускане, и този път сме по-стръмната линия, завоите са малко, усещането за лекота още по-голямо.. И айде пак нагоре, за трети път, преди да дойдат цветовете на залеза, този път запоследно, този път по най-хубавата и дълга линия, и дано Пирин ни види и завиди и позатрупа се със сняг скоро, та да ходим и там скоро..Щастие и безмълвие, и усмивки срещам само долу, а умората от деня стопява се в хилядите думи и срещи в малката топла хижа


……..



Пак е ден, уви пътищата  ни вече надолу трябва да сочат, обратно към долната земя, от която добрахме се до тука през снежните бури и бели виелици преди.. Година.  Като в онова хайку, за пътника, който трябва всеки път да си тръгне от мястото, което стоплило е сърцето, тялото и почувствал се е там у дома си
“ Като мангал, разнасян
от мястото на място
е сърцето на пътника”
Нищо де, пак ще си дойдем вкъщи, и ще носим музиката със нас си.
………….